Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N  160

 

гр. Сливен, 21.05.2009 г.

 

В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

 

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  откритото заседание на двадесети май през двехиляди и девета година в състав:                

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                                  М.С.

ЧЛЕНОВЕ:                                                          Н.Я.

                                                                              мл. с. М.М.

при участието на прокурора ……...………….и при секретаря К.И., като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева. ***.  N 69 по описа за 2009  год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 196  и сл. от ГПК /отм./.

Обжалвано е първоинстанционно решение № 536/06.06.08г. по гр. д. № 1117/08г. на СлРС, в частите, с които въззивникът е осъден да предаде на въззиваемия държането върху 33,82 кв.м. в южната част на имот, собственост на последния, с идентификатор № 67338.406.246 в гр. Сливен, м. “О. с.”, да монтира врата откъм основната улица, осигуряваща достъп до трафопоста от южната страна на същия имот, както и да му заплати обезщетение за неоснователно обогатяване от ползване на чужд имот за периода 01.12.07г.- 29.02.2008г. в размер на 507 лв., ведно с лихвата за забава от 26.02.08г., и са присъдени съразмерно разноски и такси по делото.

В частта, с която искът по чл. 59 от ЗЗД е отхвърлен като неоснователен за сумата над 507 лв. до пълния размер на претенцията от 900 лв., решението не е обжалвано и е влязло в сила.

Ответникът в първоинстанционното производство твърди във въззивната жалба, че решението в тези си части е неправилно, необосновано, постановено при непълнота на доказателствата и в нарушение на процесуалните норми, тъй като притежава всички изискуеми съгласно ЗЕ книжа за извършване, приемане и въвеждане в експлоатация на обекта “БКТП-4000 кVA и стълбище към трафопоста” – тоест строежът е законен и ползваните от дружеството квадратни метри не превишават размерите на сервитутите, прилежащи към него. Твърди, че липсата на врата откъм улицата, осигуряваща достъп до трафопоста от южната страна не създава предпоставки за безпрепятствено проникване в имота. Твърди и, че съгласно разпоредбите на ЗЕ, ползването на процесните квадратни метри се осъществява на правно основание и законът предвижда само еднократно платимо обезщетение, а не, както съдът неправилно е присъдил - месечно такова. Освен това заявява, че размерът на обедняването на ищеца и този на обогатяването на ответника били неизвестни величини, а съдът необосновано е приел, че обедняването на ищеца следва да се определи като пазарен наем, тъй като той не е претърпял пропускане на доходи, понеже  процесните 33,82 кв.м. не биха могли да се ползват и отдават за други цели, освен за упражняване правата по прилежащия към съоръженията сервитут. Поради това моли въззивния съд да го отмени и отхвърли изцяло исковете като неоснователни и недоказани. Не е претендирал разноски нито за тази, нито за първата инстанция.

В срока по чл. 201 от ГПК /отм./ насрещната страна е подала писмено възражение, с което оспорва изцяло жалбата, заявява, че изложените в нея съображения са неоснователни. Моли съда да я отхвърли и остави в сила обжалваните части на първоинстанционното решение, като законосъобразни и правилни. Не е претендирал присъждане на разноски за тази инстанция.

Въззивникът, в с.з., редовно призован, не изпраща поцесуален представител по закон или пълномощие.

Въззиваемият, в с.з., редовно призовани, се явява лично и с процесуален представител по пълномощие по чл. 20 ал. 1 б. “а” от ГПК /отм./, който поддържа възражението на изложените в него аргументи. Иска атакуваното решение да бъде оставено в сила. Претендира разноски за тази инстанция.

Въз основа на събраните доказателствени средства пред двете инстанции, съдът прие за установено следното от фактическа страна:

Въззиваемият – ищец в първоинстанционното производство, въз основа на договор за покупко-продажба за едната част и давностно владение – за другата част, е собственик на ПИ с идентификатор № 67338.406.246 в гр. Сливен, м. “О. с.”, с площ 1 426 кв.м.

С договор, сключен в нотариална форма на 03.05.2005г., той е учредил на ответното дружество безвъзмездно право на строеж на трафопост тип КТП с площ 10 кв.м. в югозападната част на имота.

Ответникът, снабден надлежно с всички изискуеми строителни книжа и документи, във връзка с разрешаването на изграждането, въвеждането в експлоатация и ползването на  обекта, построил съоръжението върху бетонова площадка с квадратура 10,20 кв.м., и то започнало да функционира съгласно предназначението си. Изградил е и 11 броя бетонови стъпала, както и бетонирана пътека от три страни. БКТП е изграден от запад по имотната граница със съседния имот, на юг, по посока “Ичеренски път”, се намират 11-те бетонови стъпала, бетоновите пътеки и оградните стени са от северната, източната и южната /до и покрай стълбището/ страна. Достъпът до съоръжението се осъществява от едно място – директно от “Ичеренски път” чрез стълбището, което е ограничено от оградни стени от двете страни на стълбищното рамо – от запад и от изток.

Също от “Ичеренски път” до БКТП са прокарани подземни захранващи кабели – влизащи и излизащи от трафопоста, които са разположени на изток от стълбището и са успоредни на него, и перпендикулярни на южната граница.

Извън площта, върху която е построен БКТП, площта, ползвана от ответното дружество, включена в рамките на изградената от него ограда, представляваща бетонирани пътеки около трафопоста от неговите северна, източна и южна страни, е в размер общо на 24, 22 кв.м.

Сборът от 34, 42 кв.м., формиран от тази площ и застроената площ на БКТП, представлява  действително ползвания  от енергийното предприятие терен в имота на ищеца.

Съгласно разпоредбите на Наредба № 8/28.07.1999г. за правила и норми за разполагане на технически проводи и съоръжения в населени места и Наредба № 16/09.06.2004г. за сервитутите на енергийни обекти относно минималните размери на сервитутните зони за енергийни обекти за производство, пренос, разпределение и преобразуване на електроенергия /Приложение № 1 към чл. 7 ал.1 т. 1 – т. 5 и 14/, освен отстъпената по силата на  учреденото право на строеж площ от 10 кв.м., е предвидена, по силата на цитираните наредби, и минимална сервитутна площ около БКТП, осигуряваща на дружеството достъпа до него и експлоатацията му, и такава за прокараните електрически кабели.

Ползваната от  ответника сервитутна площ около БКТП е в размер на 24, 22 кв.м. и тя е по-малка от посочените в т. 5 на Приложение № 1 към чл. 7 ал. 1 т. 1 от Наредба № 16/04г. минимални размери на сервитутната зона за този вид енергиен обект.

Съгласно т. 14 на Приложение № 1 към чл. 7 ал. 1 т. 1 от Наредба № 16/04г. минималният размер на сервитутната зона за електрически кабели влизащи и излизащи от процесната БКТП, е 9.62 кв.м.

С писмена покана изпратена като препоръчана пратка от 28.11.07г., ищецът заявявал, че ответното дружество ползва неправомерно 35 кв.м. от общата ползвана от него площ от 45 кв.м., тъй като с тях се надвишавал размера на учреденото право на строеж от 10.00 кв.м., претендирал обезщетение за ползването на тези 35 кв.м. в размер на по 300 лв. месечно, платими до 5-то число, и предлагал сключване на договор за регулиране на отношенията по повод същите 35 кв.м. Освен това твърдял, че е възможно осъществяване на престъпни посегателства върху имота му от южната страна, където било стълбището за трафопоста, и искал ответникът да монтира врата, подсигуряваща само разрешен достъп.

На 26.02.2008г. ищецът подал до СлРС искова молба против “. Б. – е.” АД, с която предявявал три обективно съединени иска – по чл. 108 от ЗС – за предаване на държането върху 35 кв.м., ползвани от дружеството без основание, тъй като с тази площ се надвишавал размера на учреденото право на строеж върху 10,00 кв.м., по чл. 59 от ЗЗД – за заплащане на обезщетение, определено на базата на пазарния наем, за неоснователно обогатяване от ползването на тези 35 кв.м. без основание за периода 01.12.07г. – 29.02.08г. в размер общо на 900 лв., ведно с лихвата за забава и иск по чл. 109 от ЗС – за осъждане на ответника да извърши определено действие – да монтира врата откъм основната улица, осигуряваща достъп до трафопоста от южната страна на имота.

С обжалваното решение СлРС е осъдил въззивника да предаде на въззиваемия държането върху 33,82 кв.м. в южната част на имот, собственост на последния, с идентификатор № 67338.406.246 в гр. Сливен, м. “О. с.”, да монтира врата откъм основната улица, осигуряваща достъп до трафопоста от южната страна на същия имот, както и да му заплати обезщетение за неоснователно обогатяване от ползване на чужд имот за периода 01.12.07г.- 29.02.2008г. в размер на 507 лв., ведно с лихвата за забава от 26.02.08г., и е присъдил съразмерно разноски  по делото.

Искът по чл. 59 от ЗЗД за разликата от 507 лв. до претендираните 900 лв. е отхвърлен като неоснователен.

В мотивите си съдът е приел, че ответникът реално ползва 43, 82 кв.м., а има право да ползва само 10 кв.м. според договора за суперфиция, поради това разликата от 33, 82 кв.м. се ползва от него без основание, и тъй като ищецът е собственик на тази площ, следва да му предаде държането върху нея, и да му заплати обезщетение за неоснователно обогатяване от ползването, изчислено на базата на пазарния наем. Също така е приел, че имало достъп до трафопоста откъм улицата и се създавала възможност за безпрепятствено влизане на чужди лица, което налагало ответникът да постави врата за осуетяването на смущаването на правото на собственост на ищеца.

Това решение в осъдителните си части е предмет на настоящата жалба, подадена от ответника в първоинстанционното производство чрез СлРС, на 30.12.08г.

Горната фактическа обстановка съдът прие за безспорно установена след съвкупната преценка и анализ на всички събрани по делото годни, допустими и относими писмени и гласни доказателствени средства, събрани в двете фази на  производството, които кредитира само доколкото са еднозначни, безпротиворечиви и непререкаеми. Гласните доказателства – показанията на свидетелите, събрани от РС, въззивният съд дискредитира като частично неотносими и частично хипотетични – от една страна фактическото положение на обекта спрямо имота на ищеца и улицата, се установява безспорно от писмените доказателства и експертните заключения, а евентуалната възможност за достъп не е от компетентността на свидетелите да бъде установена. Те не свидетелстват за обективно възприети, осъществени факти /например – действително проникване на чужди лица/, а само за своите предположения в тази насока.

В основата на фактическите си констатации съдът поставя заключението на съдебно-техническата експертиза извършена във въззивната фаза, тъй като то е пълно, точно, кореспондиращо с цялостния доказателствен материал и е съобразено с нормативната база, приложима  за конкретния случай, а вещото лице, което го е изготвило е компетентно и няма причини за съмнение в неговата добросъвестност или пристрастност. Съдът изключва заключенията на експертизите, извършени пред СлРС, единствено заради тяхната неточност и непълнота, поради непоставяне на подходящите въпроси, необходими за изясняване на правнозначимите факти и обстоятелства.

Въз основа на така приетото от фактическа страна съдът направи следните правни изводи:

Въззивната жалба е подадена в законоустановения 14 дневен срок от надлежен субект, имащ интерес от обжалването, поради което е процесуално допустима.

Разгледана по същество е основателна и следва да бъде уважена.

За да е основателен първият иск, с правна квалификация чл. 108 от ЗС, е необходимо кумулативното наличие на трите императивно заложени в правната норма предпоставки – ищецът да е собственик на имота, той да се държи или владее от ответника, и това да е без основание. Липсата на кое да е от трите условия блокира успешното провеждане на ревандикационната защита.

Вторият, обусловен от него, иск – по чл. 59 от ЗЗД, се индивидуализира с еддновременното съществуване на няколко, само обективни, елемента – обогатяване на едната страна, при липса на законово основание, за сметка на обедняването на другата, като обогатяването и обедняването  произтичат от общ, или обща група, юридически факти.

В случая категорично се установи, че ответникът действително ползва конкретно обособена площ от недвижим имот, чийто собственик несъмнено е ищецът. За да се приведе в действие механизма на позесорния иск по чл. 108 от ЗС, както се посочи вече, е необходимо за това фактическо положение да липсва правно основание. В настоящия случай ответникът противопоставя на ищеца свое ограничено вещно право върху цялата ползвана от него площ от имота, което основава на правната фигура на сервитута.

Безспорно ответното дружество, като енергийно предприятие /най-общо/ по смисъла на ЗЕ, се ползва с особен статут и дейността, правата и задълженията му при осъществяването й, са регламентирани от специален закон  - ЗЕ. Последният предвижда, с оглед специфичната търговска дейност на този вид дружества, известни привилегии, водещи до ограничаване на вещните права на другите физически и юридически лица, включително държавата и общините.

Съгласно чл. 63 от ЗЕ, когато е необходимо изграждането на някакъв вид енергийни обекти за производство на електрическа енергия, да бъде извършено върху имот – частна собственост, /какъвто е настоящият случай/, енергийното предприятие трябва предварително да придобие право на собственост или право на строеж върху необходимата за изграждането на обекта земя. Установи се, че това е станало по надлежен ред в предвидената от закона нотариална форма – ищецът е учредил безвъзмездно право на строеж на ответното дружество върху 10.00 кв.м. от своя имот за изграждането на конкретния обект – БКТП. Възмездният характер на договора не е абсолютна негова характеристика, нито условие за валидност на суперфицията, а е предвиден със защитна функция, която страните, при договарянето, могат свободно да дерогират, без това да се отрази на действителността на съглашението.

Така в случая, ответникът разполага с придобито при спазване на законовите изисквания право на строеж за обекта си, разпростиращо се върху 10.00 кв.м. С оглед съгласието на страните относно безвъзмездното му прехвърляне, той не дължи цена, наем, или обезщетение за тази площ, върху която е изградил процесния БКТП.

От този момент нататък тезите на страните се разминават – ищецът твърди, че освен тези 10.00 кв.м., ответникът няма право да ползва нищо повече от имота му, което прави без основание фактическото ползване на още 35 кв.м. и води до притезание за предаване на държането им и до неоснователно  обогатяване със стойността на евентуалния наем, който би заплащал, при съответстващото обедняване на ищеца със същата сума, която би получавал.

Ответникът пък твърди, че ползваната площ извън площта на трафопоста е сервитутна зона и нито следва да я върне, нито дължи наем за нея, а само еднократно обезщетение, което не е изплатил, защото ищецът изобщо не бил преговарял с него по този въпрос.

Разпоредбата на чл. 64 ал.  2 от ЗЕ дефинира понятието “сервитут” по смисъла на този закон, а ал. 3 урежда кореспондиращите му права на енергийното предприятие и тежести за служещия имот.

С учредяването на право на строеж върху чужд имот, което също е вид ограничено вещно право, но различно от самия сервитут, ответникът фактически е получил едно първоначално право да обремени чуждия имот със своето площадково съоръжение и линейните си обект, а тъй като самото им функциониране по начало предполага и физическата намеса на дружеството чрез негови служители и техника, то в патримониума на последното, като енергийно предприятие, са възникнали по силата на закона – чл. 64 ал. 1 от ЗЕ , сервитути.

Те са резултат, както се посочи вече, както от необходимостта съоръжението да бъде трайно закрепено за земята, така и то да бъде експлоатирано безпрепятствено по предназначение. Поради това за ответното дружество са възникнали правата по чл. 64 ал. 2 от ЗЕ, и тяхното реципрочно проявление е в задължението на ищеца да търпи ограничения в ползването на своя имот в нормативноопределена зона, прилежаща към енергийните обекти.

Съгласно чл. 64 ал. 9 от ЗЕ и издадената въз основа на нея Наредба № 16/04г., са определени за конкретните видове енергийни обекти /БКТП и подземни кабели в случая/, минималните размери и разположение на сервитутните зони за обслужването им.

Така очертаната правна регламентация, приложена към настоящия случай, води до извода, че ако ответното дружество е изградило и прокарало енергийните си съоръжения в имота на ищеца по реда и в рамките на позволеното му от закона, то неговите действия, свързани с ползването на част от чуждия имот, не са неоснователни, и няма причина за ревандикация против него и за ангажиране на гражданската му извъндоговорна отговорност за парично обезщетение. Обратното – ако се установи, че той е превишил регламентираните права, надхвърляйки обема им, и ползвайки повече от установения размер площ от чуждия имот – тогава за разликата той не разполага с правно основание, и против него може да се упражни и собственическата защита, и имуществената отговорност за неоснователно обогатяване.

Следователно основният въпрос, от разрешаването на който зависи коя от двете възможности ще се приеме, че е налице, се състои в това има ли разминаване в размера на действително ползваната като сервитутна зона от ответното дружество с нормативноопределения минимален размер на такава зона за процесните обекти.

Експертното заключение е категорично и еднозначно в това отношение – цялата действително ползвана площ от ответника е общо в размер на 34, 42 кв.м. и е ясно отграничена чрез оградни стени. Тя е формирана от площта на БКТП – 10.20 кв.м. и опасваща обекта зона от 24, 42 кв.м. Последната е единствената ползвана като сервитутна и по размер не само, че се вписва в минималните размери, допуснати с Наредба № 16/04г., но е и по-малка от тях. Освен това за линейните обекти, съгласно същата наредба, се полага и минимална сервитутна зона от 9,62 кв.м., която не е включена в оградената от ответното дружество територия.

Твърдението на ищеца, че ответникът има основание да ползва само 10 кв.м., предмет на учредената суперфиция, не почива на нормативната база. Върху тази площ той има учредено право на строеж и е собственик на постройка в чужд имот. Специална правна норма урежда въпросите с достъпа и ползването на тази постройка с оглед специфичното й предназначение и специфичния предмет на дейност на дружеството. Тъй като тази правна норма повелява собственикът на имота да търпи ограничения в ползването му за точно определена територия /наречена сервитутна зона/ и съответно – да търпи действията върху нея от страна на носителя на сервитутното право, то е налице самостоятелно правно основание за ползване на площта около изградения БКТП, различно от суперфицията.

Тоест, както вече бе посочено по-горе, щом фактическото ползване не надвишава полагащия се размер площ за сервитута на обекта, не е налице никой от основните обективни елементи на фактическия състав на неоснователното обогатяване, и не може да се осъществи недоговорната отговорност на ответника за такова.

Самото упражняване на сервитутите по ЗЕ, е безвъзмездно, собственикът получава еднократно обезщетение, съгласно чл. 64 ал. 5 от ЗЕ, чийто размер се определя съгласно чл. 64 ал. 5  по критериите, заложени в чл. 65 от ЗЕ. Това обезщетение е различно от периодичното възнаграждение за ползване, каквото е наемът, или приравнените на него обезщетения по ЗЗД. Действително, в случая ответникът признава, че дължи такова обезщетение, каквото не е заплатил, но е готов да стори това при поискване от ищеца.  Само по себе си заплащането на еднократното обезщетение по чл. 64 ал. 5 от ЗЕ не е правопораждащият факт, независимо от използваната в ал. 4 формулировка. Сервитутът възниква по силата на закона, съгласно основната разпоредба на чл. 64 ал. 1 от ЗЕ, при наличито на изброените в него, само обективни, предпоставки. Разпоредбата на чл. 64 ал. 4 от ЗЕ третира посочените две условия като такива за надлежното упражняване на сервитутите и осигурява за собственика на земята правото на принудително изпълнение на задължението и осъществяване на отговорността на  титуляра на сервитутите.

Дори, обаче, да се приеме, че плащането на обезщетението има някакъв обуславящ характер, този въпрос не следва да бъде разглеждан и обсъждан в това производство, тъй като не е предмет на никой от предявените искове.

Ето защо, с оглед всичко изложено, настоящият състав намира, че предявените искове по чл. 108 от ЗС и по чл. 59 от ЗЗД са изцяло неоснователни. И по отношение на двата фактически състава не се установи изискуемата “липса на основание”, поради което наличието или липсата на останалите елементи от тях по начало е без значение.

Исковете следва да бъдат отхвърлени изцяло, като се отбележи, че макар РС да е бил сезиран по иска по чл. 108 от ЗС с искане за предаване на 35 кв.м., той е уважил претенцията за 33,82 кв.м., но липсва отхвърлителен диспозитив за останалата й част, без да е направено оттегляне или отказ от иска от страна на ищеца по отношение на нея. същото се отнася и за иска по чл. 59 от ЗЗД, който е отхвърлен само за размера на обезщетението, но не и за размера на площта, за която то се е претендирало.

Последната претенция, предявена от ищеца, е за петиторна защита чрез негаторния иск по чл. 109 от ЗС, който касае прекратяване на неоснователни действия, препятстващи упражняването на правото на собственост. Въззивната инстанция намира и този иск за недоказан и неоснователен, поради което счита, че той също следва да бъде отхвърлен. В тежест на ищеца бе да докаже наличието на някакви положителни факти, от които извлича благоприятните за себе си правни последици. Искът по чл. 109 от ЗС защитава собственика от всяко накърняващо вещното му право действие, и то следва да бъде обективирано по ясен и недвусмислен начин, и да е фактически осъществено. Ищецът не е формулирал никакво конкретно действие от страна на ответника, което да може да се възприеме като пречка да упражнява кое да е от правомощията, включени в обема на вещното право на собственост. Всичките му твърдения представляват неосъществили се предположения, чиято хипотетичност е изградена от своя страна върху други предположения – според ищеца липсата на врата към стълбището, водещо до БКТП, създава предпоставки за безпрепятствено проникване в имота му на лица без право на достъп.

От една страна се доказа чрез отразения в заключението на в.л. оглед на място, че в действителност целият обек, ведно със сервитутната зона, са оградени със стена, тоест изолират този участък изцяло спрямо имота на ищеца, и достъпът от стълбището е само до вратата на обекта на ответника.

От друга страна липсват данни да е извършвано проникване в имота, или опит за такова, именно през участъка, ползван от ответника. Само теоретичното допускане за това не е достатъчно да се приеме, че последният е обвързан с някакъв вид отговорност. Освен това не се доказа и ответникът да е извършил действие, което да е променило съществувало до тогава положение – например да е премахнал поставена вече врата, да е съборил налична ограда, и други подобни, за да се приеме, че с тези си действия е влошил състоянието на имота и е въздействал неправомерно  върху упражненото от собственика право на управление и стопанисване на същия.

Поради това не е осъществен и фактическият състав, предвиден от чл. 109 от ЗС, който би задействал механизма на петиторната защита. Няма основание да се осъжда ответника да извърши определено действие, след като поведението му не пречи по никакъв начин ищецът да упражнява пълния обем на правото си. Искът следва да бъде отхвърлен като неоснователен.

Така, щом правните изводи на двете инстанции се разминават, въззивната жалба се явява основателна. Първоинстанционният съд не е провел пълно и надлежно изясняване на фактическата обстановка, формирал е неправилни фактически констатации, които е привел към несъответствещи правни норми и по този начин е достигнал до незаконосъобразни правни изводи. Поради това атакуваното решение следва да се отмени в обжалваните части и вместо него се постанови ново, с което исковете бъдат отхвърлени като неоснователни.

В останалата част, с която е отхвърлен иска по чл. 59 от ЗЗД  до пълния му размер от 900 лв.,  решението, като необжалвано, е влязло в сила.

С оглед изхода на процеса отговорността за разноски следва да се възложи на въззиваемия и той следва да понесе своите както са направени, а тъй като въззивникът не е претендирал разноски нито за въззивната нито за първата инстанция, такива не следва да му се присъждат.

Ръководен от гореизложеното съдът

 

                      

 

 

Р     Е     Ш     И  :

                                     

 

 

 

ОТМЕНЯ първоинстанционно решение № 536/06.06.08г. по гр. д. № 1117/08г. на СлРС, В ЧАСТИТЕ, с които “Е. Б.Е.” АД – П., със седалище и адрес на управление на дейността гр. П., ул. “Хр. Г. Д.” № * е осъдено

- да предаде на Т.С.Д. ***, държането върху 33,82 кв.м. в южната част на имот, собственост на последния, с идентификатор № 67338.406.246 в гр. Сливен, м. “О. с.”,

- да монтира врата откъм основната улица, осигуряваща достъп до трафопоста от южната страна на същия имот, както и

- да му заплати обезщетение за неоснователно обогатяване от ползване на чужд имот за периода 01.12.07г.- 29.02.2008г. в размер на 507 лв., ведно с лихвата за забава от 26.02.08г., и  съразмерно разноски в размер на 313, 28 лв. по делото, като НЕЗАКОНОСЪОБРАЗНО, и

 

вместо това ПОСТАНОВЯВА:

 

ОТХВЪРЛЯ предявените от  Т.С.Д. *** против “Е. Б. Е.” АД – П., със седалище и адрес на управление на дейността гр. П., ул. “Хр. Г. Д.” № * искове за предаване  на държането върху 35, 00 кв.м. в южната част на имот, собственост на Т.Д., с идентификатор № 67338.406.246 в гр. Сливен, м. “Орта синур”, за монтиране на  врата откъм основната улица, осигуряваща достъп до трафопоста от южната страна на същия имот, и за заплащане на обезщетение за неоснователно обогатяване от ползване на чужд имот за периода 01.12.07г.- 29.02.2008г. в размер на 507 лв., ведно с лихвата за забава от 26.02.08г., като НЕОСНОВАТЕЛНИ.

 

 

Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКСРБ в едномесечен  срок от връчването му.

 

 

 

 

                                                 ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 

         ЧЛЕНОВЕ: