Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N  11

 

гр. Сливен, 20.02.2009 г.

 

В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  закритото заседание на двадесет и първи януари през двехиляди и девета година в състав:                

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                                   М.С.

ЧЛЕНОВЕ:                                                           Н.Я.

                                                                             М.Д.

при участието на прокурора ……...………….и при секретаря К.И., като разгледа докладваното от  Н.Я. ***.  N 474 по описа за 2008  год., за да се произнесе, съобрази следното:

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 196  и сл. от ГПК /отм./.

Обжалвано е изцяло първоинстанционно решение № 491/20.05.08г. по гр. д. № 288/08г. на СлРС, с което е признато за незаконно уволнение и е отменена заповедта на работодателя № 32 от 07.11.2007г., с която на основание чл. 325 т. 9 от КТ  е прекратено от същата дата трудовото правоотношение с работника, който е освободен от заеманата длъжност “предач-плетач” и работодателят е осъден да заплати на работника обезщетение в размер на 1 152 лв. представляващи обезщетение за оставане без работа в продължение на шест месеца вследствие на незаконното уволнение, заедно с лихвата за забава от предявяването на иска и са присъдени разноски по делото..

Въззивното дружество твърди в жалбата си, че решението е незаконосъобразно, постановено при нарушаване на матералния закон. Заявява, че в исковата молба ищцата твърди, че вследствие на тежкия и специфичен труд е заболяла, което е довело до намаляване на работоспособността й, определена от ТЕЛК на 58%, следователно тази работа е противопоказна за нея и това налага прекратяване на трудовото правоотношение. Освен това твърди, че невъзможността на ищцата да изпълнява трудовите си задължения се обуславя и от местонахождението на работното й място – на пети етаж, което я затруднява, а от друга стрпана е налице и невъзможност, поради обстоятелството, че заради заболяването си тя отсъства от работа продължително време и това влече значителни загуби на дружеството работодател. Също така липсва и друга длъжност, подходяща за ищцата, поради което са налице всички законови условия за прилагане на разпоредбата на чл. 325 т. 9 от КТ. С оглед изложеното моли въззивния съд да отмени първоинстанционното решение и вместо него постанови ново, с което отхвърли изцяло исковете като неоснователни. Не са претендирани разноски.

В с.з., редовно  призован, въззивникът се представлява от процесуален представител по закон и от процесуален представител по пълномощие по чл. 20 ал. 1 б. “а” от ГПК /отм./, поддържа въззивната жалба и моли съда да я уважи.

В срока по чл. 201 от ГПК противната страна е депозирала писмено възражение по жалбата, с което я оспорва и моли съда да я отхвърли като неоснователна. Твърди, че не са налице условията на т. 9 от чл. 325 от КТ, че има разлика между временно нетрудоспособен инвалид и трайна  неработоспособност, освен това не е налице невъзможност да изпълнява трудовите си задължения, освен това работното й място, с оглед договора за наем на помещения отстрана на работодателя й, се намирали на партерен етаж. Моли въззивната инстанция да потвърди обжалваното решение.

В с.з. въззиваемата, редовно призована, чрез представител по пълномощие по чл. 20 ал. 1 б. “а” от ГПК /отм./, оспорва въззивната жалба като неоснователна и моли съда да я отхвърли. Заявява, че решението на районния съд е правилно, законосъобразно и обосновано, постановено при пълнота на доказателствения матриал и моли то да бъде оставено в сила. Претендира разноски по делото за тази инстанция.

Въз основа на събраните доказателствени средства пред двете инстанции, съдът прие за установено следното от фактическа страна:

Въззивното дружество /ответник пред РС/ е правоприемник на “Д. Ф.” ЕООД, С..

Въззиваемата – ищца в първоинстанционното производство, е работила по трудово правоотношение с него на длъжност “предач-плетач” С експертно решение на ТЕЛК-Сливен от 22.08.2007г., поради заболяване “коксартроза /артроза на тазобедрената става/, й била определена 58% трайно намалена работоспособност и е определена като временно нетрудоспособен инвалид за срок до 01.08.2010г., като в същото изрично е посочено, че заболяването не е противопоказно за работното място, което заема. Заболяването няма пряка причинна връзка с трудовите й функции. Машините, на които работела се намирали до м. 11.07г. на петия, а след това - на партерния етаж на сграда, нает от работодателя от собственика - “И.” АД, С..

През по-голямата част от 2007г.,  ищцата е била в отпуск по болест. След операция през м.06.07г. се придвижвала трудно, периодът на рехабилитация бил продължителен.

Със заповед № 32/07.11.2007г. на управителя на ответното дружество, считано от същата дата, било прекратено трудовото правоотношение с ищцата, на основание чл. 325 т.9 от КТ поради невъзможност да изпълнява възложената й работа поради болест. Последното й брутно трудово възнаграждение за пълен работен месец е в размер на 233,64 лв. В продължение на шест месеца след уволнението ищцата е останала без работа и е била регистрирана като безработна в Д”БТ”-Сливен. Не се установи да е предлагана на ищцата друга работа, подходяща за здравното й състояни.

С искова молба от 28.01.08г. тя предявила против работодателя искове по чл. 344 ал. 1 т.т. 1 и 3 за признаване уволнението за незаконно, отмяна на заповедта и заплащане на обезщетение в размер на шест брутни работни заплати възлизащи общо на 1152 лв., предвид и разпоредбата на чл. 225 ал. 1 от КТ, ведно с лихвата за забава.

С обжалваното решение исковете са уважени и са присъдени в тежест на работодателя такси и разноски по делото.

Това решение е обжалвано с настоящата въззивна жалба, подадена чрез постановилия го съд на 06.06.2008г. от ответника в първоинстанционното производство.

Горната фактическа обстановка съдът прие за безспорно установена след съвкупната преценка и анализ на всички събрани по делото от двете инстанции годни, допустими и относими писмени и гласни доказателствени средства, които са  еднозначни, безпротиворечиви и непререкаеми.

Въз основа на така приетото от фактическа страна съдът направи следните правни изводи:

Въззивната жалба е подадена в законоустановения 14 дневен срок от надлежен субект, поради което е процесуално допустима.

Разгледана по същество е изцяло неоснователна и следва да се остави без уважение.

Основанието, на което работодателят е прекратил трудовото правоотношение с работника е това по чл. 325 т. 9 от КТ, пр. 1 – “поради невъзмжност да изпълнява възложената работа поради болест, довела до трайна неработоспособност, въз основа на заключение на ТЕЛК.”

От една страна тази правна норма въвежда във фактическия си състав два обективни елемента – положителен и отрицателен, чието наличие се изисква в кумулативна даденост. Първият е невъзможност за работника да изпълнява възложената работа, а вторият – липса на друга подходяща за здравословното му състояние работа. За първата предпоставка законодателят е въвел и две допълнителни, специфициращи я, изисквания – невъзможността да е породена от една от двете изрично посочени причини – болест, довела до трайна неработоспособност /инвалидност/, или – здравни противопоказания, и всяка от тези две проявни форми на невъзможността да е установена със заключение на ТЕЛК.

Елементарното логическо тълкуване на разпоредбата води до извода, че определящ фактор е не наличието само по себе си на заключение на ТЕЛК за констатиране на трайна неработоспособност, а фактическата невъзможност на работника да изпълнява възложената му работа, която да е в резултат на болест. Тоест само ако работникът не е в състояние да изпълнява трудовите си задължения, произтичащи от трудовото правоотношение и причината за това е болест, резултирала в трайна неработоспособност, установена с изискуемия документ, това може да послужи като основание за прекратяване на трудовия договор, ако липсва друга подходяща работа. Обратното положение, обаче, не поражда същия ефект – ако е налице заболяване, довело до трайна неработоспособност и това е констатирано със съответното заключение, това не е достатъчно, за да се активира, при липса и на друга подхдяща работа, правната възможност предвидена за работодателя в този текст. Както вече бе посочено, правнорелевантният факт, на който законът придава правопораждащ характер е “невъзможността” да се изпълнява възложената работа, а не самото наличие на инвалидност от заболяване. Последното е в еднопосочна каузална връзка с невъзможността – всяка невъзможност, породена от болест, довела до инвалидност е правопрекратяващо основание, но не всяка болест, довела до инвалидност поражда невъзможност да се изпълнява определена работа. Това се преценява от работодателя за всеки отделен случай.

Така очертаното съдържание на фактическия състав следва да се съпостави с конкретното фактическо положение, установено в настоящото производство. Действително ищцата е получила заболяване, което по надлежен ред е установено, че е довело до трайна неработоспособност – артроза на тазобедрената става, с определена 58% трайно намалена работоспособност. С оглед длъжността и трудовите й задължения, обаче, както компетентният медицински орган, така и съдът, намира, че това заболяване не предизвиква невъзможност ищцата да изпълнява възложената й работа по трудовото правоотношение. Независимо от произволно въведеното от нея в исковата молба твърдение, че заболяването й е резултат от тежкия труд и спецификата на работата, то се опровергава категорично от събраните доказателства – заболяването не е професионално и съответно – както е посочено в ЕР – не е противопоказно за работата на заеманата от нея длъжност. Следователно работодателят не може да го използва като основание за едностранно прекратяване на трудовото правоотношение, освен ако не докаже, че действително и фактически точно то поставя в невъзможност ищцата да извършва конкретните трудови задължения, визирани в длъжностната характеристика за заеманата от нея длъжност. Това той не можа да стори по убедителен и безспорен начин. Свидетелските показания бяха насочени към въпроса дали е възможно и как ищцата достига до работното си място, а не  дали и как се справя с трудовите си задължения. Установените затруднения касаеха периода около операцията и до издаване на ЕР на ТЕЛК, но от значение е дали тази невъзможност ще настъпи и продължи след възстановяването и връщането на работа, което  работодателят не е могъл да установи, поради прекратяване на трудовото правоотношение. Несъстоятелни са аргументите му във въззивната жалба, че невъзможността се изразявала и в това, че поради заболяването си ищцата била в болнични и отсъствала от работа продължително време и това му носело загуби. Това съображение е както неотносимо към хипотезата, изградена от приложената правна норма, така и крайно недемократично и дискриминационно.

Поради изложеното този състав намира, че не е налице първата предпоставка на чл. 325 т. 9 от КТ, поради което е и безпредметно изследването и обсъждането на наличието на втората – дали е имало и дали е предлагана на ищцата друга, подходяща за здравето й работа. Всички факти, настъпили впоследствие, свързани с промяна на мястото на дейност, обема на работа, закриване на работни места, и т.н., са неотносими към спора, още повече, че ищцата не претендира възстановяване на предишната длъжност.

Ето защо прекратяването на трудовото правоотношение с нея от страна на работодателя на това основание, е незаконосъобразно и следва да бъде признато за такова, а заповедта, с която е извършено – отменена.

Уважаването на главния иск обуславя и уважаването на акцесорния за присъждане на обезщетение за оставане без работа вследствие на незаконното уволнение за срок от шест месеца, с оглед безспорно доказания факт на оставането без работа от страна на ищцата, в чиято тежест бе това. Така ответикът й дължи обезщетение в размер на 1 401.84 лв., но поради неупражняване на правото по чл. 116 от ГПК/отм./ и за да се избегне присъждане на свръхпетитум, искът следва да бъде уважен в предявения размер – 1152лв., заедно с обезщетение за забава от предявяването му на 28.01.2008г.

Така, след като правните изводи на двете инстанции съвпадат, настоящият състав намира, че първоинстанционният съд е формирал обективни фактически констатации и правилно ги е привел към съответстващите им правни норми, като е достигнал до законосъобразни правни изводи, поради което решението му, като правилно и законосъобразно, следва да бъде потвърдено, а жалбата против него – отхвърлена.

С оглед изхода на процеса отговорността за разноски следва да бъде възложена на въззивника и той следва да понесе своите както са направени. Въззиваемата е претендирала разноски за тази инстанция, но тъй като липсват доказателства за направени такива, не следва да й се присъждат.

Ръководен от гореизложеното съдът

 

 

                                        Р     Е     Ш     И  :

                       

 

ОСТАВЯ В СИЛА първоинстанционно решение № 491/20.05.08г. по гр. д. № 288/08г. на СлРС, като ЗАКОНОСЪОБРАЗНО.

 

Решението  подлежи на касационно обжалване пред ВКС РБ  в едномесечен срок от връчването му на страните.

 

                                                

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

        

 

ЧЛЕНОВЕ: