РЕШЕНИЕ №

гр. Сливен, 17.06.2009 год.

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

 

            Сливенският окръжен съд, гражданско отделение, в открито заседание на трети декември 2008 г. в състав:

                                                                        ПРЕДСЕДАТЕЛ: М.С.

                                                                                  ЧЛЕНОВЕ: М.Д.

                                                                                                          М.М.

 

при участието на секретаря М.Т. разгледа докладваното от младши съдия Мира Мирчева 615 по описа на съда за 2008 г. и за да се произнесе, взе предвид:

            Производството е въззивно, по реда на глава ХVІІІ от отменения ГПК.

            Обжалвано е от ищеца П.Т.Б. решение № 484 от 17.05.2008 г. по гр.д. № 660/2007 г. по описа на Районен съд – Сливен, с което са отхвърлени исковете му срещу „Т.на е.” АД – гр. С. за заплащане на сумата 7600 лв., представляваща обезщетение за лишаване от ползването на съсоб­ствения му имот – 1/6 ид. част от ПИ с идентификатор 67338.564.67, при съседи: ПИ № 67338.564.32, улица, ПИ № 67338.564.24, ПИ № 67338.564.68, за периода от 01.02.2002 г. до 01.02.2007 г., и за заплащане на сумата 100 лв., представляваща мораторна лихва върху дължимата главница от 20.02.2004 г. до 02.02.2007 г. В жалбата се заявява, че претенцията на ищеца е основателна до размер 1/6 част от стойността по приетите заключения, без тя да е посочена в жалбата. Посочен е обжалваем интерес от общо 1831,67 лв. и е внесена държавна такса върху този размер, което води до извода, че по отношение на главницата решението се обжалва само в частта до 1731,67 лв., а в пълния предявен размер от 100 лв. – относно мораторната лихва.

            В жалбата се твърди, че решението е необосновано и постановено при неправилно прилагане на материалния закон, не е изяснена докрай фактическата обстановка, анализът на доказателствата по делото е едностранчив, а част от представените писмени доказателства изобщо не са обсъдени. Твърди се, че са неверни констатациите на съда за това, че не само ответникът, но и ищецът и останалите собственици са имали достъп до дворното място. Този фактически извод според жалбоподателя противоречи и на влязлото в сила решение № 80/11.05.2004 г. на СлОС, с което е уважен ревандикационен иск срещу ответника, липсват освен това доказателства, които да установяват, че и след влизането на решението в сила ответната страна се е съобразила с него и е предала съответните идеални части от имота на другите съсобственици въпреки отправените покани до тях да изпълнят решението. Показанията на свидетелите, разпитани в първата инстанция, се отнасят до ползването на складовите помещения в имота, а не на идеални части от терена. Претендират се разноски за двете инстанции.

В съдебно заседание въззивникът се явява лично и с пълномощник и поддържа жалбата. Въззиваемото дружество чрез представители по пълномощие моли първоинстанционното решение да бъде оставено в сила, тъй като събраните доказателства водят до извода, че ищецът въззивник не е бил възпрепятстван да ползва съсобствения терен.

            Жалбата е допустима, подадена е в срока за обжалване от надлежна страна, която има интерес да обжалва.

            От фактическа страна по делото се установи следното:

            С писмен договор от 10.05.1976 г. С.Н.С., чийто наследник е ищецът, и неговият брат Й.Н.С.са продали на ДСО „Т.на е.”, окръжно предприятие – С. недвижимия си имот с пл. № 7021 в кв. 419 по рег. план на града от 1965 г., целият с площ от 1144 кв.м., заедно с построената в него 1200 куб.м. стопанска сграда. Изкупуването на имчота е станало на основание решение № 1023/08.12.1975 г. на председателя на ГНС – С., съгласно т. 4 от ПМС № 60/75 г.

След влизане в сила на Закона за възстановяване на собствеността върху някои магазини, работилници, складове и ателиета наследниците на С. и Й.С. са възстановили получената по договора от 10.05.1976 г. сума. На 20.07.1993 г. те са се снабдили с констативен нотариален акт за собственост върху имота, съгласно който Р. С. Б., дъщеря на С.Н.С., притежава 1/2 идеална част от имота, а М. С. С., Н. Й. Л. и Я. Й. Ц. притежават останалата 1/2 идеална част.

С протокол от 23.07.1992 г. Държавна търговска фирма „С.” е предала на възстановените собственици сградата, съществувала към 1976 г. (без надстроения върху нея след отчуждаването втори етаж), като спорни са останали 763 кв.м. от терена, върху който след 1976 г. е била построена нова сграда.

С покана от 26.07.1993 г. наследниците са поискали ДТФ „С.” да им заплаща месечен наем в размер 57200 лв. за дворното място, надстройката и пристройката, за чиято собственост се е спорело.

През 1996 г. Р. Б. е починала, като е оставила за наследници П.Т.Б. (ищец по делото), К. Т.Б. и Т. К. Б., първите двама от които са синове на наследодателката, а третият е неин съпруг.

По регулационния план на гр. С. от 1998 г. бившият имот № 7021 в кв. 419, възстановен на наследниците, образува заедно със съседния имот, собственост на „Т.на е.” АД, един общ поземлен имот – УПИ ІІ в кв. 474, целият от 10 390 кв.м.

С решение № 80/11.05.2004 г., в сила от 09.01.2006 г. (устните състезания във въззивната инстанция са проведени на 15.03.2004 г.), Сливенският окръжен съд е признал за установено по отношение на ТД „Т.на е.” АД – С., че П.Т.Б., К. Т.Б., Т. К. Б., Я. Й. Ц. и Н. Й. Л. са собстве­ници на 763/10390 ид. части от УПИ ІІ в кв. 474, целият от 10390 кв.м. по плана на гр. С. от 1998 г., като относно построената след 1976 г. сграда и надстроения втори етаж искът е отхвърлен.

На 20.02.2006 г. Т.Б. е отправил до „Т.на е.” АД – С. от името на всички сънаследници на възстановения имот писмено предло­жение за начина да бъде прекратена съсобствеността върху поземления имот от 10390 кв.м. и сградите върху него чрез обособяване на реституираните постройки и терен в отделен поземлен имот. С писмо до „Т.на е.” АД от 22.02.2006 г. Т.Б. е поискал от името на сънаследниците обезщетение в размер 51600 лв. за периода от 5 години назад, считано от датата на писмото, за това, че дружеството е ползвало без правно основание реституирания имот, както и обезщетение за ползването в бъдеще до фактическото предаване на имота в размер 860 лв. месечно.

В кадастралната карта на гр. С., одобрена със заповед № РД-18-31/19.04.2006 г. и изменена със заповед № КД-14-20-2033/18.07.2006 г., е отбелязан самостоятелен имот с идент. № 67338.564.67 с границите на възстановения имот допреди 1998 г. Като негови собственици в издадената от Агенцията по кадастъра скица са посочени Р.Б., М..С. Я. Ц. и Н. Л., а като документ, установяващ собствеността им – нотариалният акт от 20.07.1993 г.

В първата инстанция е изслушана съдебнотехническа експертиза, която е дала отговор на въпроса какъв би бил размерът на наема за посочения в исковата молба период за реално определена част с площ 763 кв.м. от имота, нанесен в кадастъра с идентификатор 67338.564.67, ако се отчете обстоятелството, че в него има надстройка и пристройка, които са изключителна собственост на ответника. В заключението на експертизата е прието, че застроената площ от спорните 763 кв.м. е 309 кв.м., което е равно на площта на сградата, собственост на „Т.на е.”, от 259 кв.м. плюс полови­ната (50 кв.м.) от площта на сградата, от която само вторият етаж е собственост на „Т.на е.”. За размера на пазарния наем на така изчислената застроена площ и за остатъка от 454 кв.м. (разглеждан като незастроена площ) експертизата е дала следното заключение:

- за периода от 01.02.2002 г. до 31.12.2003 г.: по 45 лв. месечно за незастрое­ната площ от 454 кв.м. и по 62 лв. месечно за застроената площ от 309 кв.м.;

- за периода от 01.01.2004 г. до 31.12.2004 г.: по 68 лв. месечно за незастро­ената площ и по 93 лв. месечно за застроената площ;

- за периода от 01.01.2005 г. до 31.01.2005 г. – по 91 лв. месечно за незастро­ената площ и по 124 лв. месечно за застроената площ;

- за периода от 01.01.2006 г. до 01.02.2007 г. – по 113 лв. месечно за застроената площ и по 154 лв. месечно за незастроената площ.

Не се установява в някакъв период ответникът „Т.на е.” АД да е  ползвал сам незастроената част от спорния имот и да е създавал пречки на ищеца и неговите сънаследници да достигат до нея. По делото няма данни или твърдения тази част да служи за нещо друго, освен за преминаване през нея, да е оградена самостоятелно или по друг начин обособена.

Описаната фактическа обстановка се установява от писмените доказателства и експертните заключения по делото, както и от показанията на свидетелите С.В. С. и С. А. С., които са незаинтересовани (нещо повече, А. е наемател на ищеца) и показанията им се допълват помежду си. Действително в показанията си свидетелите обръщат основно внимание на достъпа до постройките, но засягат косвено и достъпа до терена, който е предмет на спора. Показанията на С.Б., съпруга на ищеца, разпитана пред въззивната инстанция, не опровергават този извод. От една страна, свидетелката твърди, че на наследниците им се е забранявало (в минало време) да ползват имота, без да конкретизира период, като само посочва, че през 2001 г. са започнали да водят дела за терена и складовите помещения. Очевидно това твърдение се отнася за времето преди 2006 г. – по делото е установено, че ответникът действително е претендирал за част от терена, но този спор впоследствие е разрешен от съда с цитираното по-горе решение. От друга страна, твърдението на свидетелката, че нейният съпруг ходи в двора на „Т.на е.”, като само влиза там за определено време, не доказва, че ответникът е ползвал двора в повече от правата си и по този начин се е обогатил – напротив, няма данни спорната част от имота да се използва за нещо различно от преминаване. Следва да се има предвид и че тази свидетелка е заинтересована от изхода на делото.

За поканата от 26.07.1993 г., макар на нея да не е отбелязана дата на получаване, не се спори, че тя е била получена от ДТФ „С.” и че правоприем­ник на ДТФ „С.” е ответното дружество. Изложените от ответника съобра­жения относно тази покана са изцяло в посока нейната неотносимост към предмета на спора.

Въз основа на установените факти съдът намира от правна страна следното:

Ищецът като наследник на Р. Ст. Б. е собственик на 1/6 от 1144/10390 ид.части от процесния поземлен имот, което е равно на 1144/62340, или 286/15585, или приблизително 190,66/10390 ид.части.

Това е така, защото с регулационния план от 1998 г. възстановеният на наследниците на С. и Й. Н. имот с площ 1144 кв.м. е престанал да съществува като самостоятелен поземлен имот и наследниците са придобили в съсобственост с „Т.на е.” АД – С. дял от новообразувания УПИ ІІ в кв. 474, целият от 10390 кв.м. Техният дял в този новообразуван имот се равнява общо на 1144/10390 идеални части.

Веднъж възникнала, тази съсобственост съществува, докато не бъде извър­шена делба. При обособяване на части от съсобствения вече имот като нови имоти съсобствеността върху тях се запазва в същото съотношение, в каквото е била в досегашния съсобствен имот. Това не се променя дори когато новите имоти съвпадат по граници с имотите, индивидуално притежавани от собствениците допреди възникването на съсобственост по регулация.

Това означава, че дори към момента да съществува отделен имот с иденти­фикатор 67338.564.67 и площ 1130 дка, намиращ се в югозападната част на УПИ ІІ в кв. 474 по плана на гр. С. от 1998 г., съсобственици на този имот са не само наследниците на С. и Й. Н., но и „Т.на е.” АД, в квотите, посочени по-горе, щом не е извършена делба или съсобствеността не е прекратена по друг начин (каквито данни няма по делото). Същото се отнася и за останалата част от досегашния УПИ ІІ в кв. 474.

С оглед изложеното, доколкото това е въпрос на правни изводи, а не на фактически твърдения в исковата молба, предявеният главен иск следва да се квалифицира по чл. 31, ал. 2 от Закона за собствеността, а не по чл. 59 от ЗЗД, и искането за присъждане на обезщетение да се тълкува в смисъл, че се отнася за целия досегашен съсобствен имот с площ 10390 кв.м., а не само за новия имот с идентификатор 67338.564.67.

По отношение на твърдението в исковата молба, че ответникът държи без правно основание постройка и надстройка (етаж) в спорния участък, може да се отбележи само, че за държане без правно основание не може да се говори, тъй като те са признати за индивидуална собственост на дружеството с решението на СлОС от 11.05.2004 г., с което ревандикационният иск на ищеца и неговите сънаследници е отхвърлен за тези сгради. Правото на собственост върху сграда или част от сграда включва и правото на владение върху нея, както и правото тя да бъде държана в поземления имот, в който се намира.

В настоящия случай въпросът за неоснователно ползване от ответника в повече от неговите права би могъл да се постави само по отношение на незастрое­ната част от съсобствения терен..

Обезщетение за ползване на съсобствен имот само от единия съсобственик обаче се дължи на останалите съсобственици от момента на писменото поискване. Спорно е от правна страна по делото дали поканата от 26.07.1993 г. представлява такова писмено поискване в частта си относно искането за заплащане на обезщетение. Настоящият състав намира, че тя не може да се счита за писмено поискване по смисъла на чл. 31, ал. 2 от ЗС, щом към момента на нейното отправяне съсобственост не е имало, а страните са били индивидуални собственици на различни имоти. За писмено поискване за заплащане на обезщетение между съсобственици може да се счита едва поканата, отправена на 22.02.2006 г.

При веднъж отправено поискване, с изтичането на погасителната давност се погасява само вземането, отнасящо се за период 5 и повече години назад от предявяването на иска, но не се заличава действието на писменото поискване, т.е. дължат се и могат да бъдат присъдени сумите, отнасящи се без ограничение във времето занапред за периоди, за които погасителната давност не е изтекла. Това обаче в случая е без значение, тъй като до 2006 г. писмено поискване няма. Поради това не следва да се обсъжда и наличието на другите предпоставки за заплащане на обезщетението по чл. 31 от ЗС.

За времето след 22.02.2006 г. писменото поискване е налице, но не се установява ответникът да е ползвал част от имота, по-голяма от съответстващото на неговите права. Действително с решение № 80/11.05.2004 г. на С.ския окръжен съд е признато за установено, че ищците, между които ищецът по настоящото дело, са собственици на спорните 763/10390 ид.части от УПИ ІІ в кв. 474 по плана на гр. С. от 1998 г., и ответникът „Т.на е.” АД е осъден да им предаде владението на тези идеални части. Това решение обвързва страните със сила на пресъдено нещо не само относно собствеността на спорната част, но и относно факта, че към момента на приключване на устните състезания във въззивната инстанция – 15.03.2004 г. – спорните идеални части са били държани от ответника. Вярно е и че не са представени писмени или други доказателства за изрично предаване на присъдените с решението от 2004 г. 763/10390 ид. части от имота. Това обаче не е и необходимо, доколкото няма изискване за доказването на предаването на имота да бъде съставен нарочен документ, а от друга страна се установява от показанията на свидетелите, че за ищеца и неговите сънаследници не е имало пречки в този период да ползват съответна на правата си част от имота и те действително са я ползвали, т.е. спорните идеални части са били фактически предадени от ответника на ищеца.

            Поради направения извод, че обезщетение за спорния период изобщо не се дължи, не следва да се коментира неговият размер.

Крайните изводи на първата и на настоящата инстанция съвпадат и първоинстанционното решение следва да се остави в сила, а разноските, направени от въззивника във втората инстанция, да останат за него. Въззиваемата страна не доказва и не претендира разноски.

По изложените съображения и на основание чл. 208 от ГПК (отм.) съдът

 

РЕШИ:

Оставя в сила решение № 484/17.05.2008 г. по гр. дело № 660/2007 г. на Сливенския районен съд в обжалваната му част.

Решението подлежи на обжалване пред ВКС при условията на чл. 280 от ГПК в едномесечен срок от връчването му на страните.

 

 

   ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ:  1.

                                               2.