Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N  107

 

гр. Сливен, 31.03.2009 г.

 

В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  откритото заседание на двадесет и пети март през двехиляди и девета година в състав:                

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                                   М.С.

ЧЛЕНОВЕ:                                                           Н.Я.

                                                                             М.Д.

при участието на прокурора ……...………….и при секретаря Р.Б., като разгледа докладваното от  Н.Я. ***.  N 44  по описа за 2009  год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Обжалвано е частично – в осъдителната част над сумата 2000 лв., първоинстанционно решение № 1023/26.11.2008г. по гр.д. № 2253/08г. на СлРС, с което е осъдено “Б-Т” АД, гр. Т, да заплати на Й.С.С. сумата 4000 лв., представляваща обезщетение по чл. 200 от КТ за неимуществени вреди от трудова злополука, ведно със законовата лихва от 20.07.2005г. до окончателното изплащане и са присъдени такси и разноски по делото, а искът над тази сума, до пълния размер от 6 500 лв. е отхвърлен като неоснователен.

Въззивникът обжалва решението В ЧАСТТА за присъденото над 2000 лв. до 4000 лв. обезщетение, като счита, че размерът му е прекомерно завишен с тази разлика от 2000 лв., тъй като съдът неправилно е преценил събраните доказателства както относно вида, силата и продължителността на претърпените болки и страдания, така и относно наличието и степента на съпричиняване на резулатат от страна на пострадалия работник. Твърди, че не е съобразено правилно съдържанието на експертното заключение, както и факта, че ищецът е бил запознат с постъпване на работа с мерките за безопасност и е бил периодично инструктиран, но заставайки в близост до дървата, които щели да бъдат освободени, е допуснал груба небрежност. РС неправилно е счел това за обикновена, несъзнавана небрежност. Поради това моли въззивната инстанция да отмени решението в атакуваната част и постанови ново, с което отхвърли иска за сумата над 2000 лв. до присъдените 4 000 лв. Не е претендирал разноски.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемата страна не е подала писмен отговор.

В с.з., дружеството-въззивник, редовно призовано, чрез процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, поддържа въззивната жалба и моли съда да я уважи.

В с.з. въззиваемият, редовно призован, не се явява лично, чрез процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, оспорва въззивната жалба и моли съда да я отхвърли, като потвърди решението в обжалваната част като правилно и законосъобразно. Не е претендирал разноски за тази инстанция.

След докладване на жалбата, страните не са направили възражения.

Въззивният съд намира въззивната жалба за допустима, отговаряща на изискванията н ачл. 262 от ГПК, същата е подадена в срок, от процесуално легитимиран субект, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда н ачл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, а в обжалваната си част – и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред нея и пред РС доказателства, намира, че в обжалваната част решението е и законосъобразно и правилно, поради което в нея следва да бъде потвърдено.

Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал.

Също така въззивният състав споделя и правните изводи на РС, които са обосновани и намират опора в материалноправните норми, приложими към настоящия спор.

Оплакването за неприлагане на фигурата на съпричинавянето, настоящият състав счита за неоснователно. Районният съд е провел пълно обсъждане на доводите на ответника и е мотивирал извода си в хода на изложението на правните изводи. Тежестта на доказване на положителния факт на наличието на такива действия, които могат да се квалифицират като проява на груба небрежност от страна на пострадалия, ляга върху страната, която извлича от него благоприятни за себе си правни последици – работодателя. Той следва да докаже наличието  на конкретни такива действия, а не пострадалият да доказва липсата им по принцип. Въззивникът не се позовава на някакво точно определено действие от страна на ищеца, освен на общото “нарушаване на условията за безопасност на труда”, а от събраните доказателства е видно, че обективираното от него поведение е било обичайно и насочено към изпълнение на трудовите му задължения. Изместването по време на спускането и освобождаването на дървата за рязане не обективира конкретно нарушение. Дори някое действие да е било израз на “лично невнимание”, то не може да се квалифицира като проява на “груба небрежност”, тъй като от него не може да се презумира съзнание у работника за настъпване на вредите. Докато, обратно -  за намаляването на отговорността на работодателя, е необходимо наличието именно на такова съзнание, тоест работникът да е извършил определени действия в нарушение на установените от работодателя правила за безопасност на труда, предвиждайки възможността от настъпването на вредоносен резултат, обаче лекомислено да се е надявл да го предотврати, разчитайки  на знанията и уменията си. Възприетата от КТ форма на вина по чл. 201 ал. 2, е дефинирана като “груба небрежност”, а тя, освен като описаното по-горе понятие в общата наказателноправна доктрина, като фигура в гражданското право, е модел на поведение, свързан  с неполагането на дължимата грижа – тоест работникът действа при груба небрежност тогава, когато не е положил грижа, каквато и най-небрежният би положил за себе си в подобни условия. За такова поведение от страна на пострадалия няма доказателства. С оглед изложеното, настоящият съд изцяло споделя аргументите и изведените чрез тях изводи на РС по този въпрос. Законосъобразен е и изводът му, че претърпените вреди, настъпили в резултат на трудова злполука при изпълнение на възложена му работа, следва да се възмездят със сума, адекватна на същите. Преценката на вида на травмите, степента на болките и тяхната продължителност, е извършена при правилна преценка на експертното заключение, в съвкупност с останалия доказателствен материал и настоящият състав намира за справедливо присъденото обезщетение в размер на 4 000 лв.

Съвпадението на правните изводи на двете инстанции при възприета еднаква фактическа обстановка, водят до извода, че въззивната жалба е неосноватена. Поради това в обжалваната част първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено.

Въззиваемият не е претендирал разноски за тази инстанция и такива не следва д аму се присъждат. Разноските на въззивника остават за негова сметка.

Ръководен от гореизложеното съдът

                      

 

Р     Е     Ш     И  :

                                                

 

ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно решение № 1023/26.11.2008г. по гр.д. № 2253/08г. на СлРС, в ОБЖАЛВАНАТГА ЧАСТ.

 

Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКСРБ в едномесечен  срок от връчването му.

                                                

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

         ЧЛЕНОВЕ: