Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N 30

 

гр. Сливен, 23.02.2009 г.

 

В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  откритото заседание на двадесет и осми януари през двехиляди и девета година в състав:                

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                                   М.С.

ЧЛЕНОВЕ:                                                           Н.Я.

                                                                               мл. с. М.М.

при участието на прокурора ……...………….и при секретаря Р. Б., като разгледа докладваното от  Н.Я. ***.  N 783 по описа за 2008  год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 196  и сл. от ГПК /отм./.

Обжалвано е първоинстанционно решение № 773/24.09.08г. по гр. д. № 895/08г. на СлРС,  с което е признато за установено, че Р.Ц.Ф. не дължи на “Т.-С.” ЕАД стойността на ползваната топлоенергия през периода 01.11.1998г.- 30.06.2002г. и лихвата за забава върху нея до 12.11.2002г., законовата лихва върху главницата и разноски по издаване на изпълнителен лист в размер на 38, 61 лв. и са присъдени разноски по делото.

Въззивното дружество твърди в жалбата си, че решението е незаконосъобразно, тъй като съдът неправилно е приел, че погасителната давност започва да тече от последното изпълнително действие, поради което е изтекла за вземането му за процесния период. Моли въззивния съд да отмени  атакуваното решение и уважи иска. Претендира разноски.

В срока по чл. 201 от ГПК /отм./ въззиваемият е подал писмено възражение, оспорва жалбата и моли съда да потвърди решението на РС като законосъобразно.

В с.з.,за въззивното дружество, редовно призовано, не се явява процесуален представител по закон, чрез процесуален представител по пълномощие по чл. 20 ал. 1 б. “а” от ГПК /отм./, поддържа въззивната жалба и моли тя да бъде уважена.

В с.з.  въззиваемият, редовно призован, не се явява, чрез процесуален представител по пълномощие по чл. 20 ал. 1 б. “а” от ГПК /отм./, оспорва жалбата и моли съда да я отхвърли като неоснователна и остави в сила обжалваното решение. Претендира разноски.

 Въз основа на събраните доказателствени средства пред двете инстанции, съдът прие за установено следното от фактическа страна:

Въззиваемият – ищец в първоинстанционното производство, предявил на 22.02.08г. иск предд СлРС против въззивното дружество, да бъде признато по отношение на тях, че той не дължи сумата 1 702, 81 лв. стойност на ползвана топлоенергия за периода 01.11.1998г. – 30.06.2002г., мораторна лихва от 227, 75 лв. върху нея до 12.11.2002г., законовата лихва върху главницата и разноски по изпълнително дело в размер на 38, 61 лв. Позовавал се на изтекла погасителна давност по отношение на  главница от 651, 93 лв. и мораторна лихва 120, 26 лв. за периода 30.11.1998г. – 31.10.1999г., а за останалата част от периода – 01.11.1999г. – 30.06.2002г. за главница 1 050, 88 лв. и лихви 107, 49 лв. твърди, че не дължи сумите, тъй като са неправилно изчислени, в противоречие с действалото тогава законодателство. В хода на съдебните прения е направил възражение за изтекла погасителна давност и по отношение на този период, тъй като прекъснатата давност била започнала да тече от последното изпълнително действие, а то е било през месец 02.2003г. и към м. 02.06г. е била изтекла и за тези задължения.

За целия размер на главницата и лихвите, заедно с 38, 61 лв. разноски, бил издаден срещу ищеца изпълнителен лист от 19.11.2002г., въз основа на който е образувано изпълнително дело № 20/2003г. на ДСИ при СлРС, производството по което било спряно по молба на взискателя на 18.02.2003г., поради сключено с длъжника споразумение. Изпълнителното производство било прекратено на 01.10.2007г.

Между ищеца и ответното дружество бил сключен договор за доставка на топлоенергия и гореща вода от 15.11.1995г. Не е била въвеждана система за топлинно счетоводство в жилищната му сграда, поради което разпределението на топлинната енергия отдадена от сградната инсталация и топлинната енергия за общите части е ставало съгласно разпоредбите на ЗЕЕЕ и подзаконовите нормативни актове, действали към относимия момент. Всички задължения по компоненти на ищеца за периода 30.04.1999г. – 30.06.2002г. са реално и обективно начислени, в съответствие с нормативните изисквания.

С обжалваното решение СлРС е уважил изцяло иска, като е признал за установено по отношение на страните, че ищецът не дължи посочените суми за главница, лихви и разноски по издаване н аизпълнителния лист. Присъдил е и разноските по делото. В мотивите си е приел, че възражението за изтекла погасителна давност спрямо първия, обособен в исковата молба, период, е основателно. За втория период и остатъка от сумите, също е развил мотиви за недължимост, поради изтекла погасителна давност, което е обосновал със съждението, че макар започването на изпълнителното производство да прекъсва течението на давностния срок, новият започва да тече от датата на последното изпълнително действие, което в случая е било извършено на 18.02.2003г., като до датата на прекратяването на производството – 01.10.07г. взискателят не бил предприемал никакви изпълнителни действия и са изтекли повече от три години.

Това решение е атакувано от ответника в първоинстанционното производство с настоящата въззивна жалба, подадена чрез постановилия го съд на 13.10.2008г.

Горната фактическа обстановка съдът прие за безспорно установена след съвкупната преценка и анализ на всички събрани по делото от двете инстанции годни, допустими и относими доказателствени средства, които са  еднозначни, безпротиворечиви и непререкаеми.

Въз основа на така приетото от фактическа страна съдът направи следните правни изводи:

Въззивната жалба е подадена в законоустановения 14 дневен срок от надлежен субект, поради което е процесуално допустима.

Разгледана по същество е частично основателна и следва да се  уважи за части от процесния период и суми.

По отношение на вземането за периода 01.11.1998г. – 31.10.1999г. в размер на 651, 93 лв. главница и 120, 26 лв. мораторна лихва, настоящият състав намира, че е изтекъл предвиденият в ЗЗД давностен срок, който е тригодишен, с оглед характера на паричното задължение, поради което правото на иск за него е погасено. Поради това в тази част отрицателният установителен иск на длъжника е основателен и следва да се уважи. Въззивната жалба по отношение на нея е неоснователна.

По отношение на останалия период и остатъка от главницата и мораторната лихва, обаче, въззивният съд счита, че постановеното от СлРС решение е незаконосъобразно и неправилно. Действително, след като с предприемането на действия за принудително изпълнение давността се прекъсва, то това е станало при подаването на молба за издаване на изпълнителен лист от страна на взискателя през м. 11.2002г. Тъй  като, съгласно разпоредбата н ачл. 117 ал. 1 от ЗЗД, от прекъсването започва да тече нова давност, основният въпрос в случая е, от кой момент е започнал да тече новият тригодишен давностен срок, за да може да се прецени изтекъл ли е той и погасено ли е правото на иск на това основание.

Тезата на РС е, че новият давностен срок е започнал да тече от датата на последното принудително действие, и от нея, до прекратяването на изпълнителното производство, са изтекли повече от три години. Въззивната инстанция не споделя това виждане. С предприемането на принудителни действия давността е прекъсната, но нова не може да започне да тече, докато те не бъдат преустановени. Следователно докато трае изпълнителното производство, нов давностен срок не може да започне да тече, тъй като то, в своята цялост, представлява една съвкупност от последователни действия, всичките насочени към принудително изпълнение на притезанието, и те възникват във времето през един,  неопределен и неопределяем предварително, продължителен период – до приключване на производството или поради изпълнение, или по някоя от другите, законоустановени причини. Фактически, докато трае изпълнителното производство /до прекратяването му/, е невъзможно да се определи категорично кое би представлявало “последното изпълнително действие”, за да стартира течението на погасителната давност – във всеки един момент, до прекратяването му, без значение на какво основание, съдебният изпълнител може да предприеме действия по изпълнението и това не е обвързано със срок, след който да не може да стори това – обратното би означавало да се приеме, че задължението на СИ да извършва изпълнителни действия може да се погаси по давност или евентуално да се прекрудира по време на изпълнителния процес. Поради това самата висящност на изпълнителното производство съдържа ефекта на принудата, която тегне над длъжника във всяко положение на производството и едва след неговото прекратяване може да се счете, че липсват действия за принудително изпълнение. Така едва от този момент може да започне да тече нов давностен срок.

В случая това е станало на 01.10.2007г. и това е поставило в течение тригодишния срок, след изтичането на който правото на иск  на взискателя ще бъде погасено. Прекъсването е събрало остатъка от задълженията и ги е поставило в рамките на общ начален и краен момент на давността, която за всичките вноски изтича на 02.10.2010г., поради което твърдението на ищеца, че вземането е погасено по давност, е неоснователно.

Тъй като в исковата молба за този период и размер на задълженията той е въвел и твърдения за недължимост поради неправилно начисляване, съдът следва да обсъди и тях.

Безспорно се установи, че през този период, по силата на сключен договор между страните, ответникът, в изпълнение на главното си задължение, е доставял на ищеца топлоенергия и гореща вода, поради което за последния възниква функционално обвързаното с това основно насрещно задължение – да заплати съответната цена, в уговорените срокове, а при неспазването им – и обезщетение за забава. Не се събраха доказателства за наличието на никакви правоизключващи или правопогасяващи факти, които да освободят ищеца от договорното му задължение. Установи се, че количеството и стойността на доставената топлоенергия са отчетени и начислени в съответствие с действалите законови норми, поради което няма основание да се приеме, че сумите не се дължат.

Поради това искът в тази част е неоснователен.

Като е стигнал до обрлатния извод, СлРС е постановил незаконосъобразно  решение, което следва да се отмени в тази част и вместо него се постанови ново, с което са отхвърли иска за този период и суми.

С оглед изхода на процеса,, въззивникът следва да заплати на въззиваемия разноски за двете инстанции съразмерно на уважената част от иска в размер общо на 264, 60 лв., а въззиваемият следва да заплати на въззивника разноски за двете инстанции съразмерно на отхвърлената част от иска в размер общо на 140, 82 лв.

Ръководен от гореизложеното съдът

 

 

 

                                        Р     Е     Ш     И  :

                       

 

 

ОТМЕНЯ решение № 773/24.09.08г. по гр. д. № 895/08г. на СлРС,  В ЧАСТТА, с която е признато за установено по отношение на “Т.-С.” ЕАД, гр. С., бул. “С. К.” № 23, че Р.Ц.Ф. ЕГН ********** *** 8 – А – 8, не дължи, поради погасяване на вземанията по давност, сумата 1 050, 88 лв., представляваща стойност на доставена топлоенергия за периода 01.11.1999г. – 30.06.2002г., ведно със законовата лихва за забава от 19.11.02г., и сумата 107, 49 лв., представляваща мораторна лихва върху главницата до 12.11.2002г. и В ЧАСТТА относно присъдените по делото разноски, като НЕЗАКОНОСЪОБРАЗНО, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:

ОТХВЪРЛЯ  предявения от Р.Ц.Ф. ЕГН ********** *** 8 – А – 8, против “Т.-С.” ЕАД, гр. С., бул. “С. К.” № 23, отрицателен установителен иск, за признаване за установено по отношение на страните, че Р.Ц.Ф. НЕ ДЪЛЖИ на “Т.-С.” ЕАД сумата 1 050, 88 лв., представляваща стойност на доставена топлоенергия за периода 01.11.1999г. – 30.06.2002г., ведно със законовата лихва за забава от 19.11.02г., и сумата 107, 49 лв., представляваща мораторна лихва върху главницата до 12.11.2002г., като НЕОСНОВАТЕЛЕН.

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 773/24.09.08г. по гр. д. № 895/08г. на СлРС,   в ОСТАНАЛАТА ОБЖАЛВАНА ЧАСТ.

 

ОСЪЖДА Т.-С.” ЕАД, гр. С. да заплати на Р.Ц.Ф. направените разноски за двете инстанции съразмерно на уважената част от иска в размер общо на 264, 60 лв.

ОСЪЖДА Р.Ц.Ф. да заплати на  Т.-С.” ЕАД, направените  разноски за двете инстанции съразмерно на отхвърлената част от иска в размер общо на 140, 82 лв.

 

 

Решението  подлежи на касационно обжалване пред ВКС РБ  в едномесечен срок от връчването му на страните.

 

                                                

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

        

 

ЧЛЕНОВЕ: