РЕШЕНИЕ №                                

гр. Сливен, 27.05.2009г.

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

СЛИВЕНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД гражданско отделение, в съдебно заседание на двадесет и седми април през две хиляди и девета година в състав:

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Х.М.

ЧЛЕНОВЕ: М.Б.,

М.Х.,

 

при секретаря М.Ж., като разгледа докладваното от Христина  Марева в.гр.д. 501 по описа на съда за 2008г, за да се произнесе съобрази следното:

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 196 и сл. от ГПК (отм. – по долу в решението само ГПК) съгласно §2, ал. 1 от ПЗР на ГПК.

С решение № 1071\28.12.2007г. постановено по гр.д. № 698 по описа за 2007г. на РС – Сливен, неразделна част от което е решение за поправка на очевидна фактическа грешка № 414\09.06.2008г. „Т. Н.” ООД – гр. С. е осъдено да заплати на „Б. Т. к.” АД – гр. С.(„Б.” АД – гр. С.) сумата от 2595, 60 лв. с включен в нея 20 % ДДС, представляваща дължима сума за предоставени от БТК условия за монтиране и експлоатация на два броя приемно-предавателни апаратури, находящи се на РРТС – Сливен по договор от 01.03.2004г. за м. март 2005г. и периода от м. юни 2006г. вкл. до м. март 2006г. вкл., заедно със законната лихва върху тази сума, считано от 01.02.2007г. до окончателното изплащане, както и сумата от 366, 03 лв. - обезщетение за забава на паричното задължение от 2595, 90 лв. до 01.02.2007г.,  за м. март 2005г. и периода от м. юни 2005г. до м. март 2006г. вкл., считано от падежа на всяко от периодичните задължения, както и за сумата от 376 лв., представляваща деловодни разноски, като предявените искове са отхвърлени съответно: за главницата, формирана от периодичните задължения за периода от м. април 2006г. вкл. – до м. ноември 2006г. вкл., представляваща разликата над размера от 2595, 60 лв. до пълния претендиран размер от 4327 лв.; за законната лихва върху главницата над размера от 2595, 60 лв. до пълния претендиран размер от 4327 лв., считано от 01.02.2007г. до окончателното изплащане, както и за разликата над размера от 366, 03 лв. до пълния размер от 722, 83 лв., представляваща обезщетение за забава на паричните периодични задължения след м. ноември 2000г. до 01.02.2007г.

Решението е обжалвано от ищеца в частта, с която предявените искове са отхвърлени като необосновано, незаконосъобразно и постановено при съществени нарушения на процесуалните правила. Поддържа, че съдът не е съобразил представените по делото доказателства относно наличието на валиден и действителен договор между страните с посочения в исковата молба предмет, който е и основанието за заплащане на претендираните суми, а не издадените от ищеца фактури. Счита, че е без правно значение обстоятелството дали фактурите са надлежно осчетоводени от ответника, в която насока не е съобразена и нормата на чл. 146 от ГПК. Посочените пороци са рефлектирали и по отношение на незаконосъобразно отхвърлените акцесорни искове.

Иска се отмяна на решението в обжалваните му части и постановяване на друго по същество, с което исковете да бъдат уважени в пълен размер. Претендират се деловодни разноски.

В с.з. за въззивника се явяват представители по пълномощие – адв. Н. и адв. Ш., които поддържат жалбата на посочените в нея основания, като се позовават и на доказателства, които не са били посочени и представени пред първоинстанционния съд.

Въззиваемият се представлява в с.з. от представител по закон и пълномощници – адв. Н. и адв. Д., които оспорват жалбата. Поддържа ес, че вземанията по чл. 9 ал.1 от договора от 01.03.2005г. не са изискуеми съгласно чл. 9 ал.2 от същия договор поради липсата на протокол, който е следвало да се състави относно изпълнението на задължението на въззивника за предоставяне и монтаж на апаратурата. Изтъква, че съставянето на фактури за вземанията – предмет на спора пред настоящата инстанция, не доказва наличието на основание за заплащането им и тяхната изискуемост. За първи път в представената след приключване на делото писмена защита оспорва материално правната легитимация на ищеца, като твърди, че кредиторът по договора и ищеца са юридически лица с различни наименования и няма данни за правоприемство или надлежно заместване.

Жалбата е допустима. Подадена е в срока по чл. 197 от ГПК от надлежна страна в производството, имаща правен интерес да обжалва решението в частта, с която предявените искове са отхвърлени.

На основание чл. 209 от ГПК съдът извърши проверка за валидност и допустимост на решението и намира, че същото не страда от пороци, водещи до прогласяването му за нищожно или обезсилването му като недопустимо.

На основание чл. 208 от ГПК съдът разгледа жалбата, с правилността и законосъобразността на решението на първоинстанционния съд в обжалваната част и въз основа на събраните пред двете инстанции доказателства и техният анализ приема за установено от фактическа страна следното:

На 01.03.2004г. между „Т. Н.” ООД – С. и Б. – ЕАД – Национално управление „Р. и т. с.” – гр. С. е сключен договор, по силата на който – съгласно чл. 1, ал.1 от договора, Б. – ЕАД – НУ „Р.” – С. се е задължило да предостави на въззиваемото дружество условия за монтиране и експлоатация на два броя приемо – предавателни апаратури, находящи се в РТСС Сливен при налична електромагнитна съвместимост. В чл. 1, ал.3 от договора страните са се съгласили, че за въвеждане в експлоатация на посочените апаратури се подписва протокол, удостоверяващ началния момент на предоставянето на услугата, който протокол следва да се подпише от представители на двете страни, като следва да се посочи качеството на страните, които фигурират в него.

В чл. 9 ал.1 от договора страните са уговорили цена от 103 лв. без включен ДДС  за предоставената възможност за монтаж и експлоатация за всяка отделна апаратура, като съгласно ал.2 сумите се дължат от датата на подписване на протокола по чл. 1, ал.3 от договора – посочен по-горе.

Въззивникът поддържа, че такъв протокол е бил съставен и подписан по надлежния ред, но същият не е представен по делото, като не са представени допуснатите от съда гласни доказателства във връзка с изпълнението на задълженията по договора от страна на предоставящия услугата.

От заключението на в.л. Н. Г. по назначената пред настоящата инстанция СИЕ се установява следното:

Въпреки липсата на протокол за процесния пред настоящата инстанция период от м. април 2006г. до м. ноември 2006г. въззивникът е издал 8 бр. данъчни фактури: №0003453181\26.04.2006г.; № 0003454177\23.05.2006г.; № 003455399\21.06.2006г.; №0003456509\20.07.2006г.;№ 0003457594\23.08.2006г.; №0003458\728\20.09.2006г.; №0003459\18.10.2006г. и № 0003461174\20.11.2006г. Всяка една от фактурите е на стойност 247, 20 лв. или общо 1977, 60 лв., включени са в дневника за продажби по ДДС на въззивника и са осчетоводени като вземания.

Пред първоинстанционния съд е прието като неоспорено заключение на в.л. Г. Ив. К., от което се установява, че посочените по-горе 8 бр. фактури не са включени в дневниците за покупки и в месечните справки – декларации по ДДС на въззиваемия.

Размерът на законната лихва върху периодичните вземания за периода от м. април 2006г. – м. ноември 2006г. към момента на подаването на исковата молба – 01.02.2007г., считано от падежа на всяко от вземанията е в общ размер от 126, 25 лв.

При подаване на исковата молба въззивникът като ищец е представил справки и удостоверения за актуално състояние на двете дружества. В УАС на въззивника не е отразено преобразуване или правоприемство за юридическото лице посочено в договора от 01.03.2004г., като предоставящо услугата. Възражението на въззиваемия в тази насока обаче е въведено като спорно едва с представената писмена защита, след приключване на съдебните прения, поради което съдът приема, че фактът на правоприемството е безспорен по делото.

Въз основа на така установената от настоящия съдебен състав фактическа обстановка се налага извода, че жалбата е неоснователна.

Предявените в условията на обективно и кумулативно съединяване искове са за реално изпълнение и за заплащане на обезщетение за забава, като намират правното си основание съответно по чл. 79 ал.1 от ЗЗД и чл. 86 ал.1 от ЗЗД.

По делото се установи, че между страните е била сключена сделка, която се характеризира като търговска с оглед субективните и обективни критерии на чл. 286 от ТЗ и за нея следва да намерят приложение разпоредбите на ТЗ за търговските сделки, а за неуредените положения – разпоредбите на гражданското законодателство.

Релевантните за спора обстоятелства – оспорени от въззиваемия и подлежащи на доказване от страна на въззивника са тези свързани с изпълнението на поетото в чл. 1 ал.1 от договора задължение за предоставяне на възможност за монтаж и експлоатация на два броя апаратури от въззиваемия на територията на РТСС. Правилно във въззивната жалба се изтъква, че основанието за заплащане на претендираните суми е сключеният между страните договор и установените с него насрещни права и задължения, а не издадените фактури, които по естеството си представляват частни документи, удостоверяващ осчетоводяването на посочените в него стопански операции. В този смисъл издадените от въззивника фактури, още повече щом не са подписани от въззиваемия не представляват доказателство за изпълнение на произтичащото от договора задължение на въззивника във връзка с посочения в чл. 1 ал.1 от договора предмет. Изпълнението на това задължение като насрещно с оглед установената в договора функционална връзка е предпоставка за възникване на задължението на въззиваемия за заплащане на цената на услугата и доказването му съгласно чл. 127 ал.1 от ГПК е в тежест на ищеца – въззивник в настоящото производство, но не се проведе успешно по делото. Изрично в разпоредбата на чл. 9, ал.2 от договора страните са се съгласили, че вземанията са изискуеми от момента на съставянето на протокола по чл. 1, ал.3 от договора – относно предоставянето на възможност за монтаж и експлоатация на апаратурите. Такъв протокол обаче не е представен по делото, което налага и извода, че периодичните и парични задължения на въззиваемия по чл. 9, ал.1 от договора не са изискуеми.

Съгласно чл. 294 ал.1 от ТЗ между търговци се дължи лихва при забава за изпълнение на парично задължение от момента на възникване на задължението. Както от акцесорният характер на това задължение, така и поради липсата на доказателства за възникване на главното задължение на въззиваемия по договора за заплащането на месечна цена за предоставянето на услугата, предявеният иск за заплащане на лихва до момента на подаване на исковата молба, така и след този момент е неоснователен.

Въз основа на горното първоинстанционното решение, с което исковете са отхвърлени като неоснователни и недоказани следва да се потвърди

Съгласно чл. 64 ал.2 от ГПК следва да се уважи изцяло и претенцията на въззиваемия за заплатените деловодни разноски пред настоящата инстанция, каквито е направил в размер на 200 лв. за адвокатско възнаграждение.

Водим от гореизложеното съдът

 

РЕШИ:

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 1071\28.12.2007г., неразделна част от което е решение за поправка на очевидна фактическа грешка № 414\09.06.2008г. постановени по гр.д. № 698 по описа за 2007г. на РС – Сливен изцяло в обжалваната част.

ОСЪЖДА „Б. Т. К.” АД със седалище гр. С. и адрес на управление гр.С., район „К. с.”, бул. „Т.” № * и съдебен адрес: гр. П. ****, бул. „Ш. С.” № ***, ет.*, ап. № * чрез адв. М, Н. да заплати на „Т. Н.” ООД, ЕИК: ******, с Данъчен № по ДДС **********, със седалище и адрес на управление: гр. С., ул. „Ш. с.”, бл. *, вх. „*”, ет. *, ап. *сума в размер на 200 лв., представляваща деловодни разноски за адвокатско възнаграждение пред въззивната инстанция.

 

Решението подлежи на касационно обжалване в едномесечен срок от връчването му на страните пред ВКС на РБ.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 

ЧЛЕНОВЕ: