Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N  9

 

 

гр. Сливен, 23.01.2009 г.

 

 

В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  откритото заседание на двадесет и първи януари през двехиляди и девета година в състав:               

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                                   М.С.

ЧЛЕНОВЕ:                                                           Н.Я.

                                                                             М.Д.

при участието на прокурора ……...………….и при секретаря К.И., като разгледа докладваното от  Н.Я. ***.  N 573 по описа за 2008  год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 196  и сл. от ГПК/отм./във връзка с пар. 42 от ЗИД ГПК.

Обжалвано е решение № 534/05.06.2008г. по гр.д. № 1424/07г. на СлРС, с което е отхвърлен като неоснователен и недоказан предявения от “Г.” ЕООД – гр. Х., против Ж.Ж.Д. реивиндикационен иск да бъде признато за установено, че дружеството е собственик и да му бъде предадена фактическата власт върху недвижим имот, находящ се в землището на гр. С., с.о. “И.”, м. “О.”, образуващ ПИ № 2861410 с площ от 757 кв.м., при граници: изток – ПИ № 2861409, запад – ПИ№ 2864410, север – ПИ№ 2861406 и ПИ№ 2864406 и юг – ПИ№ 2861409.

Въззивникът твърди в жалбата си, че решението е незаконосъобразно, тъй като съдът неправилно е счел, че няма достатъчно доказателства, че той е собственик на процесния имот. Заявява, че първоинстанционният съд е приложил неправилно материалния закон и така е стигнал до незаконосъобразни изводи. Прави искане за допускане извършване на нова съдебнотехническа експертиза за установяване идентичност между отчуждения и спорния имот.  Моли въззивната инстанция да отмени  изцяло решението на СлРС и вместо него постанови такова, с което да уважи предявения иск. Претендира разноски.

В срока по чл. 201 ал. 1 от ГПК въззиваемата страна е подала писмен отговор на  въззивната жалба, в който я оспорва и иска тя да бъде оставена без уважение. Заявява, че правилността на извода на съда за неоснователност на иска за собственост не се влияе от неправилното приложение на чл. 101 ал. 3 от ЗС /към 1966г./, тъй като процесният имот не е бил заплатен, завзет и предаден за стопанисване на държавно предприятие, решаващит факт е стопанисването, а към момента на учредяване на държавното търговско дружество имотът е бил във владение не на ДП или ДТД, а на праводателите на въззиваемата. Освен това тя твърди, че дори да се приеме, че въззивникът е станал собственик през 1994г., до предявяването на настоящия иск е изтекла придобивната давност в нейна полза, с оглед продължителното и несмущавано осъществяване на явно владение.

В с.з.,  въззивникът, чрез представител по пълномощие по чл. 20  ал. 1 б. “а” от ГПК/отм/, поддържа въззивната жалба и моли съда да я уважи.

В с.з. въззиваемата, чрез представител по пълномощие по чл. 20 ал. 1 б. “а” от ГПК/отм./, оспорва въззивната жалба като неоснователна и моли съда да я отхвърли като такава. Не е претендирала разноски за тази инстанция.

Въз основа на събраните доказателствени средства пред двете инстанции, съдът прие за установено следното от фактическа страна:

С разпореждане №14 от 28.01.1966г. на МС били отчуждени недвижими имоти на частни лица за нуждите на управление “Р. м.” Сливен. Назначената със заповед № 213 от 28.03.1966г. на  председателя на ГНС-Сливен комисия, извършила оценка на имотите, с протокол от 28.03.1966г. и сред тях фигурирала овощна градина от 0.850 дка, собственост на К. З.. Описани били границите на имота, намиращите се в него трайни насаждения и било посочено, че няма построени сгради и съоръжения. Оценката била 51 лв. за земята и трайните насаждения. Липсват доказателства за заплащането на това обезщетение на отчуждения собственик, както и за извършване на завземане на имота.

Коста Захариев е продал описания имот на дъщеря си и двамата си сина. До 1990 г. тяхното семейство го е стопанисвало и обработвало. По силата на нотариален акт  №132, т.VІІ д. № 2346/1990г. на НС при СлРС въззиваемата Ж.Д. закупила имота от З. З. /син на К./ и съпругата му, като в него имотът бил описан като състоящ се от 1331 кв.м. в м. “Дълбоки дол”, землище на гр. Сливен, при граници: И. К. К., А. А. А. и терен за “Р.м.”.

От този момент до предявяването на исковата молба на 21.09.2006г., въззиваемата постоянно е владяла и ползвала имота за себе си – поддържа го, обработва го, събира плодовете.

Междувременно, с разпореждане № 22/23.09.1991 г. за образуване на еднолични търговски дружества с държавно имущество, Министерски съвет е разпоредил от 01.10.1991г. преобразуване на фирма „Редки метали” – Бухово и дъщерните й фирми в еднолични търговски дружества, като новообразуваните дружества поемат активите и пасивите на фирмите с чието имущество са образувани, както и тези, определени съгласно разделителния протокол. С решение № 3921/31.10.1991 г. по фирмено дело № 2852 на Сливенския окръжен съд, в Търговския регистър е вписано еднолично дружество с ограничена отговорност с фирма „Г.”. В решението е посочено, че дружеството поема активите и пасивите на държавна фирма „Р. м.” по баланса към 30.09.1991 г. и другите права и задължения по ликвидационен протокол от 04.12.1991 г., в който дълготрайните активи не са индивидуализирани по отделни сгради и терени, а са отчетени само по стойност. От извлеченията по сметка 201 – земи се установява, че дружеството е притежавало 113 453 кв.м., като в м. „Д.д.” са 44 800 кв.м.

С акт за държавна собственост № 8037/24.01.1995 г. на основание чл. 81 от Наредбата за държавни имоти и ПМС № 56/1994 г., били актувани като държавна собственост терени в м. “Д. д.” и “Ю.” с обща площ 44 800 кв.м., заедно с два склада и производствен корпус, които били предоставени  за оперативно управление на МСП „М.”, с. С., Рудник С., което е правоприемник на Р. м.– Сливен /съгласно РМС № 1460/28.06.1962г., № 14/28.01.1966г. и протокол от 20.02.1962г. на ГНС-Сливен./

 Със заповед № РД-11-11-115/16.06.2003 г. на Областен управител на област Сливен е наредено на основание чл.78 ал.1 от Закона за държавната собственост и чл. 152 от Правилника за прилагане на Закона за държавна собственост да бъде отписан от актовите книги за държавна собственост имот, представляващ терен от 44 800 кв.м. по АДС № 8037/1995г. По одобрения със заповед № РД-01-0009/08.01.2002г. на областния управител на област Сливен, план на новообразуваните имоти в селищно образувание “Изгрев”, м. “Орта синур” в землището на гр. Сливен, теренът съставлява новообразуван имот № 0192, кадастрален район № 286.

Със заповед № РД-15-160/01.02.2006г. на кмета на община Сливен е допълнен кадастралния план на м. “Орта синур”, с.о. “Изгрев” с границите на имоти, попадащи в новообразуван имот № 2860192.

Претендираният от въззивника-ищец имот представлява ПИ№ 2861410 и е с площ 757 кв.м., намира се в м. “Орта синур”, с.о. “Изгрев” в землището на гр. Сливен и попада в границите на новообразувания имот № 10192, кадастрален район 286, м. “Дълбоки дол” /съгласно заповед на ОУ № РД-11-11-115/16.06.2003г./ и, съответно – в границите на новообразуван имот № 2860192 по кадастралната карта, одобрена  през 2006г., както и в терен с обща площ 44 800 кв.м. по АДС № 8037/95г. По кадастралния план от 1989г. този имот – с площ 757 кв.м., представлява част от имот пл.сн.№ 4410, целият с площ 1041 кв.м.

От своя страна имотът, отчужден от К.З., с площ 850 кв.м. и впоследствие придобит от въззиваемата-ответница с н.а. № 132/1990г., описан с площ 1331 кв.м., не може да бъде нанесен с точно местоположение върху скицата за отчуждените имоти от 1966г.

Не може да се приеме, че е налице идентичност от една страна между отчуждения от Коста Захариев имот и имота, придобит от Ж.Д. и от друга – имота, описан и претендиран от въззивника - №2864410 с площ 757 кв.м. Към момента, според изработената кадастрална основа и одобрения кадастрален план, имотът на въззиваемата не съвпада по форма, площ и граници с имота, отчужден от К. З.. Част от имота на въззиваемата – 757 кв.м. попада в границите на терена по АДС №8037/95г., а останалата част  от 284 кв.м. не попадат. Дали отчужденият от К. З. имот попада в тези граници не е възможно да се определи поради липса на координати по отделните, локални скици, изработени по време на отчуждаването. Този извод може да се направи единствено при установяване на идентитет между него и описания в исковата молба и претендиран от ищцовото дружество имот, който е нанесен в границите на ПИ № 2860192.

С нотариална покана до въззиваемата, връчена й на 12.05.2006г., въззивното дружество поискало тя или да закупи имота, или да го освободи доброволно, или да заплаща наем, в противен случай срещу нея ще бъде предявен реивиндикационен иск.

С искова молба от 21.09.2006 г. дружеството – въззивник в настоящото производство е предявило иск срещу въззиваемата да предаде фактическата власт върху поземлен имот № 2861410, с площ от 757 кв.м. в с.о. “Изгрев”, м. “Орта синур”, землището н агр. Сливен По повод на тази искова молба е било постановено решение № 534/05.06.2008г. по гр.д. № 1424/07г. на СлРС,  с което е бил отхвърлен предявения иск. Съдът е приел, че не е доказано от ищеца, че е собственик на имота, тъй като не била приключена отчуждителната процедура, а ответницата от своя страна се легитимирала като негов собственик, тоест – не го държи без правно основание.

Това решение е предмет на настоящата въззивна жалба, подадена чрез постановилия го съд на 26.06.07г.

Горната фактическа обстановка съдът прие за безспорно установена след съвкупната преценка и анализ на всички събрани по делото от двете инстанции годни, допустими и относими доказателства, които като еднозначни, безпротиворечиви и непререкаеми, изцяло кредитира. С оглед неуспешно проведеното оспорване на истинността на представения н.а.№ 132/90г., настоящата инстанция го цени наравно с останалия доказателствен материал. При формиране на фактическите си констатации съдът се е ползвал и от заключенията на едноличните съдебно-технически експертизи, извършени пред двете инстанции от компетентни вещи лица в чиято добросъвестност няма причини да се съмнява.

Въз основа на приетото за установено от фактическа страна, съдът направи следните правни изводи:

Жалбата е допустима, но разгледана по същество е неоснователна.

За да се уважи реивиндикационния иск, следва да се установи наличието в кумулативна даденост на три предпоставки – ищецът да е собственик на вещта /имота/, ответникът да го владее и да няма основание за това.

В случая не се установи безспорно, че имотът, предмет на иска по чл. 108 от ЗС е собственост на въззивника-ищец. В негова тежест бе да докаже този положителен факт, от който черпи изгодните за себе си правни последици, но той не успя да ангажира годни и убедителни доказателства, с които да го установи извън всякакво съмнение.

На първо място ищецът се стреми да докаже, че е придобил правото на собственост върху имот от 850 кв. м., отчужден през 1966г. от К.З.. Основанието за придобиване, посочено от него, е чл. 17а от ЗППДОП /отм./, във ръзка с чл. 101 ал. 3 от ЗС /изм./  

Действително, от една страна ищцовото дружество е създадено в резултат на преобразуване на държавно предприятие в еднолично търговско дружество с държавно имущество, като с разпореждане на МС от 23.09.1991г. е преобразувана, считано от  01.10.1991г., фирма „Р. м.” – Бухово и дъщерните й фирми, в еднолични търговски дружества, като новообразуваните дружества поемат активите и пасивите на фирмите с чието имущество са образувани. Така ищцовото дружество е възникнало в правния мир и е вписано в ТР при СлОС с решение № 3921/31.10.1991 г., където е посочено, че дружеството поема активите и пасивите на държавна фирма „Р. м.” по баланса към 30.09.1991 г.

От друга страна, по силата на разпореждане на МС от 28.01.1966г., съгласно действащата към момента разпоредба на чл. 101 ал. 1 и ал. 3 от ЗС, е отчужден недвижим имот от К. З. за нуждите на Управление “Редки метали”-Сливен. Според нормата на ал. 3 собствеността от страна на държавата се придобива от датата на решението на МС. В следващите текстове на ЗС е регламентирана цялостната процедура по отчуждаването, включваща оценка, изплащане на обезщетението и завзамане на имота. В случая е установено, че оценка е извършена по надлежен ред и е определен размер на дължимото обезщетение, но липсват годни доказателствени средства, доказващи действителното плащане. Тъй като разпоредбата на чл. 104 от ЗС /изм./ предвижда завземането на отчуждения имот /тоест физическото придобиване на фактическа власт върху него/, става след заплащането, и след като не се доказа извършено заплащане, то това води до закономерното заключение, че завземане не е могло и не е било извършено. В тази насока са събрани изобилни, еднозначни и категорични доказателства, установяващи именно това -  че както К. З., семейството му, така и закупилата от тях имота ответница, никога не са губили или прекъсвали упражняването на фактическата власт върху него.

При това фактическо положение на нещата към момента на съставяне на АДС 8037/1995г., твърдението на ищеца, че е придобил собствеността върху отчуждения имот по силата на създадената през 1994г. разпоредба на чл. 17а от ЗППДОП  /отм./, следва да се прецени в светлината на това дали случаят е попадал в приложното поле на законовата хипотеза. Последната прогласява, че при преобразуваните ДП в еднолични ТД с държавно имущество, имуществото, предоставено за стопанисване или управление на тези предприятия с акта на преобразуването, се предоставя в собственост на тези дружества.

На първо място  се доказа, че имотът не фигурира като отделна партида за завеждане и отчитане на терен от 44 800 кв.м. в м. „Орта синур” в землището на гр. Сливен. Липсва също и баланса за 1991 г. и следващите няколко години, а включването на даден имот в активите на баланса, респективно собствения капитал на дружеството-ищец, може да се установи само при наличие на всички партиди за всички имоти по сметка 201 и изведено крайно салдо на същата сметка за съответния период, а също така и редовно заверен баланс за същия период. По тази причинане може да се установи категорично дали и, евентуално – кога, процесният имот, като част от по-голям терен, е включен в активите на „Г.” ЕООД.

На второ място, за да се постигне като резултат придобиване на собствеността по реда на чл. 17а от ЗППДОП /отм./, е необходимо като предпоставка конкретният имот да е бил управляван или стопанисван от съответното предприятие към момента на преобразуването му. В случая имотът на Коста Захариев е бил отчужден през 1966г. за нуждите на ДП “Редки метали”, а в АДС от 1995 г. се посочва, че целият масив от имоти – терен с площ 44 800 кв.м. /за който не се доказа безспорно, че отчужденият имот попада в границите му/, е предоставен за оперативно управление на МСП “М.”, с. С., правоприемник на Управление “Р. м.”. Въпреки това, обаче, се установи, че никога и по никакъв начин някое от тия предприятия е “управлявало” или “стопанисвало” този имот. Както се посочи по-горе, той не е бил и “завзет” по смисъла на чл. 104 от ЗС /изм./, а се е владял и ползвал непрекъснато от ответницата и от праводателите й. Следователно, тъй като нито към момента на преобразуване /1991г./ на предприятието в еднолично ТД с държавно имущество, нито към момента на влизане в сила на разпоредбата на чл. 17а /1994г./, или издаване на АДС /1995г./, ищцовото дружество не е стопанисвало или управлявало имота, то не е придобило и собствеността върху него въз основа на чл. 17 а от ЗППДОП /отм./

Дори да се приеме, обаче, че за да е изпълнено условието за “стопанисване и управление” на имота, визирано в последната разпоредба, е необходимо и достатъчно той да бъде “предоставен” с властническо волеизявление за стопанисване и управление, тоест – самото документиране на волята на държавата за това да се приравнява на фактическо стопанисване и управление /като отново се подчертае, че процесният имот не е заведен в активите на дружеството/, и така да е налице предпоставка за задействане на механизма на чл. 17а, то придобитото право на собственост ищцовото дружество отново е загубило, предвид осъществяването на фактическия състав на придобивната давност. Ответницата е въвела като евентуално и това възражение в първоинстанционното производство.

Доказа се неразколебимо, че ответницата, праводателите на ответницата, както и техния праводател, съответно от 1990г., 1973 и 1966г., до завевждането на исковата молба на 21.09.2006г., са упражнявали фактическата власт върху отчуждения от К. З. имот /респективно – имота, описан в н.а.№132/1990г. на ответницата/ и са извършвали системно, последователно, явно, несмущавано и непрекъснато действия, свързани с поддържане, обработване и подобряване на имота, събирали са плодовете от него и са демонстрирали анимус за своене.

Така ответницата /въззиваема в това производство/, противопоставя на неубедително доказаните твърдения за собственост на ищеца, своите, които удостоверява в две посоки - с надлежни писмени документи, ползващи се с необорена доказателствена сила, проследяващи правото на собственост от момента на възникването му чрез деривативен способ, до настоящия, както и с гласни доказателствени средства, установяващи осъществяване на фактическия състав на давностното владение, считано и от най-късния възможен момент – 24.01.1995г., доказващи придобиването на собствеността и чрез оригинерен способ. Така твърдяното материално субективно право принадлежи на ответницата, която и с фактическото си поведение се е идентифицирала като собственик на придобития с н.а. №132/1990г. имот. Предметът на оспорваното й право, не е бил засяган чрез друго, правно или фактическо, въздействие, както преди, така и след сключването на договора от 1990г. Ищецът не разколеба силата на това право и не доказа по категоричен и надлежен начин нито, че то е преминало в неговия патримониум, нито, че ответницата го е загубила по някакъв законосъобразен начин.

Извън изложеното до тук следва да се отбележи още и, че в действителност не се доказа еднозначно и извън всякакво съмнение, че претендираният от ищеца имот е идентичен както с отчуждения от К.З.в, така и с този, който се владее от ответницата, а при съмнение относно предмета на иска по начало, е невъзможно да се осъществи собственическата защита в случай, че претендираното от страна на ищеца право е различно от отричаното му такова от страна на ответника.

Така или иначе, липсата на първият задължителен елемент от фактическия състав на чл. 108 от ЗС – ищецът да е собственик на описания в исковата молба имот, прави излишно обсъждането на наличието на останалите два, но те, фактически, бяха коментирани в контекста на основния въпрос за правото на собственост. Установи се и факта на владение от страна на ответницата, но ищецът не убеди съда  в липсата на основание за това.

Всички наведени до тук съображения сочат, че предявеният срещу ответницата иск е неоснователен и следва да се отхвърли.

Тъй като крайните изводи на двете инстанции съвпадат, жалбата се явява неоснователна и първоинстанционното решение следва да бъде оставено в сила.

Пред настоящата инстанция въззиваемата страна не е претендирала разноски и такива не следва да се присъждат.

 

Ръководен от гореизложеното, съдът.

 

 

Р     Е     Ш     И  :

 

 

ОСТАВЯ В СИЛА  решение № 534/05.06.2008г. по гр.д. № 1424/07г. на Сливенския районен съд.

 

Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС на РБ в едномесечен срок от връчването му на страните. 

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

                                                                  

 

         ЧЛЕНОВЕ: