Р Е Ш Е Н И Е

Гр. Сливен,  17.02.2009 год.

 

В   И М Е Т О  НА  Н А Р О Д А.

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение в публичното заседание на втори февруари  през две хиляди и девета година в състав:

                  ПРЕДСЕДАТЕЛ: Г.Д.

                                                                                       ЧЛЕНОВЕ:   М.Б. 

                                                                                                                М.Х.

при секретаря П.С. и с участието на прокурора……………………………..………..като разгледа докладваното от  Г.Д. въззивно гражданско дело № 856  по описа за 2008 година, за да се произнесе съобрази:

 

Делото се разглежда по реда на §2, ал.1 от ГПК, ДВ брой 59/2007г.

Производството е въззивно и намира правното си основание в чл. 196 и следващите от ГПК.

Образувано е по въззивната жалбата на Л.В.Р. с ЕГН **********, в качеството на управител на „И.” ЕООД, със седалище и адрес на управление с. Ч., ул. „О. К.” № 1, обл. П., рег. по ф.д. № 7227/1995 г. на ОС – Пловдив против Решение № 845/14.10.2008 год., постановено по гр. дело № .1048/2008 год. на районен съд гр.Сливен.

С това решение е осъден жалбоподателя-ответник, като работодател да заплати на Б.П.Б. с ЕГН ********** ***, със съдебен адрес ул. „Г.С.Р.” № *, офис 10 чрез адв. А., сумата 1782,29 лв. – обезщетение за неизползван  годишен отпуск за 96 работни дни за периода 2003-2006 г., дължим по договор за възлагане на управление на търговско дружество от 01.02.2003 г., с правно основание чл. 79 ал. 1 от ЗЗД  във вр. с чл. 288 от ТЗ, ведно със законната лихва за забава, считано от подаване на исковата молба – 27.02.2008 г., до окончателното й изплащане, сумата от 305,53 лв., представляваща обезщетение за забава върху главницата, считано от изискуемостта – прекратяване на договора за управление от 07.12.2006 г. до подаване на исковата молба, както и сумата 377 лв. разноски по делото съразмерно с уважената част на исковата претенция.

В отхвърлителната част решението не е обжалвано от ищеца и е влязло в сила.

 

В жалбата са наведени доводи, че в случая при разглеждане на исковете не следва да се приложи  КТ, защото имало сключен между страните „договор за управление на търговско дружество” и  въззиваемият -ищец не е работник по смисъла на КТ.Той имал право на платен годишен отпуск само на 30 работни дни – за 2006 г. и следвало да му се присъди 148,56 лв. отпуск за 8 работни дни, защото е ползвал отпуск 20 работни дни за 2006 г.

Моли  да се уважи жалбата и се отмени решението в обжалваната част. В представените Писмени  бележки, чрез адв. В. З. от АК П., навежда доводи, че е установен факта, че ищецът сам се  е поставил в положение, да не ползва отпуск за минало време и не бил изследван въпроса за неговата вина. По договор, обезщетение му се полагало само за годината, през която договора се прекратявал. Този договор имал мандатен характер и се уреждал по гражданското право. Моли да се  отмени обжалваното решение и се постанови ново по съществото на спора като се отхвърлят изцяло предявените искове като неоснователни и недоказани, включително и в частта за присъдените разноски.

Въззиваемата страна – ищец, чрез процесуалният си представител адв.А. ***  моли, да се остави без уважение жалбата. Счита първоинстанционното решение за правилно и законосъобразно, постановено в съответствие със събраните годни, относими и допустими доказателства. Моли да бъде потвърдено обжалваното решение. Претендира разноските за тази инстанция.

 

Жалбата е депозирана в законния срок, от надлежна страна, против подлежащ на въззивно обжалване, валидно постановен съдебен акт  и е допустима, по смисъла на чл. 196 от ГПК.

Пред въззивната инстанция не се сочат  и не е искано събирането на нови доказателства.

Като съобрази доводите в жалбата, становището на въззиваемата страна и анализира събраните по делото доказателства, преценени по отделно и в тяхната съвкупност, съдът приема  за установено следното от фактическа страна:

С Договор /без отразена в същия дата/, сключен между ищеца Б.П.Б. ***  е било възложено на ищеца управлението на това дружество, считано от 01.02.2003 г.  Страните са уговорили, че при прекратяване на договора, на управителя се изплаща обезщетение, съответстващо на неизползвания от него платен годишен отпуск при възнаграждението му, посочено в т. 10 от договора. /арг. чл. 19 от цитирания Договор./. Управителят има право на 30 работни дни платен годишен отпуск за една календарна година. Възнаграждението на управителя се определя с протокол за всяка година или при всяка промяна на възнаграждението преди изтичането на годината. /чл. 10 от Договора/. Възнаграждението на управителя – ищец, считано от 01.03.2003 г. е било 260 лв. месечно. От 02.01.2006 г. с протокол едноличният собственик на капитала е увеличил, считано от 02.01.2006 г., възнаграждението на управителя Б.П. на 390 лв. месечно. От допълнително споразумение към трудовия договор № 1/07.12.2006 г. ищецът от Управител по Договор за управление преминава на длъжност „Началник производство” с основно месечно възнаграждение 290 лв., считано от същата дата по безсрочен трудов договор, който е регистриран от НАП. По молба на ищеца от 01.06.2007 г. е отразено, че ищецът отправя едномесечното си предизвестие , считано от 01.06.2007 г. , че следва да бъде освободен от работа, тъй като му предстои пенсиониране.  Трудовото  правоотношение на ищеца е прекратено на основание чл. 326 ал. 1 от КТ със заповед № 24/04.06.2007 г., издадена от управителя на „Д. Ф.” ЕООД.

Установено е по делото, че ищецът е ползвал платен годишен отпуск 10 дни – през м. Април 2007 г., 16 работни дни – през м.Май 2007 г. и 9 работни дни – през м. Юни 2007 г.  За м. Февруари 2003 г. на ищеца не му е било изплатено възнаграждение по Договора за управление– 260 лв. и сумата за забава, определена в размер на законната лихва, считано от 01.03.2003 г. до 27.02.2008 г. – е 166,69 лв. През периода на Договора за управление 01.02.2003 г. до 07.12.2006 г. на ищеца се полагал платен годишен отпуск общо 116 работни дни  от тях за 2003 г – 28 дни, за 2004 г. и 2005 г. - по 30 работни дни и за 2006 г. до 07.12.2007 г. – 28 работни дни. След като ищецът е преминал на работа по трудов договор  за периода 07.12.2006 г. до 04.07.2006 г. е имал право на платен годишен отпуск – 15 работни дни. Той е ползвал през 2007 г.- 35 работни дни отпуск. Фактически не е ползвал платен годишен отпуск за 81 дни и обезщетението за тях е в размер на сумата 1504,29 лв. и мораторна лихва в размер на 257,82 лв. за периода 07.12.2006 г. до 27.02.2008 г., когато е подадена исковата молба пред РС – Сливен. Обезщетението за неизползван платен годишен отпуск – 96 работни дни е 1782,86 лв., а лихвата за забавеното му плащане е – 305,53 лв., считано за същия период от време 07.12.2006 г. до 27.02.2008 г. Фактически от 28.08.2007 г. за ищеца е възникнало право на получаване на пенсия за осигурителен стаж и възраст. Към 04.07.2007 г. ищецът е имал осигурителен стаж  в размер на 36 г. 05 месеца 29 дни. Обезщетение по чл. 222 ал. 3 от КТ за 2 месеца е в размер на 948,48 лв., а лихвата за забавеното му плащане,считано от 04.07.2007 до подаване на исковата молба е в размер на сумата 88,39 лв. /арг. заключение на съдебно-икономическа експертиза  от 26.06.2008 г. по гр. д. 1048/08 г. на РС – Сливен./

Съдът няма основание да се съмнява в компетентността и безпристрастността на експерта. Заключението не е оспорено пред РС – Сливен.

Тези констатации мотивират следните  правни изводи:

Предявени са обективно съединени искове, за заплащане на дължими по договор за управление суми, като жалбата е в частта на решението  за присъденото обезщетение за неизползван платен годишен отпуск, с правно основание чл.79, ал.1 от ЗЗД,  за периода 2003г. - 2006г.- 96 дни, в размер на сумата 1782,29лв.,  сумата 305,53лв.- представляваща лихва за забава  по чл.86 от ЗЗД, както и законната лихва върху главницата, от предявяване на иска 27.02.2008г.

  Приема се, че в конкретния случай взаимоотношенията на страните са уредени с договора за управление, който те са сключили и който е бил изпълнен от страна на ищеца. Обстоятелството, че същия не е ползвал отразения в този договор платен годишен отпуск, е установено по категоричен начин по делото.

В трайната си практика, ВКС приема, че договорът за управление е самостоятелен договорен тип, който се урежда от гражданското законодателство. Неизпълнението му е основание за договорна отговорност. В случая, управителят – ищец е изпълнявал задълженията си по процесния договор от сключването му, до неговото прекратяване. Доказателства, установяващи, че той  е ползвал полагащия му се  през тези години платен отпуск, по делото няма представени. Не се и твърди, че има такива.

Твърдението на жалбоподателя, че въззиваемия –ищец носи пълна  имуществена отговорност за претърпени от дружеството вреди  и имал вина за това, че не е ползвал разрешения му отпуск пред посочения период е несъстоятелно, неправилно, незаконосъобразно и не се споделя от тази инстанция. Позоваването на Решение №557/12.04.2002г. по гр.д. №1713/2001г., ІV г.о.на ВКС, в настоящия случай е относимо  само до толкова, до колкото се определя процесния договор за управление като „самостоятелен договорен тип, уреждан от гражданското право”. Не може да се приеме, че в случая ищецът е нанесъл някакви щети на жалбоподателя, за които следва да носи отговорност. Такива доказателства по делото няма. Да се твърди, че „щета” е искането  да му се заплати неизползван платен отпуск, който страните са договорили е несъстоятелно и неправилно.  Не е установено по делото неизпълнение от страна на ищеца на задълженията му по процесния договор. Голословно е и твърдението, че ищецът е ползвал отпуск през посочените години, но умишлено не е отразил това във ведомостите. Няма доказателства, че управителя на дружеството има задължение да изготвя и отразява конкретни факти „във ведомостите”. В гражданския процес, всяка страна е длъжна да установи по предвидения в ГПК ред твърденията си.  Тези твърдения на жалбоподателя са голословни не се подкрепят от доказателствата по делото.

По тези съображения се приема, че жалбата е неоснователна и следва да бъде оставена без уважение.

Настоящата инстанция споделя правните изводи, отразени от РС – Сливен в обжалваното решени, които са съобразени  с правните норми, регламентиращи взаимоотношенията между страните по спора. Обжалваното решение е правилно и законосъобразно и следва да бъде потвърдено.

При този изход на спора разноски за тази инстанция се дължат на въззиваемата страна – ищец, който не ги е  доказал и не следва да му бъдат присъдени.

            Мотивиран от изложените съображения, съдът

                                     

 

Р    Е    Ш    И  :

 

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 845/14.10.2008г., постановено по гр.д. № 1048/2008г. на РС – Сливен, в обжалваната част,  като ПРАВИЛНО и ЗАКОНОСЪОБРАЗНО. .

Решението е окончателно и не може да бъде обжалвано .

 

 ПРЕДСЕДАТЕЛ:

                                                            ЧЛЕНОВЕ: