РЕШЕНИЕ №                                    

гр. Сливен, 15.04.2009г.

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

СЛИВЕНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД гражданско отделение, в съдебно заседание на двадесет и трети март през две хиляди и девета година в състав:

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Х.М.,

ЧЛЕНОВЕ: М.Б.,*** Х.,

 

при секретаря  М. ЛОЛОВА, като разгледа докладваното от Хр. М. *** по описа на съда за 2009г, за да се произнесе съобрази следното:

Производството е въззивно и се движи по реда на гл. ХХ от ГПК

С решение № 1089\09.12.2008г. по гр.д. № 3383\08г. на РС - Сливен е признато за установено по отношение на „Т. – С.” ЕАД – гр. С., че Т.Д.К. не дължи заплащане на сумата от 30,82 лв., представляваща стойността на не платена топлинна енергия за м. декември 2002г. ведно с обезщетение за забава върху главницата в размер на законната лихва, считано от 27.02.2006г. до окончателното изплащане, както и мораторна лихва върху посочената главница в размер на 4,75 лв. и 0,71 лв. разноски, като предявеният иск е отхвърлен до пълният му размер относно вземанията за периода след 01.01.2003г., т.е. за сумата от 1441,73 лв. представляваща главница, мораторна лихва в размер на 132,05 лв. и 31,48лв. разноски за издаване на изпълнителен лист по ч.гр.д. № 442\06г. на СлРС.

Решението е обжалвано от ищеца в частта, с която предявеният отрицателен установителен иск за вземанията възникнали след 01.01.2003г. е отхвърлен. Поддържа, че съдът не е следвало да прилага разпоредбата на чл. 232 ал.2 от ЗЗД, която намира приложение само в отношенията между него като наемател и собственика на имота като наемодател, но не и в отношенията с топлофикационното дружество. Същото не е ангажирало доказателства за договорни отношения между него и ищеца за доставка на топлоенергия. Вземанията възникнали от ползването на топлоенергия съгласно разпоредбата на чл. 153 ал.1 от ЗЕ и чл. 149, ал. 1, т. 6 от ЗЕ следва да бъдат насочени спрямо собственика на имота, който е потребител съгласно посочените разпоредби, в който смисъл е и разпоредбата на чл. 106а, ал. 4 от ЗЕЕЕ (обн. ДВ бр. 64\99г., отм. бр. 107\2003г.), като въззивникът е обвързан с договора за наем към наемодателя, но не и към топлофикационното дружество.

Иска се отмяна на решението в обжалваната му част и постановяване на друго по същество, с което предявеният иск да бъде уважен до пълния му размер.

В срока по чл. 263 ал.1 от ГПК противната страна не е подала отговор на въззивната жалба.

В с.з. въззивникът чрез представител по пълномощие – адв. П. от АК - Сливен поддържа жалбата и тезата, че  потребител на топлоенергията съгласно разпоредбите на действащия ЗЕ и отменения ЗЕЕЕ е собственика или притежателя на вещно право на ползване, като сумите е следвало да бъдат начислени на него, а не на наемателя. В тази насока добавя аргумента, че взаимоотношенията с топлофикационното дружество се уреждат и въз основа на решения на етажните съсобственици, а ищецът няма това качество. В писменото становище по същество навежда и довод, че дължимите суми не са начислени в съответствие с нормативно установената методика.

Въззиваемото дружество се представлява в с.з. от представител по пълномощие – адв. Ю. Я. от АК – Сливен, който оспорва жалбата и счита, че в качеството си на наемател ищецът е титуляр на вещно право на ползване, съответно потребител на топлоенергия съгласно разпоредбите на ЗЕЕЕ.

С определение от 29.01.2009г. съдът е приел жалбата като допустима.

На основание чл. 269 от ГПК съдът извърши служебно проверка за валидност и допустимост на обжалваното решение, при което намери, че същото не страда от пороци обуславящи постановяване на решение от въззивния съд на основание чл. 270 ал.1 и ал.3 от ГПК.

На основание чл. 271 ал.1 от ГПК съдът пристъпи към разглеждане на спора по същество в рамките на предмета – лимитиран с подадената въззивна жалба, при което, извършвайки анализ на събраните доказателства по отделно и в съвкупност, намира за установено от фактическа страна следното:

В полза на „Т. – С.” ЕАД – гр. Сливен по ч.гр.д. № 442\06г. на РС – Сливен на основание чл. 154 ал.1 от ЗЕ е издаден изпълнителен лист срещу въззиваемия Т.Д.К. за заплащането на сумата от 1472,55 лв., представляваща цена на ползвана топлинна енергия за периода от 01.12.2002г. до 31.12.2005г. за обект : апартамент № * във вх. „*” на бл. № * в кв. „С. к.” в гр. С., за сумата от 136,80 лв. – обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода до 28.01.2006г., както и за сумата от 32,19 лв., представляваща деловодни разноски по издаването на изпълнителен лист.

Изпълнителният лист е бил издаден въз основа на извлечение от сметка № 4104 – клиенти – топлоенергия население по партида на името на въззивника. Същият е бил настанен в жилището – общинска собственост, въз основа на заповед №4\23.01.1997г. издадена на основание чл. 43, ал. 3 от ЗОбС и чл. 15, ал. 4 от ППЗОбС. По делото са представени и е видно, че отчетената топлоенергия  - ползвана за жилището са подписвани карнети, сумите за която са начислявани по партида на името на въззивника. Последният не е спорил обстоятелството, че К. К. е негова съпруга и не оспорва, че е ползвал отчетената топлоенергия като наемател на жилището.

Възражението за начисляване на сумите в нарушение на нормативно установената методика е наведено за първи в становището по същество пред настоящата инстанция в нарушение на разпоредбата на чл. 266, ал. 2, т. 1 от ГПК. Поради това са недопустими доказателства в тази насока, а такива не са и представени.

Въз основа на издадения изпълнителен лист е образувано и.д. № 20068370400007 по описа на ЧСИ П. Г., по което на въззивника е връчена призовка за доброволно изпълнение.

Въз основа на така установеното от фактическа страна се налага извода, че жалбата е неоснователна.

Правната квалификация на предявения отрицателен установителен иск е по чл. 124 ал.1 от ГПК относно вземанията на въззиваемия за стойността на ползваната от въззивника като наемател на общинско жилище топлоенергия за периода от 01.01.2003г. до 31.12.2005г. в размер на 1441,73 лв. представляваща главница, мораторна лихва в размер на 132,05 лв. и 31,48лв. разноски за издаване на изпълнителен лист по ч.гр.д. № 442\06г. на СлРС.

Относно вземането за м. декември 2002г., за което предявеният иск е уважен поради погасяването му по давност решението е влязло в сила като необжалвано. Вземанията на въззиваемия след тази дата са станали изискуеми към м. февруари 2003г., за които пред настоящата инстанция не се поддържа и не се установява погасяването им по давност съгласно разпоредбата на чл. 111 б. „в” от ЗЗД.

Основният спор между страните е, дали въззивникът в качеството си на наемател на имот – общинска собственост има качеството на потребител по смисъла на действалите за процесния период разпоредби на ЗЕЕЕ (отм.) и ЗЕ и, респективно дали като наемател се явява задължено лице към въззиваемия за заплащането на ползваната топлоенергия за имота, който обитава по договор за наем.

В тежест на въззивника е установяване на обстоятелството, че е обитавал имота и е ползвал топлоенергия в качеството си на наемател, което му качество е установено безспорно с представената заповед издадена от Кмета на Община Сливен на основание чл. 43 ал.3 от ЗОбС и чл. 15 ал.4 от ППЗОбС.

В тежест на въззиваемия е установяване на вземането, съществуването на което също е безспорно и на обстоятелства относно качеството на длъжник да въззивника като наемател на имота.

При тези факти същественият материално правен въпрос по делото е, кой е длъжник за вземанията на въззиваемия за ползваната топлоенергия – собственикът на имота или наемателя.

Твърдението на въззивника, че  съгласно чл. 153 ал.1 от ЗЕ (относим за част от процесния период - от 19.12.2003г. до 31.12.2005г.) качество на потребител на топлинна енергия има само собственика или притежателя на вещно право на ползване, е неоснователно. Действително посочената разпоредба установява задължения за собствениците и притежателите на вещно право на ползване да монтират средства за дялово разпределение по чл. 140, ал. 1, т. 3 на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за топлинна енергия при условията и по реда, определени в съответната наредба по чл. 36, ал. 3 от ЗЕ в качеството си на потребители на топлинна енергия. Текстът на разпоредбата обаче  не е ограничителен, като понятието „потребител на топлинна енергия за битови нужди” легално е доразвито в разпоредбата на § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ, според която такива, освен собствениците на имотите и притежателите на учредено вещно право на ползване върху имота, са и лицата - ползватели на имотите, които ползват топлинна енергия, без да е поставено изискването ползването да е осъществявано въз основа на надлежно учредено вещно право за това. Респективно качеството на „потребител на топлинна енергия за битови нужди”  според § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ имат и лицата, които ползват имота и въз основа на облигационния отношения, а не само притежателите на вещни права. Смисълът на изясненото по този начин от закона понятие е да установи възникването на задълженията във връзка с ползването на топлинна енергия за всички лица, които се явяват реални нейни потребители, което се отнася пряко и за наемателите.

За разлика от разпоредбите на действащия ЗЕ текстът на разпоредбата на чл. 106а ал.4 от ЗЕЕЕ (отм.) посочва като потребители на топлинна енергия за битови нужди собственика на имота или притежателя на вещно право на ползване. Тази разпоредба по същият начин както и разпоредбата на чл. 153 ал.1 от ЗЕ също няма ограничителен характер. Макара да липсва легално доразвиване на понятието спрямо лицата, които ползват имота на друго основание, законът не прегражда възможността за наслагване на други предвидени от гражданското законодателство отношения за встъпване или заместване на собствениците и притежателите на вещни права върху имотите в задълженията им по повод ползването на топлинна енергия. Така в разпоредбата на чл. 232 ал.2 от ЗЗД законът предвижда задължение на наемателя да заплаща разноските свързани с ползването на имота, без да определя императивно като кредитор за това задължение наемодателя. Диспозитивният характер на разпоредбата предоставя възможност на страните в наемното правоотношение да уговорят изпълнението на това задължения както като обезщетение за наемодателя, който е заплатил разноските в качеството си на собственик на имота, така и пряко към кредитора – предоставил съответната услуга. В последният случай взаимоотношенията изпълват хипотезата на заместване в дълг уредена в разпоредбата на чл. 102 от ЗЗД, при което наемодателят като собственик на имота или притежател на вещни права на ползване с изричното съгласие на кредитора – в случая топлофикационното дружество, се освобождава от отговорност към кредитора, която отговорност възниква за наемателя на имота и реален потребител на топлинна енергия.

Съдът намира, че в случая е изправен именно пред тази хипотеза, основание за което е обстоятелството, че въззиваемият като кредитор за вземанията възникнали от ползването на топлинна енергия за имота – апартамент № * във вх. „*” на бл. * в кв. „С. к.”, гр. С. е извършвал начисляване по партида и за сметка на името на въззивника. Последният от своя страна фактически е участвал при отчитането на топлинна енергия чрез съпругата си, явяваща се солидарен длъжник съгласно разпоредбата на чл. 25 от СК и подписвала карнетите за тази цел. От друга наемното правоотношение между въззивника и собственика на имота – Община Сливен е възникнало от смесения фактически състав. Съгласно  разпоредбата на чл. 15 ал.4 от ППЗОбС настаняването в имот – общинска собственост се извършва въз основа на заповед на кмета на общината, като отношенията съгласно разпоредбата на чл. 15 ал.5 от ППЗОбС следва да бъдат уредени с договор.

По делото са налице безспорни доказателства, че от страна на въззиваемият като кредитор за ползването на топлинна енергия е налице волеизявление за начисляването на задълженията за сметка на въззивника, който е наемател на имота. Такова волеизявление от страна на кредитора по смисъла на чл. 102, ал. 1 от ЗЗД обективно е немислимо без достигането до него на насрещно волеизявление от страна на новия длъжник или узнаването на съглашение за заместване постигнато между стария и новия длъжник. Респективно в тежест въззивника е установяването на съдържанието на наемното правоотношение във връзка с разпоредбата на чл. 232 ал.2 от ЗЗД, произтичащо от наемния договор. Изискуемият от разпоредбата на чл. 15, ал. 5 от ППЗОбС договор обаче не е представен по делото, поради което съдът намира, че по надлежния ред за периода до 19.12.2003г. наемателят е заместил собственика на имота в произтичащото от разпоредбата на чл. 106а ал.4 от ЗЕЕЕ (отм.) задължение като потребител на топлинна енергия.

Доводът на въззивника, че в качеството си на наемател и реален потребител на топлинна енергия не участва при приемането на решения от етажните съсобственици във връзка с ползването на топлинна енергия за общите части на сградата също е неоснователно. Съгласно чл. 139 ал.1 от ЗЕЕ разпределението на топлинната енергия в сграда - етажна собственост, се извършва по система за дялово разпределение, като потребителите в сграда - етажна собственост, избират лице, регистрирано по реда на чл. 139а, за извършване на тази. Изборът по ал. 1 от своя страна се извършва въз основа на решение на потребителите на топлинна енергия в сградата - етажна собственост, взето на общо събрание на етажната собственост, свикано по реда на Правилника за управлението, реда и надзора в етажната собственост, а съгласно чл. 5 ал.1 от него, когато в сградата живеят и други обитатели на самостоятелно правно основание в общото събрание участвуват освен собствениците, така и другите обитатели на самостоятелно правно основание при решаване въпросите, които засягат имуществените интереси на едните и на другите и въпросите за използуването на общите части.

Предвид гореизложеното, предявеният от въззивника отрицателен установителен иск относно задълженията за заплащане стойността на топлинна енергия за обитавания от него като наемател обект, за процесния период – предмет на въззивното производство – от м. януари 2003г. до м. декември 2005г. и за произтичащите от това акцесорни задължения за забава, както и за разноските на въззиваемия като кредитор за вземанията по издаването на изпълнителен лист за тях е неоснователен. Съответно решението на районния съд, с което е отхвърлен като такъв следва да се потвърди.

С оглед изхода от процеса от насрещните претенции за заплащане на деловодни разноски е основателна тази на въззиваемия, като е видно, че са направени такива за адвокатско възнаграждение в размер на 300 лв. съгласно представения договор за правна помощ.

Водим от гореизложеното съдът

 

РЕШИ:

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 1089\09.12.2008г. по гр.д. № 3383\08г. на РС – Сливен В ОБЖАЛВАНАТА ЧАСТ.

 

ОСЪЖДА Т.Д.К. ЕГН ********** ***„С. к.” * * * да заплати на искането на „Т. – С.” ЕАД – гр. С., ул.- „С. К.” № * сумата 300 лв. представляваща деловодни разноски.

 

ОТХВЪРЛЯ претенцията на Т.Д.К.  за заплащане на деловодни разноски като НЕОСНОВАТЕЛНА.

 

 

Решението подлежи на касационно обжалване в едномесечен срок то връчването му на страните пред ВКС на РБ.!

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 

ЧЛЕНОВЕ: