Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N  72

 

гр. Сливен, 12.03.2009 г.

 

В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  откритото заседание на двадесет и пети февруари през двехиляди и девета година в състав:                

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                                   М.С.

ЧЛЕНОВЕ:                                                           Н.Я.

                                                                             мл. с. М.М. при участието на прокурора ……...………….и при секретаря М.Т., като разгледа докладваното от  Н.Я. ***.  N 847 по описа за 2008  год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Обжалвано е изцяло първоинстанционно решение № 703/23.07.2008г. по гр.д. № 1695/08г. на СлРС, с което е отхвърлен като неоснователен и недоказан предявения от “К. С.” АД, гр. С. против Г.Г.С. иск за заплащане на сумата 930 лв., представляваща стойността на ограничена отчетническа имуществена отговорност до трикратния размер на трудовото възнаграждение за вреда, причинена от служител, на когото работодателят е възложил като трудово задължение да събира, съхранява, разходва или отчита парични или материални ценности, и са присъдени разноски по делото.

Въззивникът обжалва решението, като счита същото за неправилно, незаконосъобразно и постановено в нарушение на материалните и процесуални норми. Твърди, че първоинстанционният съд, като не е спазил изискванията на ГПК, не е събрал годни и относими доказателствени следства, което довело до формиране на неправилни фактически констатации инеобосновани правни изводи. Твърди, че въззиваемата е изпълнявала небражно служебните си задължения, при което, в качеството си на отчетник, му е причинила вреда, като не е контролирала вписването на достоверни данни в посочените в исковата молба фактури, заплатила е сумите по тях, без да е проверила правилно ли са начислени и дали отговарят на основанието за събирането им, поради което дължи връщането им. Тъй като вредата е с установен произход, отговорността й е ограничена до трикратния размер на трудовото й възнаграждение. Моли въззивния съд да отмени решението на СлРс и вместо него постанови ново, с което осъди ответницата да му заплати на основаниечл. 104 ал. 1 и 2 от ГПК,  чл. 203  ал. 1 т. 1 и чл. 206 ал. 1 от КТ сумата 930 лв. Не е претендирал разноски.

Прави нови доказателствени искания пред въззивната инстанция.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемата страна  не е подала писмен отговор, за да изрази становище по въззивната жалба. В същия срок не е подала и насрещна въззивна жалба.

С мотивирано определение в закрито заседание по реда на чл. 267 от ГПК, въззивният съд, при условията на чл. 266 ал.3 от ГПК се е произнесъл по направените доказателствени искания за събиране на писмени доказателствени средства и извършване на съдебно-счетоводна експертиза, като не е допуснал събирането им, поради липса на законовите предпоставки за това, включително процесуални нарушения на първоинстанционния съд.

В с.з., въззивникът, редовно призован, чрез процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 3 от ГПК, поддържа въззивната жалба и моли съда да я уважи.

В с.з. въззиваемата, редовно призована, не се явява, чрез процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, оспорва въззивната жалба като неоснователна и моли съда да потвърди обжалваното решение като правилно, обосновано и законосъобразно. Не е претендирала разноски за тази инстанция.

След докладване на жалбата и отговора, страните не са направили годни и относими възражения.

Въззивният съд намира въззивната жалба за допустима, отговаряща на изискванията на чл. 262 от ГПК, същата е подадена в срок, от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд, на 04.08.2008г.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно.

С оглед обхвата на жалбата, то е изцяло недопустимо.

В КТ от чл. 203 до чл. 212 е регламентиран специалният режим на имуществената отговорност на работника или служителя за причинени вреди на работодателя, като общото правило, заложено в ал. 1 на чл. 203 предвижда той да носи ограничена имуществена отговорност за причинени вреди на работодателя си при или по повод изпълнение на трудовите си задължения, а реализирането й е уредено в разпоредбата на чл. 210 от КТ. От този общ принцип има изведени няколко изключения – чл. 203 ал. 2 КТ и чл. 207 ал. 1 т. 2 КТ, при които отговорността е от такъв вид, че тя се реализира по съдебен ред. Единствено и само в тези две хипотези, когато работниците и служителите носят пълна имуществена отговорност, законодателят е повелил осъществяването й да се реализира по съдебен ред – чрез нормите на чл. 203 ал. 2 от КТ и чл. 211 от КТ.

Във всички останали случаи, обаче, редът за осъществяване на отговорността на работника или служителя за причинени  вреди на работодателя, е чрез специално -  извънсъдебно, рекламационно, производство, уредено в чл. 210 от КТ.

Дали ще се приложени единият или другият способ за реализиране, зависи не от качеството на субекта й – дали има или няма отчетнически функции, а от вида отговорност, вменен му от закона.

Така по съдебен ред се осъществява само пълната имуществена отговорност – както на обикновен работник или служител по чл. 203 ал. 1 от КТ, така и на такъв, който може да се квалифицира като отчетник – по чл. 207 ал. 1 т. 2 от КТ. В останалите случаи, и за двете условни категории работници или служители, тъй като имуществената отговорност е ограничена /непълна/, работодателят е обвързан със специалния ред по чл. 210 от КТ – чрез издаване на административна заповед, с която си определя основанието и размера на отговорността на работника или служителя. Само издаването на такава заповед, последвано от оспорване в срока по чл. 210 ал. 3 от КТ, открива възможност за работодателя да предяви иск против служителя пред съда. При липса на оспорване събирането става чрез ритмични удръжки от трудовото възнаграждение, като основание за това представлява самата заповед по ал. 1.

В настоящия случай е несъмнено, че отговорността, която се търси от ответницата, е ограничена, отчетническа, по чл. 207 ал. 1 т. 1 от КТ. В светлината на изложеното до тук, е по начало без значение дали в действителност тя е притежавала качеството “отчетник” или не. Същественият факт е, че претенцията касае реализиране на непълна отговорност, което налага проверка за наличие на опосредяващото звено – проведено извънсъдебно, рекламационно /административно/ производство.  

Това изискване е безспорно и категорично следва от тълкуването на нормата на чл. 210 ал. 2 от КТ – щом законодателят предвижда, че докато трае едно съдебно производство за осъществяване на пълна имуществена отговорност, сроковете за издаване на заповедта за реализиране на ограничената имуществена отговорност не текат, това означава, че съдът не е компетентен да постанови решение за привличане на служителя към ограничена имуществена отговорност, дори ако констатира основанието за това в хода на производството за пълна имуществена отговорност. Това може да стори само в производство по иск на работодателя за ограничена имуществена отговорност, а предявяването на такъв иск, от своя страна, предпоставя завършило с оспорване на вземането рекламационно производство. Тоест след приключване на производството по пълната отговорност, се възобновява срока за издаване на заповед за осъществаване на ограничена отговорност – това рекламационно производство нито се замества от съдебно, нито се изземва от компетенциите на работодателя, нито той се освобождава от прилагането му преди да сезира съда.

Установи се категорично, че единственият акт на работодателя – ищец, е заповед № 87 от 26.09.2007г. по чл. 203 ал. 1 и чл. 206 ал. 1 от КТ, с която е наредено на ответницата да се задържи дължимото трудово възнаграждение до изясняване на обстоятелствата по нанесена на фирмата вреда в размер на 14 000 лв. Заповедта е издадена 10 дена след прекратяване на трудовото правоотношение, като независимо от това, изобщо няма белезите и характера на заповедта по чл. 210 ал. 1 от КТ, следователно, не може и да произведе нейния ефект и не може да послужи за поставяне на начало на рекламационно производство за съществяване на ограничената имуществена отговорност на служителката.

Само на това основание този състав счита, че искът е недопустим и е следвало да се остави без разглеждане.

Независимо от това, обаче, може да се добави и, че осъществяването на имуществената отговорност на работника или служителя е поставено в зависимост от точно определени срокове, които КТ е предвидил с оглед спецификата и значимостта на трудовите правоотношения по принцип и конституционнопризнатата нужда от по-сигурна и силна закрила на работещите граждани, като по-уязвимата страна в тези отношения. Тези срокове са преклузивни и изтичането им погасява както отговорността на работника, така и вземането на работодателя за обезщетение.

Дори за целите на спора да се приеме, че ответницата е имала отчетническо качество, и се приложи по-благоприятния за работодателя срок, той е 3 месеца от откриване на вредата. Въпреки, че трудовото правоотношение с ответницата е прекратено, работодателят ищец е разполагал и с привилегирования ред по чл. 210 ал. 5 от КТ – въз основа на заповедта да се снабди със заповед за изпълнение по чл. 410 ал. 1 от ГПК /респективно – изпълнителен лист по отменения ГПК/

Очевидно е, че заповед по чл. 210 ал. 1 от КТ няма издадена нито преди, нито след прекратяването на трудовото правоотношение, следователно, даже да се приеме, че най-късният възможен момент на “откриване” на вредата, е 26.09.07г., то тримесечният срок е изтекъл на 27.12.2007г., и както се посочи вече, с оглед преклузивният му характер, това е погасило вземането на работодателя. Което означава, че дори да се приеме, че той разполага с възможността да предяви чрез пряк иск претенцията си за осъществяване по съдебен ред на ограничената имуществена отговорност на служителката си, към момента на предявяването на исковата молба – 28.03.2008г. пред СлРС, той вече не е разполагал с материалното право на иск.

И по тази причина претенцията също е недопустима и не следва да се разглежда.

Като е сторил това и се е произнесъл по същество, районният съд е провел недопустимо производство, приключило с недопустим съдебен акт.

Поради това настоящата инстанция не може да извършва въззивен контрол за правилност на решението по съществото на спора, а следва да обезсили първоинстанционното решение, да остави без разглеждане иска и прекрати производството по него като недопустимо.

Макар и не поради отхвърляне на иска /чл. 78 ал. 3 от ГПК/, а на друго основание - прекратяване на производството поради недопустимост на иска /чл. 78 ал. 4 от ГПК/, отговорността за разноски също следва да се възложи на ищеца, и той следва да понесе своите и заплати на ответницата направенито от нея пред СлРС в размер на 150 лв.

Разноски за тази инстанция не са претендирани и не следва да се присъждат.

Ръководен от гореизложеното съдът

                      

 

 

Р     Е     Ш     И  :

                                     

ОБЕЗСИЛВА първоинстанционно решение № 703/23.07.2008г. по гр.д. № 1695/08г. на СлРС, с което е отхвърлен като неоснователен и недоказан предявения от “К. С.” АД, гр. Сливен против Г.Г.С. иск за заплащане на сумата 930 лв., представляваща стойността на ограничена отчетническа имуществена отговорност до трикратния размер на трудовото възнаграждение за вреда, причинена от служител, на когото работодателят е възложил като трудово задължение да събира, съхранява, разходва или отчита парични или материални ценности, и са присъдени разноски по делото, като  НЕДОПУСТИМО и вместо това

 

ПОСТАНОВЯВА:

 

ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ предявения от “К. С.Н” АД, със седалище и адрес на управление на дейността гр. С., кв. “И.” против Г.Г.С. ЕГН ********** *** 30 – Г – 16, иск за заплащане на сумата 930 лв., представляваща стойността на ограничена отчетническа имуществена отговорност до трикратния размер на трудовото възнаграждение за вреда, причинена от служител, на когото работодателят е възложил като трудово задължение да събира, съхранява, разходва или отчита парични или материални ценности, като  НЕДОПУСТИМ.

ПРЕКРАТЯВА ПРОИЗВОДСТВОТО по гр.д. № 1695/2008г. по описа на Сливенски Районен Съд, като НЕДОПУСТИМО.

 

ОСЪЖДА К. С.” АД, гр. С., да заплати на  Г.Г.С. направените пред СлРС разноски в размер на 150 лв.

 

Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКСРБ в едномесечен  срок от връчването му на страните.

                                                

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 

         ЧЛЕНОВЕ: