Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N  12

гр. Сливен, 19.02.2009 г.

В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  откритото заседание на двадесет и първи януари през двехиляди и девета година в състав:                

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                                            М.С.

ЧЛЕНОВЕ:                                                                    Н.Я.

                                                                                      М.Д.

при участието на прокурора ……...………….и при секретаря К.И., като разгледа докладваното от  Н.Я. ***.  N 766 по описа за 2008  год., за да се произнесе, съобрази следното:

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 196  и сл. от ГПК/отм./.

Обжалвано е първоинстанционно решение № 771/24.09.08г. по гр. д. № 75/08г. на СлРС, с което е отхвърлен като неоснователен предявения от П.И.С. против “ЕВН Б. Е.” АД – гр. П. иск с правно основание чл. 59 от ЗЗД да заплати сумата 1 271, 57 лв., представляваща стойността, с която неоснователно се е обогатил, ведно със законовата лихва, считано от 14.01.2008г., до окончателното изплащане на сумата и са присъдени разноски по делото в полза на ответника в размер на 100 лв.

Въззивникът твърди в жалбата си, че решението е незаконосъобразно, тъй като макар съдът да е приел правилно, че искът му по чл. 59 от ЗЗД е субсидиарен и може да се предяви само ако ищецът не разполага с друг ред за защита, е бил длъжен да даде правна квалификация на иска му съобразно изложените от него обстоятелства и твърдения. Като не е сторил това, РС е нарушил процесуалните си задължения и е постановил незаконосъобразно решение.  Поради това моли въззивната инстанция да го отмени и вместо него да постанови ново, с което да уважи иска. Претендира разноски.

В с.з., редовно  призован, въззивникът не се явява, чрез процесуален представител по пълномощие по чл. 20 ал. 1 б. “а” от ГПК /отм./, поддържа жалбата и моли съда да я уважи. Претендира разноски за двете инстанции.

В срока по чл. 201 от ГПК противната страна не е депозирала писмени възражения по жалбата.

В с.з. от въззиваемият, редовно призован, не изпраща представител или пълномощник. С писмено становище, подадено чрезпроцесуален представител по пълномощие по чл. 20 ал. 1 б. “в” от ГПК/отм./, оспорва въззивната жалба като неоснователна и моли съда да я отхвърли като такава. Претендира разноски по делото за тази инстанция.

Въз основа на събраните доказателствени средства пред двете инстанции, съдът прие за установено следното от фактическа страна:

Въззивникът – ищец в първоинстанционното производство, е собственик на имот в гр. С., в кв. “К.”, заедно със съществуващата в него едноетажна жилищна сграда, и като такъв е абонат на ответното електроразпределително дружество. Имотът е с електрозахланванеот две въздушни ел.линии за ниско напрежение, в сградата  влизат чрез обща метална тръба и в нея са монтирани две апартаментни ел.табла. От м. 12.2004г. до моментав ответното дружество ЕВН се водят две отделни партиди с титуляр ищеца - №№ 12 128 и 12 520 с два отделни електромера.

Въз основа на разрешение за строеж от 01.12.2003г., през 2003г. – 2004г. ищецът предприел ремонт на покрива на сградата. В нарушение на изискванията на ЗУТ и на Общите условия за продажба на електроенергия, без да подаде съответното заявление или уведоми по друг начин ответното дружество, ищецът, като възложител на строежа не е поискал изключване на електрическото захранване, съгласно Ел. Частта на проекта, а е сторил това самоволно и без участието на представители на ЕВН. От м. 02.2003г. до м.08.2006г. за извода от електрическото табло  с партиден № 12 520 ответното дружество не е отчитало консумацията на електроенергия и не е начислявало стойност, тъй като служителите не са имали достъп до електромера, монтиран в сградата. Последното отчетено показание било 08770 кВтч от м. 02.03г. , което той не е оспорил и не е искал проверка изправността на електромера.

С молба от 08.08.06г. ищецът поискал електромерът му да бъде изнесен от сградата в таблото на улицата и на същата дато това било извършено. При тази процедура служителите на ответното дружество заменили електромера с нов  и отчели показанията на стрария към тази дата – 15 007 кВтч.

Тъй като поради неплащане било преустановено подаването на елекроенергия, ищецът поискал възстановяването му и ответникът му предявил за плащане фактура за задължението за разликата между новото и старото показание от 6 237 кВтч на стойност 1 081.28 лв., лихви и такса за прикачане след неплащане и той заплатил сумата 1 280. 36 лв. на 13.11.2007г.

С искова молба от 14.01.2008г. той предявил против “ЕВН Б. е.” АД, иск за заплащане на сумата 1 271. 57 лв., начислена му като стойност на електроенергия за периода 31.08.2006г. – 28.02.2007г., с която ответникът  се е обогатил за негова сметка без основание, тъй като той не е консумирал електроенергия през този период и не дължи заплащането й. Първоначално е посочил правна квалификация на претенцията по чл. 45 от ЗЗД, а впоследствие – чл. 59 от ЗЗД, без да променя твърдените обстоятелства.

С обжалваното решение СлРС отхвърлил иска като неоснователен и недоказан, като в мотивите си е приел единствено, че искът по чл. 59 от ЗЗД е субсидиарен и може да се предяви само ако не съществува друг ред за правна защита, а наличието на договорна връзка межда страните изключва тази възможност. Споменава се и приложимостта на чл. 59 от ЗЗД когато не са налице елементите на някой от фактическите състави на чл. 55 ал. 1 от ЗЗД, без да е ясно какво мотивира с това съдът.

Това решение е обжалвано чрез постановилия го съд пред СлОС с настоящата въззивна жалба на 13.10.08г.

Горната фактическа обстановка съдът прие за безспорно установена след съвкупната преценка и анализ на всички събрани по делото от двете инстанции годни, допустими и относими писмени доказателствени средства, които са неоспорени и като еднозначни, безпротиворечиви и непререкаеми, изцяло кредитира. В основата на фактическите си констатации съдът е поставил експертните заключения събрани в първоинстанционното производство, изготвени от компетентно вещо лице в чиято добросъвестност няма причини да се съмнява.

По отношение на хаотичните възражения на ищеца-въззивник срещу заявените от ответника факти относно показанията на електромера, изправността му, смяната му, момента и начина на отчитане, периода, възможността за достъп и т.н., както и материализиращите ги писмени документи, съдът намира, че те не са направени в предвидената процесуална форма – не е налице нито своевременно и надлежно оспорване на факт или документ, нито е проведено годно паралелно доказване на правоизключващи факти, за доказваето на които законът не изисква писмен документ.

Въз основа на така приетото от фактическа страна съдът направи следните правни изводи:

Въззивната жалба е подадена в законоустановения 14 дневен срок от надлежен субект, поради което е процесуално допустима.

По същество е неоснователна и следва да се остави без уважение.

Предявеният иск намира правното си основание в първия основен състав на неоснователното обогатяване, заложен в разпоредбата на чл. 55 ал. 1 пр. 1 от ЗЗД. Действително първоначално ищецът е определил правната квалификация като непозволено увреждане по чл. 45 от ЗЗД, впоследствие, без да предприема процесуално действие по чл. 116 от ГПК /отм./, уточнява основанието си като такова по чл. 59 от ЗЗД, и то е възприето от съда. С решението си последният е отхвърлил иска като неоснователен, без на практика да се произнесе по същество, приемайки, че институтът на неоснователното обогатяване по чл. 59 от ЗЗД е подчинен, вторичен, и намира приложение само ако липсва друг, основен способ за защита на ищеца, а в случая между него и ответника съществувала облигационна връзка, произтичаща от договор за продажба на електроенергия. Без да изведе докрай разсъжденията си в тази насока, съдът приема и, че чл. 59 от ЗЗД се активира само ако не са налице елементите на някой от фактическите състави на чл. 55 ал. 1 от ЗЗД и заключва, че искът е неоснователен и недоказан.

Неспособността на страната да определи сама правното основание на иска си и да му даде точната правна квалификация не освобождава съда от задължението му да даде търсената защита, ако обстоятелствената част на исковата молба съдържа в себе си достатъчно ясно описание на спорното правоотношение или право, такова, каквото го вижда ищецът, и това дава и рамките на търсената от него защита, а в приложното поле на коя конкретна правна норма попада тя, съдът следва сам да определи. Тоест – той не изменя, а само назовава правното основание според въведените факти, описващи предмета на иска. Така в настоящия случай ищецът е изложил обстоятелствата на които основава претенцията си, определяйки я с несъответствеща им правна норма – чл. 45 от ЗЗД. Съдът е оставил без движение исковата молба с указание за конкретизиране на петитума, и ищецът е поискал искът да се счита предявен по чл. 59 от ЗЗД, като ответникът му заплати сумата, с която се е обогатил неоснователно. Тъй като не е въвел нови обстоятелства и не е обосновал различен характер на спорното правоотношение, ищецът нито е изменил  основанието на иска си /той остава такъв, какъвто е заявен в исковата молба/, нито е променил петитума му, а всъщност отново е направил опит да квалифицира иска по нов начин на старите основания.

Така съдът се е оказал в изходно положение – при наличните фактически твърдения, описващи правоотношението, да го вмести в съответстващата му правна норма и да определи правилната правна квалификация на иска във вида, в който е предявен, след което, въз основа на събраните доказателства – да прецени допустимостта и основателността му.

От наведените в исковата молба обстоятелства е видно, че според ищеца, макар извършеното от него плащане да е формално в изпълнение на негово договорно задължение към ответника, той счита, че по определени причини конкретното задължение изобщо не е съществувало, поради което фактическото изпълнение се е оказало без основание и следва да му бъде върната престацията, с която ответната страна се е обогатила. Поради това при съпоставяне на фактическото положение описано от ищеца и правната норма, следва, че предявеният иск може да се  квалифицира като такъв по чл. 55 ал. 1 пр. 1 от ЗЗД, който състав е един от основните в института на неоснователното обогатяване и спор за допустимостта му няма и съдът е длъжен да се произнесе по основателността му, като изследва наличието на законовите предпоставки.

Неоснователността на плащането ищецът обосновава с неправомерно начисляване на задължението за електроенергия – тоест дължимата на договорно основание сума за доставена електроенергия е по-малка, и е заплатена от него, а процесната е начислена за неконсумирана електроенергия, следователно плащането й е без договорно основание, а оттам – обогатяването на ответника е неоснователно.

Установи се безспорно, че произходът на задължението му, обаче, е договорен. Сумата, която е заплатил представлява равностойност на доставена на ищеца като абонат на ответното дружество, електроенергия, отчетена от индивидуализираните в партидата му  електромери, и се отнася към минал период, през който достъпът на служителите е бил ограничен. Поради това настоящата инстанция намира, че процесната сума е заплатена в изпълнение на основното договорно задължение на ищеца – да заплати цената на доставената електроенергия.

По никакъв начин не се доказаха твърденията на ищеца за неправомерно начисление на сумата – обратното – доказа се, че електроенергия е доставяна на този абонат през описания период /различен от твърдения от ищеца/, отчетена е надлежно от изправни уреди, чиито показания не са били своевременно засечени и фактурирани поради незаконосъобразни действия на ищеца, който е изпаднал и в забава. Липсват причини да се приеме е налице както неправилно отчитане, така и неправилно изчисление на задължението, поради което и липсват всички обективни елементи на сложния фактически състав на неоснователното обогатяване, визиран в първата хипотеза на чл. 55 ал. 1 от ЗЗД, и искът се явява неоснователен, което налага отхвърлянето му.

Така, след като правните изводи на двете инстанции в крайна сметка съвпадат, макар по различни съображения, жалбата се явява неоснователна, следва да се отхвърли, а решението– да се потвърди.

С оглед изхода на процеса отговорността за разноски следва да бъде възложена на въззивника и той следва да понесе своите и заплати на въззиваемия такива за юрисконсултско възнаграждение в размер на  100 лв.

Ръководен от гореизложеното съдът

                            

Р     Е     Ш     И  :

                             

 

ОСТАВЯ В СИЛА първоинстанционно решение  № 771/24.09.08г. по гр. д. № 75/08г. на СлРС.

 

С ОСЪЖДА П.И.С. да заплати на  “ЕВН Б. Е.” АД – гр. П. направените разноски по делото във въззивната инстанция в размер на 100 лв.

 

Решението  подлежи на касационно обжалване пред ВКС РБ в едномесечен срок от връчването му на страните.

 

                                                 

 

                                                              ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

         ЧЛЕНОВЕ: