РЕШЕНИЕ №                                

гр. Сливен, 28 .04.2009г.

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

СЛИВЕНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД гражданско отделение, в съдебно заседание на тридесети март през две хиляди и девета година в състав:

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Х.М.,

ЧЛЕНОВЕ: М.Б.,*** Х.,

 

при участието на секретаря П.С., като се запозна с докладваното от Хр.М. *** по описа на съда за 2009г., за да се произнесе съобрази следното:

Производството е въззивно и  се движи по реда на гл. ХХ от ГПК.

С решение № 1057\28.11.2008г. постановено по гр.д. № 2227 по описа за 2008г. на РС – гр. Сливен по отношение на въззивника, като ответник по предявения иск след като е признато за установено, че въззиваемите са собственици, е осъден да им предаде владението на недвижим имот НУПИ ХV – 74 в кв. 37 по плана на с. И., общ. Сливен по плана на селото от 1988г., който е идентичен с парцел V – 83 по плана на селото от 1936г., представляващ застроено дворно място – цялото с площ от 280 кв.м., ведно с построената в него паянтова жилищна сграда на един етаж, състояща се от две стаи, килер и мазе с обща застроена площ от 45 кв.м., при граници ПИ №, № ХVІ – 75, ХVІІ – 76, ХVІ – 73 и ХІІІ – 77, ІХ – 69.

Решението е обжалвано от ответника от обективна страна изцяло и от субективна – спрямо всички ищци, с твърдения, че е неправилно и са допуснати съществени нарушения на материалния и процесуален закон.

Поддържа се, че фактическите и правни изводи на съда не са съобразени с всички доводи на страните, като свидетелските показания не са ценени в съвкупност, а правните изводи са основани само на части от тях и на обясненията на страните. Същевременно не е извършена преценка на показанията съгласно чл. 172 от ГПК с оглед степента на родство и заинтересованост на свидетелите. Поддържа се, че всички показания са лаконични и неточни, за което се позовава на отделни цитати.

Счита, че от доказателствата по делото се установява фактическият състав на владение очертан в разпоредбата на чл. 79 ал.1 от ЗС, като не се установява през периода на давностно владение от ищците да са извършени действия на смущаване на владението или прекъсване на срока на придобивна давност.

Иска се отмяна на решението и постановяване на друго по същество, с което предявеният иск да бъде отхвърлен като неоснователен и недоказан.

Ищците са подали отговор на въззивната жалба съгласно чл. 263 ал.1 от ГПК, в който я оспорват. Поддържат, че решението е правилно и законосъобразно и постановено въз основа на правилна преценка на събраните по делото доказателства. Изразено е становище, че поисканите доказателства са недопустими съгласно чл. 266 ал.2 от ГПК. При евентуална преценка на съда за допустимост на същите е направено искане за допускане до разпит на двама свидетели.

В с.з. въззивникът – редовно призован, се явява лично и с адв. Д. *** – надлежно упълномощена, която поддържа жалбата по изложените в нея съображения. Изтъква, че при наличието на доказателства за установено от доверителя и давностно владение от страна на въззиваемите не са доказани обстоятелства, въз основа на които да се приеме, че давностният срок на владение е прекъснат  в хипотезите на чл. 116 от ЗЗД, нито че е налице противопоставяне от тяхна страна. Претендира деловодни разноски.

Въззиваемите – редовно призовани, не се явяват. Явява се техен представител по пълномощие – адв. М. *** – надлежно упълномощена, която оспорва жалба. Счита, че за владение от страна на въззивника на процесния имот може да се говори едва от момента на снабдяване с констативен нотариален акт, като относно твърденията, че до тогава е само държател на имота, показанията на разпитаните свидетели са безпротиворечиви и се допълват взаимно.

С определение от 13.03.2009г. съдът е приел, че въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259 ал.1 от ГПК и е допустима.

На основание чл. 269 от ГПК съдът извърши служебно проверка за валидност и допустимост на обжалваното решение, при което намери, че същото не страда от пороци обуславящи постановяване на решение от въззивния съд на основание чл. 270 ал. 1 и ал. 3 от ГПК.

На основание чл. 271 ал. 1 от ГПК съдът пристъпи към разглеждане на спора по същество в рамките на предмета – лимитиран с подадените жалби, при което, извършвайки анализ на събраните пред двете инстанции доказателства по отделно и в съвкупност, намира за установено от фактическа страна следното:

Безспорно е и се установява от събраните по делото доказателства, че въззиваемите са наследници на М. С.И.,***, поч. на 01.08.1997г., като Н. Д. И. е неин син, Д. Д. И. е нейна дъщеря, а Д.С.Н. е неин внук – син на починал на 16.01.2004г. син на общата наследодателка – С. Н..

Въззивникът е син на въззиваемата Д. Д. И., съответно племенник и братовчед на другите двама въззиваеми.

С констативен нотариален акт № 40, т. І, д. № 54\75г. на Котелски районен съдия наследодателката М. (в н.а. М.) С.И. е била призната въз основа на извършена обстоятелствена проверка за собственик на дворно място от 280 кв.м. – застроена и незастроена площ, съставляващо парцел V-83 в кв. 33 по плана на с. И., заедно с построената в него паянтова жилищна сграда, с граници на имота: улица, П. Ж., н-ци на П. Н., н-ци на Х. Т..

За същия имот въззивникът се снабдил с констативен нотариален акт № 114, т. ІХ, рег. № 14332, д. № 1515\07г. на Нотариус Е. Ш., рег. № 128 при НК и район на действие – РС-гр. Сливен, с който въз основа на извършената обстоятелствена проверка е бил признат за собственик въз основа на давностно владение. Представено е копие от нотариалното дело, от което е видно, че е образувано по молбата на въззивника, към която е приложил удостоверение за идентичност на процесния имот с имота на наследодателката; за търпим строеж относно процесната сграда, записана заедно с имота на името на наследодателката; удостоверение за данъчна оценка, от което е видно, че е деклариран от въззиваемата Д. И. като съсобствен с въззиваемите и на тяхно име е данъчната партида до 2007г.

На основание чл. 176, ал.2 от ГПК въззиваемите са дали обяснения пред районния съд за това, че през м. ноември – декември 1997г. въззивникът след като прекъснал следването си, е бил изгонен от дома на своя баща, поради което със съгласието на вуйчовците си и със съдействието на майка си се е настанил да живее в процесния имот, но не в паянтовата жилищна сграда, а в друга сграда в същото дворно място, която страните и свидетелите по делото определят условно като „новата”, а процесната – като „старата”. Първоначално въззивникът живял в „новата” къща, но поради това, че не поддържал необходимата хигиена, въззиваемите изчистили една стая на втория етаж в старата къща, в която се настанил и живее и по настоящем въззивникът. Другата стая от втория етаж на процесната сграда е била заключена от наследниците като неизползваема, а на първия етаж от същата сграда се намира работилница, която е оборудвана с машини от въззиваемия Н. И. и е ползвана от него безпрепятствено до 2004г. През 2004г. – след смъртта на своя брат, въззиваемите Д. И. и Н. И. преустановили посещенията си, а имотът продължил да посещава въззиваемия Д. Н., като до смъртта си имотът е посещавал безпрепятствено и неговият баща и брат на другите въззиваеми – С. Н.. И тримата въззиваеми поддържат, че са посещавали и са имали достъп до имота и процесната сграда – стая на втория етаж и работилница на първия безпрепятствено с изключение на стаята на втория етаж, която предоставили на въззивника. През времето на пребиваване в имота въззивникът извършвал ремонти – препокриване на покрива и смяна на греди, през последните две-  три години.

Въззивникът също е дал обяснения по реда на чл. 176, ал. 2 от ГПК, в които противоречията с обясненията дадени от въззиваемите се изразяват в твърдението му, че се е настанил да живее в процесния имот от 1997г. по своя воля и без ничие съгласие, като е обитавал „новата” къща само за около седмица. В процесната сграда е ползвал само стаята на втория етаж поради това, че само тя е била годна за обитаване. Потвърждава, че въззиваемият Н. И. е ползвал работилницата на първия етаж, но най-късно до 2000г. Майка му Д. И. го е посещавала, но най-късно до 2002г. Периодично имотът е бил посещаван от починалия му вуйчо до смъртта му през 2004г., като потвърждава, че имотът е бил посещаван до м. август 2008г. от въззиваемия Д. Н..

Както в обясненията на въззиваемите, така и в обясненията на въззивника не се съдържат данни  последният да се е противопоставял на тия посещения или да е препятствал достъпа на въззиваемите до дворното място и процесната сграда с изключение на една от стаите на втория етаж, която е обитавал.

За доказване твърденията на страните по делото са представени изключително гласни доказателства от две групи свидетели:  В първата група  свидетели – доведени за разпит от въззиваемите, се включват В. Д. и К. И., които са съответно съпруг и съпруга на първите двама въззиваеми, съответно – баща и вуйна на въззивника. Във втората група свидетели се включват Д. К.и П. К., които са помежду си съпрузи и не са в родствени отношения със страните, като това се отнася и за третия свидетел – Д. Д. – кмет на с. И. в периода 1996г. – 1999г.

Показанията на първата група свидетели съответстват и се покриват изцяло с обясненията на въззиваемите, като в показанията и на двамата свидетели се съдържа допълнително уточнението, че преместването на въззивника от „новата” в „старата” сграда се е осъществило в края на м. юли – началото на м. август 1998г. по волята на въззиваемите. Тогава имотът бил посетен от тях по повод струването на една година от смъртта на тяхната майка и баба и е извършено с оглед тяхното недоволство от занемарената хигиена, която въззивникът е поддържал в „новата” къща.

От показанията на втората група свидетели също се потвърждава обстоятелството, че въззивникът живее в процесния имот от 1997г. – два три месеца след като е починала баба му – наследодателката М. И. и обитава една стая на втория етаж от жилищната сграда. Свидетелите Д. и П. К. не живеят постоянно в с. И., но го посещават често, т.к. дядото на св. К. живее близо до процесния имот и отглежда животни. Свидетелката П. К. е влизала само в стаята на втория етаж – обитавана от въззивника, когато се е налагало да го викат по различни причини. С помощта на св. Д. К.въззивникът извършвал ремонти на къщата и в двора – закрепил колона на постройката, препокрил къщата и „наполовина” сменил дървенията, които започнал преди три – четири години, т.е. около 2004г. Останалите помещения свидетелите П. и Д. К. посочват, че са били заключени, като не могат да посочат от кого. Твърдят, че не са виждали и не познават въззиваемите. Св. Д. Д.потвърждава факта, че въззивникът се е появил в селото, като не може да уточни дали през 1997г. или 1998г., като го е виждал да излиза и от „новата” и от „старата” къща. Знае, че в „стара” къща живее въззивникът, но не е влизал в имота, т.к. не е близък със семейството. За въззиваемите знае, че идват и поддържат новата къща. Посочва, че косвено е научил за пререкания между въззивника и кварталния отговорник на селото – г-н- М., който препятствал достъпа на въззивника до „новата” къща.

Както от показанията на първата група свидетели, така и от показанията на втората група свидетели не могат да се извлекат данни въззивникът да е препятствал достъпа на въззиваемите до процесните двор и сграда, с изключение на стаята, която е обитавал на втория етаж, като пред нито един от свидетелите не е изразявал твърдение, че държи имота само за себе си.

В показанията на втората група свидетели, за разлика от тези на първата, не се съдържат данни относно обстоятелствата, при които въззивникът се е настанил да живее в процесния имот.

Основното несъответствие в показанията като цяло между групите свидетели е относно момента, в който въззивникът се е настанил да живее в процесната сграда. В показанията на свидетелите В. Д. и К. И. няма противоречие относно момента, в който въззивникът се е настанил в процесната сграда, а именно през лятото на 1998г., когато въззиваемите са били в с. И. за струване на една година от смъртта на тяхната наследодателка и това уточнение се извлича именно от техните показания. В сравнение с това, свидетелката П. К. твърди, че въззивникът живее в процесната сграда от 1997г., относно което св. Д. К.е уклончив в показанията си. Св. Д. Д. заявява, че не може да посочи точно, кога въззивникът се е появил да живее в с. И. – дали 1997г. или 1998г., но от неговите показания се потвърждава изнесеният в показанията на първата група свидетели повод за преместването на въззивника от „новата” в „старата” къща, който факт изцяло се отрича в обясненията на въззивника по чл. 176, ал.2 от ГПК.

От анализа на показанията на свидетелите съдът намира, че се доказват обстоятелствата изнесени в обясненията на въззиваемите дадени по реда на чл. 176, ал.2 от ГПК. С оглед основанието за придобиване на имота от въззиваемите – чрез наследяване, първата група свидетели не се явяват лично заинтересовани от гледна точка на имуществените права. От гледна точка на родствените отношения следва да се посочи, че такава е налице за първата група свидетели както с въззиваемите – техни съпрузи, така и с въззивника – съответно негови баща и леля. При наличието на родство на тези свидетели и с двете страни поделото, данни за влошени лични отношения са налице само между въззивника и неговия баща – св. В. Д.. При това докато влошаването на отношенията от 1997г. се поддържа от самия свидетел, въззивникът в обясненията си отрича такива данни и като причина за настаняването си да живее в с. И. изтъква своето желание за това. При липсата на категоричен превес от гледна точка на родствените връзки на свидетелите със страните по делото, съдът намира, че относно основния противоречиво установяван от показанията на свидетелите факт – повода и момента на настаняване на въззивника да живее в процесната сграда, следва да кредитира показанията на св. В. Д. и К. И.. Техните показания относно повода за преместването на въззивника от „новата” в „старата” сграда се потвърждава от показанията на свидетел  - Д. Д., от групата доведена за разпит от самия въззивник. Освен, че в показанията на свидетелите от втората група не се съдържат данни относно обстоятелствата свързани със заживяването на въззивника в процесния имот, потвърдения с показанията на св. Д. Д. факт се отрича от самия въззивник с твърдението, че самоволно и без съгласието и намесата на въззиваемите се е настанил да живее в имота – първоначално в „новата”, а след това и в „старата” къща.

Във връзка с твърденията на страните за своене на имота по делото са представени квитанции за заплатени местни данъци и такси за процесния имот, от които се установява, че въззивникът е заплатил част от данъчните задължения за 2007г., като друга част е заплатил и въззиваемия Н. И. – видно от представените с исковата молба квитанции за заплатени данъци и такси.

Въз основа на така установеното от фактическа страна се налага правният извод, че  жалбата е неоснователна.

Предмет на предявения ревандикационен иск е спора за материално право – правото на собственост върху имота описан в констативен нотариален акт № 114, т. ІХ, рег. № 14332, д. № 1515\07г. на Нотариус Е. Ш., рег. № 128 при НК и район на действие – РС-гр. Сливен.

Уважаването на този иск с правно основание по чл. 108 от ЗС е обусловено от доказването на кумулативно изискуемите предпоставки, ищците – въззиваеми пред настоящата инстанция, да са собственици на имота, същият да се държат от ответника – въззивник по настоящото дело и за последния да не е налице правно основание за това.

Правото си на собственост въззиваемите основават на наследяването от М. С.И.,***, поч. на 01.08.1997г., като е безспорно, че въззиваемите са нейни наследници и наследството включва правото на собственост върху процесния имот. Безспорен е и фактът, че въззивникът има фактическата власт върху имота, като твърдението на въззиваемите е, че към този факт, намерението за своене на процесния имот от въззивника срещу тях се наслагва за първи път от момента на снабдяване с констативен нотариален акт № 114, т. ІХ, рег. № 14332, д. № 1515\07г. на Нотариус Е. Ш., рег. № 128 при НК и район на действие – РС-гр. Сливен, до когато владението е осъществявано от въззивника в тяхна полза предвид изричното им волеизявление и съгласие за това.

Възражението на въззивника, което извлича от този нотариален акт е правопрекратяващо спрямо правото на собственост на въззиваемите върху процесния имот, като поддържа, че е своил имота от 1997г.

При така противопоставените твърдение относно релевантните и спорни факти по делото в тежест на въззиваемите е доказването на обстоятелството, че ползването на имота от въззивника е осъществявано от тяхно име и с тяхното изрично волеизявление и съгласие за това, а в тежест на въззиваемия е доказването на обстоятелства, които да обосноват извода, че е владял само в своя полза, че е извършил явни и недвусмислени действия, с които се е противопоставил и е отричал правата на въззиваемите и това владение е продължило за срок от 10 години до подаването на исковата молба.

Обстоятелствата относими към факта на осъществяваното от въззивника владение са обективирани за първи път с издадения за това констативен нотариален акт № 114, т. ІХ, рег. № 14332, д. № 1515\07г. на Нотариус Е. Ш., рег. № 128 при НК и район на действие – РС-гр. Сливен.

Така издаденият по обстоятелствена проверка нотариален акт на основание чл. 483 ал.2 от ГПК (отм.) не доказва спрямо ищците собствеността на ответника, нито доказва осъществяването на владение. Като официален документ по смисъла на чл. 179, ал. 1 от ГПК същият представлява доказателство за направените пред длъжностното лице в охранителното производство изявления и за извършените пред него действия, но не могат да бъдат противопоставени на ищеца по предявения ревандикационен иск. Констатациите в охранителния акт се основават на свидетелски показания събрани в охранителното производство, което се провежда без участието на ищеца, поради което правото на собственост за ответника и факта на владението като придобивен способ подлежат на пълно доказване в исковото производство.

По настоящото дело съдът намира, че се доказва правото на собственост на въззиваемите – ищци по предявения иск и не се дока придобиването на процесния имот по давност от въззивника - ответник.

Давностното владение съгласно чл. 77 от ЗС е оригинерен способ за придобиване на собственост, към което са изискуеми следните предпоставки: от обективна страна - упражняването на фактическа власт – държане на веща; от субективна – намерение за своене, изразяващо се в явното, непрекъснато и необезпокоявано извършване на действия типични и включващи се в правомощията на собственика на вещта, осъществявани лично или чрез трето лице; продължителност на фактическото състояние на владеене на имота чрез първите два признака в продължение на предвидения от чл. 79 ал.1 от ЗС срок – 10 години при недобросъвестно владение.

Докато придобиването на собствеността от въззиваемите чрез наследяване от С.И.,***, поч. на 01.08.1997г. е безспорно и установено по делото, от показанията на двете групи свидетели съдът намира, че възражението на ответника остана недоказано.

От гласните доказателства се установява категорично, че чрез действията си въззивникът не е лишил по никакъв начин въззиваемите от фактическата власт по отношение на дворното място, до което въззиваемите са имали безпрепятствен достъп и такъв реално е осъществяван от първите двама до 2004г., а от третия до 2008г., като по отношение на жилищната сграда, наречена от страните и свидетелите условно „старата къща”, въззиваемите са били лишени от фактическата власт и тя е упражнявана еднолично от въззивника само по отношение на едно от помещенията на втория етаж. При положение, че от данните по делото – включително от групата свидетели доведени за разпит от въззивника, не се доказват такива действия, които въззивникът да е осъществил в отричане правата на въззиваемите и за препятстване на достъпа им и ползването на дворното място, следва че въззиваемите не са били лишени от фактическата си власт върху него. Този извод следва и от безспорното обстоятелство, че в дворното място е построена и се намира и друга сграда, наречена условно „новата къща”, която е собственост на въззиваемите и е ползвана от тях.

При липсата на доказателства, че фактическата власт по отношение на дворното място е осъществявана само от въззивника от 1997г. до 2007г., когато се е снабдил с констативен нотариален акт, съответно до 2008г., когато е предявен ревандикационния иск, наличието на субективното намерение на въззивника за своене на имота е ирелеватно към владението като придобивен способ, щом това намерение не е намерило никакъв обективен признак, чрез който да е могло да бъде възприето от легитимираните собственици.

Действия, типични и включващи се в правомощията на собственик, са извършени от въззивника чрез осъществения от него ремонт на оградата на дворното място и припокриване на покрива и подмяна на част от „дървенията” на къщата. Тези действия обаче въззивникът е извършил според показанията на свидетелите, включително доведени за разпит по негово искане, най- рано три или четири години преди предявяването на исковата молба. Дори да се приеме, че чрез тези действия въззивникът е демонстрирал своето намерение за своене на имота и е осъществен фактическия състав на владение на имота като придобивен способ, т.к. няма данни след 2004г. въззиваемите да са ползвали ефективно дворното място, до предявяването на исковата молба не е изтекъл изискуемия от закона 10 годишен срок на давностно владение.

Същите изводи се отнасят и до процесната жилищна сграда, за която се установи, че въззиваемите са били лишени фактически от ползването само на една от стаите на втория етаж. През целия период, през който въззивникът претендира, че е владял сградата по делото се установи, че въззиваемите са разполагали с ключ и достъп до работилницата на първия етаж от сградата и за другата стая на втория етаж. До 2004г. работилницата на първия етаж от сградата реално е била ползвана от въззиваемия Н. И., след което ползването е преустановено от него по собствено усмотрение, а не с оглед лишаването му от възможност за това чрез изрични или конклудентни действия от страна на въззивника.

При положение, че въззиваемите на късно до 2004г. са ползвали фактически отделни помещения от процесната жилищна сграда, не може да се обоснове извод, че чрез ползването само на едно от помещенията, което не представлява самостоятелен обект на собственост, въззивникът е владял сградата. Ползването на една от стаите на втория етаж от жилищната сграда отт анализа на свидетелските показания се установи, че е осъществявано от м. август 1998г., като исковата молба е предявена на 02.06.1998г., т.е. в продължение на 9 години и 10 месеца. От друга страна фактическа власт върху едно от помещенията само по себе си не обосновава извод, че е налице намерението за своене. По делото се доказа твърдението на въззиваемите, че ползването е осъществявано по изрично тяхно волеизявление и с тяхно съгласи и не се доказа последващо поведение от страна на въззивника, с което да е отрекъл правата на въззиваемите свързани с управлението на сградата.

Както по отношение на дворното място, така и по отношение на сградата би могло да се приеме, че въззивникът е осъществил типични за собственика действия, респективно е демонстрирал намерение да свои, чрез извършения ремонт, без да търси съгласието за това от страна на въззиваемите. Тези действия от доказателствата по делото се установи, че са извършени най-рано през 2004г., като до 2008г. не е изтекъл 10г. срок давностен срок на владение.

 Предвид изводите на въззивната инстанция относно наличието на право на собственост за въззиваемите и недоказването на правопрекратяващото възражението на ответника, решението на районния съд, с което предявеният ревандикационен иск е уважен, следва да се потвърди.

С оглед изхода от процеса претенцията на въззивника са присъждане на направените от него разноски в размер на общо 265 лв. съгласно представения списък по чл. 80 от ГПК следва да се отхвърли.

Водим от гореизложеното съдът

 

РЕШИ:

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 1057\28.11.2008г. постановено по гр.д. № 2227 по описа за 2008г. на РС – гр. Сливен.

 

ОТХВЪРЛЯ искането на Н.В.Н. ЕГН **********,*** и съдебен адрес: гр. С., ул. „С.” № * чрез адв. Л. Д. *** за присъждане на деловодни разноски в размер на 265 лв. като неоснователно.

 

Решението не подлежи на касационно обжалване

 

     ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 

         ЧЛЕНОВЕ: 1.       

 

 

                                                                             2.