Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N  265

 

гр. Сливен, 15.10.2009 г.

 

В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

 

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  откритото заседание на седми октомври през двехиляди и девета година в състав:                

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                                 НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:                                                             МАРТИН САНДУЛОВ

                                                                                мл.с. МИРА МИРЧЕВА

при участието на прокурора ……...………….и при секретаря Р.Г., като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева въз.гр.  д.  N 76 по описа за 2009  год., за да се произнесе, съобрази следното:

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 196  и сл. от ГПК/отм./.

Обжалвано е изцяло първоинстанционно решение № 1133/16.12.08г. по гр. д. № 717/07г. на СлРС, с което е признато за установено по отношение на П.М.А. и Д.А.Д., при участието като трети лица – помагачи на тяхна страна на И.Г.И. и И.Ф.И., че Я.Г.Н. и Н. П. Н., са собственици на ½ ид.ч. от недвижим имот, представляващ дворно място  цялото с площ от 514 кв.м., образуващо имот с пл.сн. № VІІІ-411 в кв. 70 по плана на гр. Твърдица, при граници: изток – улица, запад – ПИ VІІ-410, север – улица, юг – ПИ 412, както и от построените в имота: масивна жилищна сграда, застроена върху 57 кв.м., лятна кухня със застроена площ 6 кв.м., гараж със застроена площ 62, 50 кв.м. и две стопански постройки от  79 и 31 куб.м., осъдени са първите двама да предадат на третите двама владението върху тях, отменен е нотариален акт № 192 т. VІ, рег.№ 8706, н.д.№ 888/2002г. на нотариус с рег.№ 092 и рейон на действие СлРС в частта относно ½ ид.ч. от правото на собственост върху описания имот и са присъдени съразмерно разноските по делото.

Това решение е атакувано изцяло от втория ответник в първоинстанционното производство, първата ответница, която не се е присъединила към въззивната жалба, и щците и помагачите, са конституирани в тази фаза като въззиваеми.

Въззивникът твърди в жалбата си, на първо място, че решението на СлРС е недопустимо, тъй като производството се е развило между ненадлежни страни – не била налице пасивна легитимация, освен това съдът се е произнесъл по непредявени искове. Недопустимо било да се води едновременно и установителен и осъдителен иск, правото на собственост на ищците следвало от решението на ВКС и било ненужно втори път да се произнася съдът по искане за признаване право на собственост, понеже вече имало съдебно решение, което санирало нотариалния акт. Освен това в мотивите си съдът наричал Я. и Н. ту ищци, ту ответници по делото, което било невъзможно и водело до несъответствие между мотивите и диспозитива. Също така ищците искали обезсилване на нотариалния акт, а той бил действителен и не можел да бъде обезсилен, а извън петитума съдът е постановил отмяна на акта, без да обсъди защо е уважил иска на различно от посоченото в исковата молба основание.

На второ място въззивникът счита, че обжалваното решение е и неправилно, необосновано, постановено при недоказаност на претенциите и в противоречие с материалноправните разпоредби. Твърди, че не са налице трите предпоставки на собственическия иск, поради което той следвало да бъде отхвърлен, каквато е практиката на ВКС. Заявява и, че РС не взел предвид факта, че в течение на процеса двамата ответници продали имота на други двама купувачи. Поради изложеното моли въззивната инстанция да отмени атакуваното решение и вместо него постанови ново, с което отхвърли изцяло исковете. Прави доказателствени искания за събиране нан допълнителни гласни и писмени доказателствени средства от въззивния съд.

В срока по чл. 201 ал. 2 от ГПК /отм./ противната страна не е депозирала писмени възражения по въззивнвата жалба.

В с.з.  въззивникът, редовно призован, се явява лично и с процесуален представител по пълномощие по чл. 20 ал. 1 б. “а” от ГПК/отм./, поддържа въззивната жалба и моли съда да я уважи. Претендира разноски.

В с.з. въззиваеми пор. № 2 и 3, редовно призовани, не се явяват, чрез процесуален представител по пълномощие по чл. 20 ал. 1 б. “а” от ГПК/отм./, са подали писмена молба-становище, с което оспорват жалбата, заявяват, че е неоснователна и молят съда да остави в сила първоинстанционното решение като законосъобразно. Претендират разноски за тази инстанция.

В с.з. въззиваема пор. № 4, редовно призованиа,  се явяват лично и заявява, че счита жалбата за основателна.

В с.з. въззиваеми пор. № 5 и 6, редовно призовани, не се явяват и не изпращат процесуален представител, който да изрази становище по жалбата. Пор. № 5 е подала писмена молба-становище, с което заявява, че жалбата е основателна и съдът неправилно е уважил иска.

Фактическата обстановка по делото, с оглед подлежащите на доказване правнорелевантни факти, е безспорна и се формира изключително на базата на неопровержима поредица писмени официални и частни документи и доколкото същата е ясно, точно и последователно изложена в мотивите на първоинстанционния съдебен акт, настоящият състав, без да я възпроизвежда, се придържа изцяло към нея.

При проверката по реда на инстанционния контрол СлОС констатира, че фактологията на СлРС е безспорно установена след съвкупната преценка и анализ на всички събрани по делото годни, допустими и относими писмени доказателствени средства, които са неоспорени и като еднозначни, безпротиворечиви и непререкаеми, изцяло е кредитирал. Те не се променят от събраните във въззивната фаза писмени доказателствени средства.

Така с обжалваното решение СлС е признато за установено по отношение на П.М.А. и Д.А.Д., при участието като трети лица – помагачи на тяхна страна на И.Г.И. и И.Ф.И., че Я.Г.Н. и Н. П. Н., са собственици на ½ ид.ч. от недвижим имот, представляващ дворно място  цялото с площ от 514 кв.м., образуващо имот с пл.сн. № VІІІ-411 в кв. 70 по плана на гр. Твърдица, при граници: изток – улица, запад – ПИ VІІ-410, север – улица, юг – ПИ 412, както и от построените в имота: масивна жилищна сграда, застроена върху 57 кв.м., лятна кухня със застроена площ 6 кв.м., гараж със застроена площ 62, 50 кв.м. и две стопански постройки от  79 и 31 куб.м., осъдени са първите двама да предадат на третите двама владението върху тях, отменен е нотариален акт № 192 т. VІ, рег.№ 8706, н.д.№ 888/2002г. на нотариус с рег.№ 092 и рейон на действие СлРС в частта относно ½ ид.ч. от правото на собственост върху описания имот и са присъдени съразмерно разноските по делото.

Това решение е предмет на настоящата жалба, подадена от ответник в първоинстанционното производство чрез постановилия го съд – СлРС, на 15.01.2009г.

Въз основа на приетата фактология въззивният съд направи следните правни изводи:

Въззивната жалба е подадена в законоустановения 14 дневен срок от надлежен субект, поради което е процесуално допустима.

Разгледана по същество е неоснователна и следва да се остави без уважение.

Искът, с който е сезиран и по който се е произнесъл районният съд, е бил реивиндикационен - с правна квалификация чл. 108 от ЗС и с предмет – право на собственост върху част от недвижим имот, както и с акцесорно обусловено искане за частична отмяна на нотариален акт.

Това са и рамките на въззивния контрол, който следва да осъществи настоящата инстанция, и извън които не може да излезе.

Първото оплакване на въззивника е, че производството се е развило между ненадлежни страни. Същото е неоснователно – ищците са насочили претенциите си към правосубектни лица, страни по спорното материално правоотношение, като е съобразени и правилата на СК във връзка с придобиване на вещни права по време на граждански брак.

Твърдението, че през 2007г., в хода на производството, имотът е продаден на трети лица, не е доказано, а и не рефлектира върху процесуалното качество на страните, тй като, съгласно чл. 121 от ГПК /отм./, при прехвърляне на спорното право по време на процеса, делото продължава хода си между първоначалните страни.

Въззивникът счита, че съдът се е произнесъл по непредявени искове, а е и недопустимо да се води едновременно и установителен и осъдителен иск. Ищецът посочва в исковата молба всички фактически обстоятелства, от които извлича основанието на исковете си, тоест в обстоятелствената част той сам характеризира спорното материално право, а в петитума заявява правният резултат, който цели да постигне със съдействието на съда. Последният е този, кйто извлича  от съдържанието на исковата молба правното основание на исковете и като ги привежда към съответстващата им правна норма, им дава и съответната  правната квалификация, което е и сторил СлРС в настоящия случай.

Освен това въззивникът заявява, че правото на собственост на ищците следвало от решението на ВКС и било ненужно втори път да се произнася съдът по искане за признаване право на собственост, понеже вече имало съдебно решение, което санирало нотариалния акт. Това възражение също е неоснователно и не намира опора в обективните факти. Производството, приключило с влязло в сила решение, постановено от ВКС на РБ, се е развило, макар и по повод същия имот, въз основа на различен по вид иск - установителен, с различен предмет на защита – валидност на правна сделка. Със сила на  пресъдено нещо е отхвърлен иск за нищожност на конкретно основание, договор за покупко продажба на част от недвижим имот, сключен на 02.12.1996г. Настоящият спор е по осъдителен иск, чиято крайна цел е да защити друг вид материални права и липсва пречка той да бъде разгледан от съда.

Несъстоятелно е и възражението на въззивника, че в мотивите си РС е наричал Я. и Н. ту ищци, ту ответници по делото, което водело до несъответствие между мотивите и диспозитива. Процесуалното качество на страните и ефектът на съдебното решение спрямо тях не зависи от начина, по който съдът ги обозначава в обстоятелствената част на акта, стига волята му да е невусмислена, ясно изразена и точно формулирана в диспозитива. Доколкото, обаче, в проверяваното решение не се констатира изобщо смислово разминаване при индивидуализиране на участниците и процесуалното им качество /още повече, че в различните производства, проведени в течение на релевантния период от време, те са заемали различни позиции в процеса/, то не е налице дори очевидна фактическа грешка. Волята на съда е ясна и еднозначна, изразена в диспозитив, напълно кореспондиращ с фактическите и правни констатации, изложени в мотивировъчната част на акта.

Въззивникът е недоволен и от това, че макар ищците да са искали обезсилване на нотариалния акт, който бил действителен, извън петитума съдът е постановил отмяна на акта, без да обсъди защо е уважил иска на различно от посоченото в исковата молба основание. Казаното по-горе се отнася и за това възражение – неизрядната терминология, с която си служи ищецът не е основание за отхвърляне или непроизнасяне по иска му. Задължение на съда е да приведе в съответствие с правните норми съдържанието на искането му – след като законовата формулирвка на последицата, при осъществяване на описаните от ищците предпоставки, е “отмяна” на нотариален акт, това ще бъде и постановено от съда, независимо от погрешната литерализация в исковата молба като “обезсилване”, каквото въздействие спрямо нотариалните актове законът не предвижда.

С оглед изложеното, настоящата инстанция намира, че обжалваното решение е допустимо, постановено по допустими искове, предявени от и против лица, разполагащи със съответната процесуална легитимация.

Що се отнася до оплакванията за материалноправна незаконосъобразност на атакувания акт, СлОС счита, че те също са неоснователни.

 По начало, за да се уважи реивиндикационния иск, следва да се установи наличието в кумулативна даденост на три предпоставки – ищецът да е собственик на вещта /имота/, ответникът да го владее или държи и да няма основание за това.

По делото без съмнение е доказан всеки един от тези елементи на фактическия състав на чл. 108 от ЗС. Ищците се легитимират като собственици на половината от недвижим имот, представляващ дворно място  цялото с площ от 514 кв.м., образуващо имот с пл.сн. № VІІІ-411 в кв. 70 по плана на гр. Твърдица, при граници: изток – улица, запад – ПИ VІІ-410, север – улица, юг – ПИ 412, както и от построените в имота: масивна жилищна сграда, застроена върху 57 кв.м., лятна кухня със застроена площ 6 кв.м., гараж със застроена площ 62, 50 кв.м. и две стопански постройки от  79 и 31 куб.м. Придобили са вещното си право чрез деривативен способ – покупко- продажба, като договорът е сключен през 1996г., в изискуемата за това нотариална форма, валиден е и е породил желаните правни последици. Атакуването на действителността му от страна на продавачите, е проведено неуспешно, като с влязло в сила съдебно решение валидността е потвърдена. Ответниците владеят изцяло имота, от който ½ ид.ч. принадлежи на ищците. Първите предявяват като правно основание също договор за покупко-продажба, сключен със същите продавачи в нотариална форма през 2002г., чийто предмет е целият описан по-горе имот. При колизията между двете вещни права в застъпващата се част, с оглед хронологията на правопораждащите факти и действителния обем на правото на собственост, предмет на всеки от договорите, по отношение на процесната ½ ид.ч. надделява правото на собственост на ищците, възникнало валидно за тях през 1996г. Така ответниците са могли и са придобили чрез покупко-продажбата през 2002г. само другата ½ ид.ч. Тъй като не са противопоставили на заявеното от ищците право никакви други правоизключващи, правоизменящи или правопогасяващи факти, въз основа на които или да отблъснат претенцията им по принцип, или да докажат, че сами са придобили на отделно основание правото на собственост върху спорната ½ ид.ч., то ответниците владеят същата без правно основание. Възражението в жалбата, че други лица владеят имота, остана недоказано във въззивната фаза на производството.

Така съдът намира, че е осъществен фактическия състав на правната норма на чл. 108 от ЗС и за ищците се е активирала пълната позесорна защита. Искът, като основателен, следва да се уважи както е предявен.

Вписването на исковата молба за обявяване нищожността на придобивния им договор от 1996г. е от 2001г. и ефектът му би произвел действие само за последващи разпореждания, и то само в полза на продавачите-ищци по този иск, който, обаче, е отхвърлен, освен това с имота са се разпоредили повторно самите те. Що се отнася до въпроса за добросъвестността на ответниците като купувачи – той по начало е без значение спрямо виндикацията. Така стоят нещата и за наведените - едва във въззивното производство, доводи относно мотивите, намерението и целта  на сключването на договора от 2002г. между третите лица-помагачи и ответниците – те не са относими към настоящия спор, а касаят отношения между страните по продажното правоотношение и могат да се отразят единствено на валидността или последиците от тази сделка.

С оглед уважаването на главния иск, се осъществява и условието по чл. 431 ал. 2 от ГПК /отм./, което води до уважаване и на искането за отмяна за ½ ид.ч. на нотариален акт № 192  по нот.д. №888/2002г.

Така, щом правните изводи на двете инстанции съвпадат, въззивният съд следва да остави без уважение жалбата и потвърди атакуваното решение. Районният съд е провел надлежно и пълно събиране на допустими и относими доказателства, въз основа на които е формирал обективни фактически констатации, които правилно  е привел към съответстващите им правни норми, като по този  начин е достигнал до законосъобразни правни изводи.

С оглед изхода на процеса отговорността за разноски следва да се възложи на въззивника и той следва да понесе своите както са направени,  въззиваеми пор. №№  2 и 3 са претендирали разноски за тази инстанция, но не са доказали направени такива и не следва да им се присъждат.

Ръководен от гореизложеното съдът

 

                            

 

Р     Е     Ш     И  :

                             

 

ОСТАВЯ В СИЛА  първоинстанционно решение № 1133/16.12.08г. по гр. д. № 717/07г. на СлРС.

 

 

Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКСРБ в едномесечен срок от връчването му на страните.

 

 

 

                                                              ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 

         ЧЛЕНОВЕ: