РЕШЕНИЕ №

гр. Сливен, 07.07.2009 год.

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

            Сливенският окръжен съд, гражданско отделение, в открито заседание на двадесети май 2008 г. в състав:

                                                                        ПРЕДСЕДАТЕЛ: М.С.

                                                                                  ЧЛЕНОВЕ: Н.Я.

                                                                                                          М.М.

при участието на секретаря К.И. разгледа докладваното от младши съдия Мира Мирчева *** 366 по описа на съда за 2008 г. и за да се произнесе, взе предвид:

            Производството е въззивно, по реда на глава ХVІІІ от отменения ГПК.

            Обжалвано е от ищцата Р.С.К. решение № 161 от 27 февруари 2008 г. по гр.д. № 1993/2007 г. по описа на Районен съд – Сливен, с което е отхвърлен искът на К. срещу Общинска служба „Земеделие и гори” – гр. Сливен за признаване на правото на наследниците на нейната майка В.Б.на възстановяване на собствеността върху 60,12 дка земеделска земя в землището на с. Блатец, общ. Сливен, а е прекратено като недопустимо производството по отношение на други 83,33 дка земя в землището на същото село. За да отхвърли иска, съдът е приел, че не е доказано притежаването на земята от наследодателя на ищцата, а в частта, с която производството е прекратено – че спорните 83,33 дка вече са били заявени за възстановяване като част от земя с обща площ 250 дка, собственост на Д.Б..

            Решението е връчено на жалбоподателката на 25.03.2008 г., а жалбата е изпратена на 01.04.2008 г. чрез куриер. В нея се твърди, че решението е неправилно поради нарушение на закона, необоснованост и съществено нарушение на съдопроизводствени правила. Твърди се, че в прекратителната си част то е непра­вилно, тъй като след 1940 г. собственици на оставените в наследство от Д.Б. земи са поотделно неговите братя и сестра, затова наследниците на братята не могат да заявяват за възстановяване земи от името на наследниците на сестрата. В частта, с която искът се отхвърля, според жалбоподателя решението се основава на непра­вилно изградена фактическа обстановка. Според него по делото е било доказано, че наследни­ците на M.Б., баща на В.Б., са притежавали 181 дка, които не са поделили през 181 г. по свои съображения, а изразът „които не са налице”, употребен в спогодбата, с която е извършена делбата, не означава, че тези земи не са тяхно притежание, а само – че не са налице за делбата, а се изключват от нея. Претендират се разноски.

Постъпило е възражение от ответника Общинска служба „Земеделие и гори” – гр. Сливен, в което се заявява, че обжалваното решение е правилно и в двете си части. Относно частта от изключените от делбата 181 декара се заявява, че те не са били притежавани от наследниците на M.Б. и това следва от думите „изключват се да не бъдат ощетени в дела си някои от наследниците, 181 дка, които не са налице”. Ако тези земи се притежаваха от наследниците към момента на делбата, според въззиваемия не би могло да се говори за никакво ощетяване на този от сънаследниците, в чийто дял те биха попаднали. Въззиваемият изразява стано­вище, че решението е правилно и в частта си, с която се прекратява производството за част от земите, тъй като те са били заявени по административен ред от Радинка И., племенница на Д.Б., а според чл. 14, ал. 1 от ППЗСПЗЗ подаденото заявление от един наследник ползва всички наследници, което значи всички наследници на Д.Б., а не само тези на Г.Б., чиято дъщеря е заявителката.

Пред въззивната инстанция по нейна молба е конституирана като страна – въззивник М.П.Т., също дъщеря на В.Б.. В хода на производството М. Т. е починала и е била заместена от своята наследница (дъщеря) М.Т., гражданка на Федерална република Германия.

В съдебно заседание въззивниците не се явяват и не се представляват. Въззиваемата страна с ново наименование Общинска служба по земеделие се представлява от законния си представител – началник. Община Сливен не изпраща представител.

            Жалбата е допустима, подадена е в срока за обжалване от надлежна страна, която има интерес да обжалва.

            От фактическа страна по делото се установи следното:

            В. М. Р. (Б.), майка на ищцата по делото Р.К., на М. Т. и на Н. П. Р., е дъщеря на М. К. Б., починал на 25.11.1931 г. и оставил за наследници съпругата си Р. Б. и децата си В., Д., А. и Г..

Приживе на името на M.Б. в емлячните регистри е била записана нива от 1181 дка в местността С. м. в землището на с. М. (Ж. в.), сега попадаща в землището на с. Б., общ. С., притежаването на която Б. е декларирал през 1929 г.

На 05.02.1931 г. M.Б. е продал на дъщеря си В.Б.и на синовете си Д.р и Г.Б.и части от тази нива с площ по 200 дка за всеки и посочени граници.

На 16.04.1932 г. след смъртта на M.Б. неговите наследници В., А., Д., Г. и Р. Б. са сключили съдебна спогодба, с която са поделили оставените от наследодателя недвижими имоти. В спогодбата се съдържа следният текст: „от посочените в исковата молба и прило­жените удостоверения недвижими имоти (...) страните се съгласяват да образуват наследствена маса, с следните изменения: 1/ от нивата 581 декара чл. 1 на исковата молба, изключват се да не бъдат ощетени в дела си някой от наследниците – 181 декара, които не са на лице и поделят се само останалите /400/ четиристотин декара, с сегашни граници: ...”. От поделените 400 декара от този имот за Д.Б. е отредена част с площ 50 декара, за А. Б. – 150 декара, а за Г. и В.Б. – по 100 декара. Преживялата съпруга Р. Б. не получа­ва дял от собствеността, а запазва плодоползване върху наследствените имоти до смъртта си.

През 1939 г. е починала Р. Б. с наследници другите четирима съде­лители, нейни деца. На 04.09.1940 г. е починал Д.Б. и е оставил за наследници братята си А. и Г. и сестра си В..

            На 14.08.1950 г. общинската комисия за ТПС – гр. Сливен с оглед определяне на правото на поземлена собственост на семейството е установила и отразила в протокол, че В. П. Р. притежава общо 219 декара работна земя.

            Не се спори по делото, че земите в местността С. м. са били включени в масивите на ТЗКС.

През 1963 г. е починал Г.Б., през 1982 г. – В. Р., а през 1984 г. – А. Б..

На 15.10.1991 г. Н.Р.като наследница на В.Б.е подала заявление до общинската поземлена комисия за възстановяване на 300 дка от притежаваните от наследодателката земеделски земи в м. С.М.. От тях с решение на ПК – Сливен от 13.07.1998 г. са възстановени с план за земеразделяне 200 дка, като за останалите сто това е отказано поради недоказаност на претенцията.

Със заявление вх. № 621/02.06.1992 г. Р.Г.И., дъщеря на Г.Б., е поискала възстановяване на собствеността на 250 дка в местност­та С.М. на наследниците на Д. М. Б.. По заявлението е образувана преписка № 12379/02.06.1992 г. Възстановяването е отказано от Позем­лена комисия – гр. Сливен с мотива, че имотът е бил продаден и не фигурира в регистъра на ТКЗС. Това решение е обжалвано от заявителката и е потвърдено от Сливенския районен съд с решение от 25.05.1994 г.

Горните факти не са спорни между страните и се установяват от писмените доказателства по делото, част от които са представени от ищцата с исковата молба като незаверени преписи, но впоследствие другата страна, Общинска служба „Земе­делие и гори”, е представила същите документи и в заверени от нея преписи.

Спорът от фактическа страна е свързан само с това, дали наследниците на M.Б. след 1932 г. до момента на обобществяването на земите в мест­ността са притежавали заедно нива от 181 дка, неподелена през 1932 г. и представ­ляваща част от съществувал някога по-голям имот от 1181 дка.

По делото наистина има данни, че на името на M.Б. в емлячните регистри допреди 1931 г. е фигурирал имот от 1181 дка. Към 1932 г. при извърш­ването на делбата обаче неговите наследници, между които и В.Б., са установили, че част от 181 дка от този имот не съществува. Употребявайки израза „не са налице” в протокола за спогодба от 16.04.1932 г., страните очевидно не са имали предвид, че тези 181 декара се изключват само от делбата и че тяхното желание е тези 181 дка да останат съсобствени. Напротив, от протокола се вижда, че страните са имали воля да поделят цялата наследствена маса и да „ликвидират всички спорове помежду си” във връзка с нея. Ако желаеха този имот да остане съсобствен, съделителите биха се изразили по друг начин и не биха правили уговорка, че изключването му има за цел да не бъде ощетен някой от тях в дела си – запазването на съсобствеността по никакъв начин не би могло да ги ощети, ощетен може да се окаже само онзи, който формално би получил в дял несъществуващи площи. Коя е причината спорните 181 дка да не са налице, по делото не е изяснено, възможно е площта на стария имот към 1929 г. да е била погрешно определена, както и тези 181 дка да са били отчуждени или завзети от трети лица. Във всички случаи обаче не може да се приеме за доказано, че в периода след смъртта на M.Б. те са се притежавали от наследниците му.

Въз основа на установените факти съдът намира, че жалбата е частично основателна.

В частта си, с която прекратява производството за част от спорния предмет, решението има характер на определение. Винаги определение е актът, с който в първата инстанция производството се прекратява, докато с решение съдът се се произнася по съществото на спора.

В тази част то е неправилно. Земеделските земи, които В. Р. е наследила през 1940 г. от своя брат Д.Б., не могат да се считат за заявени за възстановявавне по административен ред. Не се спори, че подаденото през 1991 г. от Н.Р.заявление се отнася само за земите, които майка и е придобила чрез покупка от своя баща (200 дка) и при делбата от 1932 г. (100 дка). Подаденото от Р. И. заявление пък не може да засегне правата на наследниците на В. Р.. Без значение е, че като общ наследодател И. е посочила Д.Б. и е поискала възстановяване на всички притежавани от него към момента на смъртта му земи. Тя е имала право да направи това само за дела на своя баща Георги от наследството на Д.Б.. Това е така, защото той е бил собственик на своя дял от това наследство към момента на образуване на ТКЗС, което във всички случаи е станало след 1950 г. и преди смъртта на Георги през 1963 г. Под „наследници” ЗСПЗЗ и ППЗСПЗЗ, и в частност чл. 14, ал. 1 от ППЗСПЗЗ, на който ответникът се позовава, имат предвид наследни­ците на собственика, притежавал земите към момента на обобществяването им. Без значение е дали към този момент собстве­никът е притежавал имота самостоятелно, или в идеални части, без значение е и дали на свой ред го е придобил по наследство, или по друг начин. Подаденото от Р. И. заявление би ползвало наслед­ниците на собственика Г.Б., но не и тези на неговата съсобственица В. Р.. Ето защо в тази част решението следва да се отмени и след влизането му в сила в останалата част – да се върне на районния съд за разглеждане по същество.

В частта, с която искът е отхвърлен за 60,12 дка земеделска земя, решението следва да се остави в сила, тъй като изводите на първата и на настоящата инстанции съвпадат. Не се установява изключените от делба 181 дка, част от които е претенди­раната площ съобразно дела на В.Б., да са били притежавани от наследниците на M.Б. след 1932 г.

Страните не са доказали разноски във въззивната инстанция, като въззивае­мата страна не е и поискала присъждането им. Разноските, направени в първата инстанция, ще се разпределят с оглед окончателния изход на спора.

По изложените съображения и на основание чл. 208 от ГПК (отм.) съдът

 

РЕШИ:

ОТМЕНЯ решение № 161/27.02.2008 г. по гр. дело № 1993/2007 г. на Сливен­ския районен съд в частта му, с която се прекратява производството по отношение на иска за признаване на право за възстановяване на собствеността върху 83,33 дка земя в землището на с. Б, и връща делото на Сливенския районен съд за продължаване на съдопроизводствените действия.

ОСТАВЯ В СИЛА решението в останалата му част.

Решението в частта, с която първоинстанционното решение се оставя в сила, подлежи на обжалване пред ВКС при условията на чл. 280 от ГПК в едномесечен срок от връчването му на страните, а в останалата част не подлежи на обжалване.

 

 

   ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ:   1.

                                               2.