Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N 25

 

гр. Сливен, 10.03.2009 г.

 

В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в открито заседание на двадесет и осми януари през  две хиляди и девета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ   М.С.

ЧЛЕНОВЕ:  Н.Я.

*** М.

                                                                                       

при участието на прокурора ………и при секретаря Р.Б., като разгледа докладваното от М. С. ***.  N 614 по описа за 2008   год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е по въззивна жалба против решение № 1084 от 22.04.2008 г. по гр.д. № 2578/2003 г. на Сливенския районен съд в частта, с която е отхвърлен като неоснователен предявения от „И. с. а.” – С. иск с правно основание чл. 97 ал.1 от ГПК /отм./ да бъде признато по отношение на Република България, че ИСО – Сливен е собственик на основание изтекла в нейна полза придобивна давност на недвижим имот, находящ се в гр.С. , ул.”В.” № * заедно с построените в него двуетажна масивна жилищна сграда и масивна едноетажна пристройка. При условията на евентуалност се претендира собственост по силата на закон. Със същото решение е прекратено като недопустимо производството по искане на ИСО – Сливен да бъде отменен акт за частна държавна собственост № 2562 /10.04.2003 г. на Областния управител на Област – Сливен. В жалбата се твърди, че обжалваното решение е неправилно и незаконосъобразно, противоречащо на материалния закон и постановено в противоречие със събраните по делото доказателства. Твърди се, че акта за държавна собственост няма правопораждащо действие и не може сам по себе си да установи правото на държавна собственост без да бъде придружен с доказателства. Районният съд неправилно е анализирал разпоредбата на чл. 2 ал.4 от ЗДС като не се  е съобразил с обстоятелството, че не са държавна собственост имотите включени в капитала на юридическите лица с нестопанска цел. Освен това асоциацията никога не е била държавна структура и за нея не важат разпоредбите на ЗДС за дружествата подлежащи на приватизация. От допълнителна въззивна жалба се поддържа и становището, че Областния управител е издал акт за частна държавна собственост седем години след влизане в сила на ЗДС, което сочи, че имота никога не е бил държавен. Той е бил актуван с акт № 6 247 от 20.07.1982 г. на Общинския народен съвет – Сливен. Община – Сливен не е актувала процесния имот, тъй като съгласно Закона за общинската собственост не са такава собственост постройките на сдруженията с идеална цел, чието строителство е извършено до 13.07.1991 г. Твърди се още, че ИСО – Сливен е извършил основен ремонт и възстановяване на съществуващите сгради, които са били срутени и напълно негодни, както и че е извършено ново строителство незавършено на сграда с площ 140 кв.м.Обстоятелството, че донякъде и бил възпроизведен първоначалния архитектурен вид на сградите не водело до промяна на фактическия извод, че са налице нови сгради, които не са принадлежали на бивши собственици и съответно не са били прехвърлени от тях. Районния съд не е анализирал обстоятелството къде е бил заведен имота след разделянето на държавна и общинска собственост. Не е изследвал и правния статут на асоциацията, която никога не е била държавна и регистрацията й като правен субект е настъпила още през 1982 г. Тя е била вписана в регистъра на сдруженията с нестопанска цел и винаги е била правен субект различен от държавата. Имуществото придобито от асоциацията възмездно или безвъзмездно винаги е било в нейния патримониум. В случая праводателят на ИСО – Сливен е била стопанска организация, която след влизането в сила на приватизационните закони става частна собственост. Твърди се, че това е станало по реда на чл. 94-97 от НДИ, тъй като по тогавашното законодателство единствено по този ред са били извършвани безвъзмездните сделки. Районният съд е игнорирал наличието на многобройни документи, от които е видно, че ИСА е заплащала сумите за ремонта и че е получила разрешение за строеж за тези сгради. Сочи се също, че Районния съд неправилно е възприел, че началото на придобивната давност започва да тече от 1996 г., тъй като до 1996 г. има забрана за придобиване, но не и забрана за начало на придобивна давност. Поради това се иска отмяна на атакуваното решение като незаконосъобразно и постановяване на ново,  с което да бъде уважен предявения иск.

В съдебно заседание чрез представител по пълномощие жалбите се поддържат на основанията изложени в тях.

За въззиваемата страна Министерство на регионалното развитие и благоустройството се явява представител по пълномощие, който оспорва подадената въззивна жалба. Представя писмено становище, в което счита, че решението е правилно и законосъобразно. Твърди, че процесния имот е бил предаден безвъзмездно в оперативно управление на ИСА – Сливен по реда на чл. 94-97 от НДИ и от датата на протокол-описа имота е отписан от счетоводните книги на предаващата държавна организация и е записан в счетоводните книги на новия приобритател на правото на оперативно управление на имота. Това право е имущество на държавната организация и поради това се води като актив по счетоводството и счетоводния баланс на организацията, но правото на държавата като собственик не се е ограничило от правото на оперативно управление и държавата може да упражни правото си на собственост във всеки момент в пълния му размер. Поради това  е съставен и нов акт за държавна собственост. Предоставянето на държавни имоти в оперативно управление по смисъла на НДИ е вид вещно право и представлява предаване на имота на съответната организация като собствеността се запазва държавна. Организацията има право да упражнява всички елементи на собствеността включително и правото да извършва строителство върху имота и без да е необходимо да се отстъпва право на строеж от държавата или да се иска съгласието й. Приетият ЗДС не е предвидил разпоредби относно този вид вещно право. Оспорва се твърдяното във въззивната жалба, че за ИСА важат разпоредбите за дружествата подлежащи на приватизация. Процесният имот винаги е бил държавен и нямало данни да е бил включен  в капитала на преобразувано държавно предприятие в търговско дружество. По тази причина чл. 2 ал.4 е неприложим в настоящия случай. От представените платежни документи не става ясно, че ИСА е заплатила суми за ремонтни работи по процесния имот.

 

Въз основа на събраните по делото доказателства съдът прие за установено следното от фактическа страна:

С решение № 38/17.03.1982 г. на Бюрото на Министерския съвет на НРБ и на основание на чл. 101 от ЗС в полза на Окръжен народен съвет – Сливен за оформяне на ансамбъл от възрожденски къщи за окръжен център на художествената самодейност  и за дом на текстилеца към СК „Д.” – Сливен са отчуждени недвижими имоти представляващи паметници на културата сред които и имот пл. № 2631 кв. 213 по регулационния план на гр.С., ул.”Д. П.” № * с построените в него двуетажна масивна жилищна сграда, паянтова жилищна сграда и други подобрения собственост на К. Д. М., Д. И. Г. и С. И. Г. като за това отчуждаване собствениците са обезщетени. На 30.07.1982 г. е съставен акт № 6247 за държавна собственост за дворно място представляващо имот пл. № 2361 в кв.213 в гр.С. ул.”Д. П.” № *. Този имот е предоставен в оперативно управление на комбинат „С. Д.” – С. за дом на текстилеца.В графа „забележка” на този акт е отбелязано, че с платено нареждане от 20.07.1982 г. на Общински народен съвет – Сливен са предадени парични суми на К. Д. М., Д. И. Г. и Л. И. Г.. Със Заповед № 100 от 14.01.1983 г. Председателят на Общински народен съвет – Сливен е наредил имота да бъде предаден безвъзмездно в оперативно управление на комбинат „С. Д.” – С.. На 4.02.1986 г. Генералния директор на СК „Д.” уведомява председателя на асоциацията, че съгласно получено указание създаващия се в онзи момент Дом на текстилеца трябва да се преустрои в Дом на стопанския ръководител. На 13.02.1986 г. е изготвена съвместна молба от СК „Д.” и ИСА до Председателя на ИК на ОбНС с оглед превръщане в Дома на текстилеца в Дом на стопанския ръководител и прехвърляне на оперативното управление на имота на ИСА. Със Заповед от 5.05.1986 г. Окръжния народен съвет е разпоредил СК”Д.” да предаде безвъзмездно в оперативно управление на ИСА недвижим имот намиращ се на ул.”Д. П.” № *. На 18.06.1986 г. с протокол-описи е извършено предаването на имота като е описано, че дворното място е буренясало и изоставено и в него имало застроени двуетажна и едноетажна постройка. На 20.06.1989 г. е проведено заседание на експертния съвет по комплексно изграждане на териториални единици при ОбНС във връзка с разработка по дом на стопанския деятел „Гудеви къщи”. Съставеният е протокол решение като инвеститор е посочен ИСА – Сливен. На ИСА - Сливен е издадено разрешение за строеж № 28 от 4.07.1989 г. за обект „Дом на стопанския ръководител”. На 10.04.2003 г. е съставен акт № 2562 за частна държавна собственост по отношение на спорния имот. Със Заповед от 9.07.2003 г. Областният управител е постановил отказ да бъде отписан от актовите книги за държавна собственост спорния имот. В издадена от 27.10.2001 г. от Община – Сливен скица № 3354  е отразено, че имота е собственост на ИСА по документ за собственост акт № 6247 от 1982 г. На 18.05.2001 г. е бил сключен договор за предаване на терен по регулация между ИСА – Сливен и собствениците на съседен парцел по силата на който на последните се предава от имота на ИСА терен с площ от 22 кв.м. и е издадена скица от Община – Сливен.

С искова молба от 24.11.2003 г. ИСА – Сливен е претендирала фактически на основание на чл. 97 от ГПК /отм/ да бъдат признати за собственици на недвижимия имот по отношение на Областния управител на Област – Сливен. В хода на производството искът е бил насочен към Министерство на регионалното развитие и благоустройството. В исковата молба се претендирало право на собственост, поради осъществяване на владение, което се извършвало трайно, необезпокоявано, явно и несъмнено. Твърди се още, че имотът е предоставен в оперативно управление на СК „Д.”, който го е предал безвъзмездно на ИСА, която е осъществила строителство по надлежния ред и е включила имото в баланса си. По повод на тази искова молба се развило първоинстанционното производство и е постановено първоинстанционното решение, с което иска е бил отхвърлен. За да го постанови съдът е приел, че имота е бил предаден в оперативно управление на ИСА – Сливен. Това дава право на организацията да се грижи за имота, но не и да се разпорежда с него. Тези организации стопански и нестопански са упражнявали правомощията от името на държавата и са били обикновени държатели. Изключено е било стопанска или нестопанска организация да започне да свои предоставен в оперативно управление имот. От друга страна с оглед и на законодателните промени не може да се придобие по давност вещ, която е държавна собственост. Освен това съдът е констатирал, че ИСА не е бил добросъвестен владелец и е необходимо владение в продължение на десет и повече години. Съдът е приел още, че процесния имот не е бил включен в капитала на преобразувано държавно предприятие, което по-късно е приватизирано. Индустриална стопанска асоциация не може да се позовава на чл. 2 ал.4 от ЗДС, защото никога не е била търговско дружество. Именно в тази част това решение е предмет на въззивното обжалване.

В горната фактическа обстановка съдът прие за безспорно установено въз основа на събраните по делото доказателства, които са относими и допустими, не са оспорени от страните и не са противоречиви.

 

Въз основа на приетото за установено от фактическа страна съдът направи следните правни изводи:

Ищецът предявява право на собственост на две основания поставени в условията на евентуалност.

Първото е придобивна давност. По начало за да се придобие чрез този оригинерен способ правото на собственост върху недвижим имот законът изисква да са налице едновременно няколкото обективни и субективни положителни и отрицателни предпоставки заложени във фактическия състав на чл. 79 във вр. чл. 68 ал. 1 от ЗС , а именно – непрекъснато упражняване на фактическа власт, лично или чрез другиго за себе си, като владението е трайно, явно и несмущавано. Тези елементи са изискуеми във всички случаи като различие прокарано с двете алинеи на чл. 79 от ЗС единствено в продължителността на минималния срок след изтичането на който настъпва правната последица. Той е поставен в зависимост от качеството на владелеца – добросъвестен или недобросъвестен. Несъмнено е в случая, че ищецът може да се възползва само от по-тежката форма за придобиване, а именно чрез десет годишен срок. Безспорно е , че към момента на получаване на фактическа власт върху процесния имот ищецът е бил наясно , че имотът е чужд , а използваният способ няма вещен ефект, т.е. попада в  категорията на недобросъвестен владелец. Що се отнася до това дали изобщо е бил владелец по смисъла на ЗС или просто държател с оглед  по-нататашните обективирани негови действия, съдът счита, че ясно са се откроили както корпус, така и анимус за своене – ищецът е демонстрирал намерение да се идентифицира като собственик.

Тай като всяко нарушаване или смущаване на владението го прекъсва и поставя началото на нов давностен срок в случая най-късният известен по делото момент за  който може да се приеме, че прекъсва течението на придобивния давностен срок е 10.04.2003 г. – когато е издаден акт за частна държавна собственост последван и от предявяването на 24.11.03 г. на настоящия установителен иск. Така десетгодишния срок следва да е изтекъл най-късно до този момент и в такъв случай началото му трябва да е поставено най-късно на 09.04.93 г. или в кой да е по-ранен момент. Ето защо е необходимо да се установи в кой точно момент е възможно да се приеме безспорно и непререкаемо, че е поставен в течение давностния срок, ползващ ищеца, да се съпостави с хипотетично определения по-горе и да се констатира наличие или липса на съвпадение между двата.

Действително се установи, че фактическата власт върху спорния момент е упражнявана от ищеца поне от 18.06.1986 г. насам и то с активни, явни и недвусмислени физически действия. Дали обаче този момент е бил валидно начало на придобивния давностен срок зависи в случая и от това какъв вид собственост е тежала на процесния имот и срещу какъв вид правен субект е следвало да бъде насочено действието и намерението за своене. Към този момент собствеността в РБългария е била най-общо държавна и лична, както вече беше посочено процесният имот е придобил статут на държавна собственост от 1982 г. когато е бил актуван като такъв в  резултат на надлежно извършване на отчуждаване по реда на чл. 101 от ЗС. Всички по-нататъшни правни въздействия върху него до 18.06.1986 г. не са имали транслативно действие спрямо правото на собственост , т.е до тази дата безспорно видът собственост е бил държавен.

 По силата на императивна законова норма, действаща към релевантния момент имот собственост на държавата не е могъл да бъде придобиван по давност.

Направеното със закон разграничаване по видове на държавната собственост и разделянето и на държавна и на общинска от гледна точка на субекта и съответно на публична и частна според нейния обем става през 1996 г. и е проведено основно с ЗДС и ЗОС, развито в ПП.

Според подхода възприет в тях чрез изчерпателно изброени хипотези съдържащи относително определени белези са посочени имотите представляващи публична собственост, а критерият за принадлежност към имотите – частна собственост е обратния – да стоят извън обхвата на първите. С императивна норма законодателят е регламентирал възможността за придобиване по давност на държавна и общинска собственост, ако тя е частна. Така ако процесният имот се приведе към тези критерии е несъмнено, че той би представлявал частна държавна собственост и по отношение на него могат да се приложат общите правила за придобиване по давност чрез 10 годишно недобросъвестно владение по ЗС. Началният момент от който тази давност започва да тече е влизането в сила на тази разрешителна правна норма, т. е месец май 1996 г. Тезата на ищеца , че до 1996 г. е имало само забрана за придобиване , но не и забрана за начална придобивна давност, не може да бъде възприето . Давностното владение като способ за придобиване право на собственост е правен институт създаден изкуствено и съдържа имплицитно в себе си и давностния срок. Двете понятия са неразривно свързани – не може да има придобиване по давност без давностен срок, нито може да съществува давностен срок по принцип сам за себе си без да води като резултат до придобиване на право на собственост. Това са предпоставка и последица , които са във функционална връзка помежду си, която не може механично да се  разруши . Следователно не може да съществува начало на давностен срок, когато няма законово позволение да настъпи край на давностния срок, който да породи право на собственост щом има забрана за това правото на собственост да бъде придобито по този начин. Едва след допускането с изрична диспозитивна законова разпоредба за използването на този правен институт може да започне прилагането му, което означава, че с оглед времевите граници установени от ЗС ефектът му не би могъл да настъпи незабавно , тъй като на правната норма не е придадено обратно действие. Поради това едва с влизане в сила на ЗДС може да се постави начало на давностния срок за придобиване на недвижим имот- частна държавна собственост и ако са изпълнени всички законови изисквания, правото на собственост ,след изтичането му, в най-добрия случай към месец 06.2006 г., ще се материализира в патримониума на владелеца – ищец.

Поради това и с оглед посоченото по-рано , че първото доказано прекъсване на давностния срок поради смущаването на владението е настъпило на 10.04.03 г. , то към тази дата не е бил завършен динамичния фактически състав на чл. 79 ал. 1 от ЗС и имотът не е станал собственост на ищеца чрез този способ, тъй като е почнала да тече нова давност.

На кратко – ако се приеме, че собствеността върху имота във вида в който той е бил през 1989 г. – изоставено дворно място , застроено с двуетажна и едноетажна постройка, е принадлежала на държавата, то след издаването на ищеца ИСА през м. юли 1989 г. на разрешение за строеж и извършването на такъв – основно възстановяване на съществуваваща и цялостно изграждане на нова постройка съобразно всички законови изисквания, от него като инвеститор и, както безспорно се установи, с негови собствени средства и включването им в неговия баланс, ищецът може да претендира за правото на собственост само въху построеното от него.

Ищецът обаче не удовлетворен от подобно частично о признаване на твърдяното от него вещно право , разпростиращо се и върху терена, и върху постройките, такива каквито са били при предявяването на иска , поради което използва и второ евентуално основание,  с което да защити претенцията си – че правото на собственост е възникнало за него по силата на законова норма.

Съдът намира това основание за годно безспорно установено и доказващо заявеното от него материално право. Действително имотът като държавна собственост първоначално е бил предаден безвъзмедно в оперативно управление на комбинат „С. Д.” /СК „Д.”/ . Независимо от формулировката е несъмнено , че получателят на имота не става негов собственик, а е само държател или най –много ползвател от вещно правна гледна точка. Аналогично стоят нещата и в ситуацията на получаването на имота от ищеца ИСА през 1986 г. Отново няма прехвърлителен ефект по отношение на собствеността, отново е извършено само безвъзмездно предаване в оперативно управление. Настоящият състав не споделя изводите на РС , че праводателят на ищеца е СК „Д.” , тъй като той е само опосредяващ фактор , физическият извършител на предаването с оглед намирането на имота в негово реално държане. Но праводател т.е субектът който разпорежда извършването на това предаване си остава държавата, като безспорен собственик на имота към този момент. Изцяло във властта на собственика е да решава кому да предостави ползването, без значение основанието за това, на своя имот , а предвид властническите правомощия на държавата към този момент волята й е била неоспорима. Така описаното положение води до два извода, че към м. юни 1986 г. собственик на спорния имот е била държавата и че тя е предоставила безвъзмездно минимално ограничена част от собственическите си правомощия на ищеца. Независимо от обема права включващ се в понятието „оперативно управление” е безспорно , че в него е влизало правото да построи за себе си  „Дом на стопанския деятел”.

Ищецът , както бе посочено и по –горе, е извършил изцяло и за своя сметка строеж и основен ремонт, като от тогава е включвал ежегодно в баланса си процесния имот и като терен и като постройка. Кореспондиращ на това негово поведение е факта, че в описните книги, водени в Община Сливен, имотът е бил вписан като собственост на ИСА. Като правен субект ищецът е бил регистриран по ЗЛС и вписан в съответния регистър на СлРС под формата на сдружение с нестопанска цел още през 1988 г. и промяна в  това му качество не е настъпвала. След като описаното фактическо положение е съществувало към 1996 г. при влизане в сила на ЗДС, то попада в приложното поле на правните норми регулиращи този  вид материални права.

Съгласно  чл.2 ал. 4 от ЗДС не са държавна собственост по смисъла на този закон  имотите и вещите на ТД и на юридическите лица с нестопанска цел дори ако държавата е била единствен собственик на прехвърленото в тях имущество. Самото създаване на тази разпоредба обезмисля всички останали коментирани до тук аргументи и интерпретирането на осъществяването в един продължителен и отдалечен в миналото период от време юридически факти. В действителност тази разпоредба създава привилегировано положение за конкретно посочени субекти и ако за ищеца се установи, че принадлежи към тях, а за спорния имот че спада към визираните от текста , то последният дефинитивно се освобождава от заплахата да се причисли към частната държавна собственост.

Смисълът на тази норма е радикално и безусловно да се осигури стабилност в правния статут на собствеността на посочените в нея  правни субекти. Несъмнено ищецът е обхванат от нея предвид качеството му на сдружение с нестопанска цел. Формулировката на текста показва, че той се отнася както за имущество - движимо или недвижимо, собственост – изцяло или отчасти – на държавата, с което съответното юридическо лице е учредено, така и за имущество, което по какъвто и да е начин и в който и да е последващ момент е постъпило в тях. Тоест в случая след като държавата чрез местния си орган на изпълнителната власт е прехвърлила на ищеца собствения си имот за оперативно управление и му е възложила строеж на сгради, а той от своя страна го е включил като свое имущество в балансите си, осъществявал е всички права и е упражнявал чрез него своята дейност , то с влизане в сила на тази правна норма процесният имот е загубил статута си на държавен и до колкото не са настъпили други правоизменящи , правопрекратяващи или правопогасяващи факти той е собственост на ищцовата асоциация.

Поради това след като правните изводи на двете инстанции се разминават въззивната жалба се явява основателна и следва да се уважи, първоинстанционното решение следва да бъде отменено в тази част и вместо него да се постанови ново с което ищецът бъде признат  за собственик на процесния имот.

Съобразно изхода на процеса на ИСА – Сливен следва да бъдат заплатени направените по делото разноски. От приложеното пълномощно и договор за правна помощ обаче се установява, че не е било уговорено заплащане на възнаграждение, поради което и не следва да се присъжда. Съдът обаче трябва да отмени първоинстанционното решение и в частта, с която ИСА е била осъдена да заплати на държавата юрисконсулстко възнаграждение.

 

Ръководен от гореизложеното съдът

 

Р     Е     Ш     И  :

         

ОТМЕНЯ  решение № 1084/22.04.2008г. по гр.дело №2578/2003г на СлРС в частта, с която е отхвърлен като неоснователен предявеният от Индустриална стопанска асоциация – Сливен, ул. „В.” № *, представлявана от председателя на УС П. Х. против Република България , представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството, иск с правно основание чл.97 ал.1 от ГПК/отм/, както и в частта, с която Индустриална стопанска асоциация – Сливен е осъдена да заплати на държавата разноски за юрисконсулстко възнаграждение, като вместо това ПОСТАНОВЯВА 

 

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на Република България, че Индустриална стопанска асоциация – С., ул. „В.” № *, представлявана от председателя на УС П. Х., е собственик на недвижим имот, находящ се в гр. С., ул. „В.” № *, т.нар. „Г. к.”, записан по плана на гр. Сливен като НУПИ-1948 в кв. 133 при граници: от изток – УПИ-VІІ-2782 и УПИ-ХІХ-1960, запад – улица „В.”; север – НУПИ-1947 и юг – НУПИ-1949 с площ от 543 кв.м., заедно с построените в него двуетажна масивна жилищна сграда с площ от 96,34 кв.м. и масивна едноетажна пристройка с площ от 73,14 кв.м., който се идентифицира като поземлен имот с идентификатор 67338.513.207.

 

Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС на РБ в едномесечен срок от връчването му на страните.

 

 

 

                                                

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

                                                         

 

         ЧЛЕНОВЕ: