РЕШЕНИЕ №

гр. Сливен, 09.07.2009 год.

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

            Сливенският окръжен съд, гражданско отделение, в открито заседание на тринадесети май 2009 г. в състав:

                                                                        ПРЕДСЕДАТЕЛ: М.С.

                                                                                  ЧЛЕНОВЕ: М.Д.

                                                                                                          М.М.

 

при участието на секретаря П.С. разгледа докладваното от младши съдия МИРА МИРЧЕВА  133 по описа на съда за 2009 г. и за да се произнесе, взе предвид:

            Производството е въззивно, по реда на глава глава ХVІІІ от отменения ГПК.

            Обжалвано е от ищците Д.Д.Н. и З.Д.Н. решение № 59 от 12.12.2008 г. по гр.д. № 132/2007 г. по описа на Районен съд – Котел, с което е отхвърлен искът им срещу Е.Д.Б., М.Д.Д. и Б.Д.П. с правно основание чл. 108 от Закона за собствеността за признаване за установено, че ищците са собственици по наследство на недвижим имот от 410 кв.м., находящ се в с. К., Сливенска област, представляващ поземлен имот № 36681.53.79, заедно с построените в него жилищна сграда на един етаж със застроена площ 60 кв.м. и навес със застроена площ 20 кв.м., и осъждане на ответниците да предадат на ищците владението върху имота.

В исковата молба е посочено, че наследодателят на ищците е придобил имота през 1924 г. от своя братовчед В.В.С.като замяна на свой имот, намиращ се в Добруджа.

            В жалбата се твърди, че спорният имот е придобит от ответниците по незаконосъобразен начин и владението им не може да се приеме за добросъвестно. Те са заплащали наем на държавата, след което са се снабдили с нотариален акт за собственост, противоречащ на закона. Писмените доказателства сочат явна недобросъвестност от тяхна страна при установяването на владението и прекратяване на наемните им отношения. Оказало се е, че съставеният акт за държавна собственост не съществува, откъдето може да се направи изводът за недобросъвестност във владението на ответниците, които са възприемали себе си като наематели. От свидетелските показания се установява, че от последната наемна вноска до завеждането на иска не е изтекла 10-годишна давност. Установява се още, че в имота действително са живеели наследниците на Д.К.. Приложеното по делото решение на ВС, потвърждаващо определение на СлОС за прекратяване на производството по искане за прогласяване на нищожността на акта за държавна собственост, показва, че е имало инициатива от ищците за обезпокояване на владението на ответниците – вижда се, че са търсени различни начини, с които ищците да се противопоставят на незаконосъобразното завладяване на имота от ответниците. Порочността на началния момент за установяване на владелческа власт не може да бъде санирана с изтекла давност, тъй като през цялото време на ползване на имота те са се възприемали като наематели, а не като собственици. Иска се решението да бъде отменено, ответниците да бъдат осъдени да предадат имота и съставеният нотариален акт за собственост на ответниците да бъде отменен.

В съдебно заседание страните се представляват от пълномощници. Въззив­ниците поддържат жалбата си на изложените в нея основания; представят доказателство за онкологично заболяване на единия от тях като доказателство за твърдението, че той по здравословни причини не е имал възможност лично да осъществява владението, но е изразявал претенциите си чрез своите близки, включително чрез посещаване на дворното място; претендират разноски. Въззиваемата страна счита, че жалбата е неоснователна.

            Жалбата е допустима, подадена е в срока за обжалване от надлежна страна, която има интерес да обжалва.

            От фактическа страна по делото се установи следното:

            През 20-те или 30-те години на ХХ век бащата на ищците Д.К., който дотогава живеел в района на гр. Д., се завърнал със семейството си в родното си място – с. К.. След пристигането си те се заселили в спорния имот, който им бил предоставен от семейството на починалия техен роднина В. В.. В имота те живели до около 1950-1955 г. В емлячните регистри от този период като собственици на имота били посочени наследниците на В. В., като с молив над него било допълнено: „Д. Н. К.”.

През 1955 г. имотът бил завзет от държавата като безстопанствен. Бил издаден акт за държавна собственост № 3125/16.07.1955 г. (представеното по делото копие от него е без подписи на съставители), в който се сочи, че имотът е бивша собственост на В. В. С.. След завземането на имота от държавата в него като наематели заживяло семейството на ответниците – Е.Б. със съпруга си Д. Б., към момента починал, и техните дъщери – другите две ответници. Около 1984 г. Е. и Д. Б. заплатили цената на имота на Държавния жилищен фонд, като на 05.10.1984 г. се снабдили с нотариален акт за собствеността на имота.

Семейството на ответниците обитава имота и до момента.

С протоколно определение от 06.06.1993 г. Сливенският окръжен съд е прекратил производството по адм. дело № 1115/1992 г. поради просрочване на жалбата, тъй като в самата жалба се сочи, че молбата за възстановяване на собствеността е подадена на 19.09.1992 г. – след изтичането на 6-месечния срок по чл. 4 от РЗ (реституционния закон), който тече от 24.02.1992 г. От текста на представения от страната препис от протокола не се вижда за кой имот и за кой закон става дума; очевидно това е Законът за възстановяване на собствеността върху някои отчуждени имоти по ЗТСУ, ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС. Определението е оставено в сила от Върховния съд на РБ.

С определение от 15.11.1994 г. на Сливенския окръжен съд е прекратено производството по жалба на ищците с искане за прогласяване на нищожността на акт за държавна собственост № 3125/16.07.1955 г. Определението е оставено в сила от ВС. Прието е, че актовете за държавна собственост не са административни актове, тъй като нямат конститутивен характер и съответно не създават права и задължения и не засягат права и законни интереси.

Горната фактическа обстановка се установява от показанията на свидетелите и от писмените доказател­ства. По основните факти събраните доказателства не си противоречат, а не противоречат и на твърденията на страните. Леля В.и Н. В., сочени от свидетелките Д. В. и В. Б. като лица, предоставили къщата на ищците, очевидно принадлежат към семейството на В.В. и В. В. или са близки на семейството. По делото липсва препис от констативния нотариален акт от 05.10.1984 г., но не се спори, че той съществува.

Декларацията на А. М. по същество представлява свидетелски пока­зания, събрани не по надлежния ред, и следва да се изключи от доказателствата.

В съдебно заседание от 10.06.2008 г., както и в писмената защита пред първоинстанционния съд (т. 6) ответниците са се позовали на изтекла в тяхна полза придобивна давност.

Въз основа на установените факти съдът намира следното:

Ищците твърдят, че са станали собственици на спорния имот по наследство, като собствеността е придобита от техния наследодател чрез замяна, извършена през 1924 г. Това обаче не се доказа от тях. Както към 1924 г., така и във всички периоди преди или след това по българското законодателство валидните замени на недвижими имоти са се извършвали с формален акт – в писмена или по-строга форма. Не беше представен обаче документ, установяващ извършването на такава сделка, а чл. 133, ал. 1, б. „а” от ГПК (отм.) забранява със свидетелски показания да се установяват правни сделки, за валидността на които законът изисква писмен акт.

Изложеното дотук е напълно достатъчно за отхвърлянето на ревандикацион­ния иск на посоченото в исковата молба основание – наследство и замяна. Ищците в исковата молба не са се позовали на придобивна давност, която би била основание на отделен иск.

Дори обаче ищците да бяха доказали придобивното си основание (давност или сделка), собствеността към момента би била вече изгубена от тях. Това е така, тъй като дори да се приеме, че завземането на имота от държавата е било незаконосъобразно и тя не е станала собственик по силата на закона, ответниците са придобили собствеността по давност, текла в периода между 1984 г. и 2007 г. Установи се, че след 1984 г. те са се считали за собственици на имота, а не за наематели.

Ако имотът не е бил държавна собственост, ответниците, които не са знаели това, биха били добросъвестни владелци и в тяхна полза придобивна давност би изтекла през 1989 г. Ако се приеме, че държавата е придобила собствеността по давност, текла от 1955 г., ответниците дори биха купили имота от собственик и биха станали собственици веднага. Ако пък се приеме, че те са били недобросъвестни владелци, тъй като по делото липсват писмени доказателства за сключения от тях договор за закупуването на имота и за заплащането на цената, давността в тяхна полза би изтекла през 1994 г. Няма данни имотът да подлежи на възстановяване по ЗВСОНИ, ЗСПЗЗ или ЗАВОИ, за да се поставя евентуално въпросът за незачитане на изтеклата до 1997 г. давност съгласно чл. 5, ал. 2 от ЗВСОНИ (доколкото са правени опити за възстано­вяване на собствеността върху него в полза на ищците, те са били свързани с друг реституционен закон).

Не може да бъде подкрепено становището на ищците, че техните действия, изразяващи се в посещаване на дворното място и в отправени до съда искания за възстановяването на имота, и показващи, че те не са се примирили със загубата на собствеността, смущават владението на ответниците или прекъсват придобивната давност.

Остана недоказано твърдението на ищците, че те през годините са посеща­вали редовно дворното място, но дори и да беше установено, че са го правили, това по никакъв начин не би могло да се счита за прекъсване на владението на ответниците, за които се установи, а и не се спори, че през цялото време са били единствените обитатели на този имот. Владението представлява фактическа власт, т.е. физическо държане на имота, с намерение за своене. Намерението на ответни­ците да своят имота не се поставя под съмнение по делото. Посещенията на двор­ното място от лице, което претендира, че е собственик, и идва да изрази претен­циите си, не могат да се разглеждат като прекратяване на фактическата власт на владелеца или на намерението му да упражнява тази фактическа власт за себе си. Няма никакви данни в нито един период ищците да са се настанявали в имота и да са измествали ответниците от него. Неотносимо е представеното доказателство за тежко заболяване на единия от ищците, който поради заболяването си вече не можел да упражнява лично фактическата власт върху имота, но дотогава бил изразявал претенциите си и посещавал дворното място – както се посочи, няма данни след 1955 г. да е упражнявана фактическа власт не само от него, но и от който и да било от ищците или техните праводатели, а изразяваните претенции и непримиряване със загубата на имота са без значение.

Исканията до съда, по повод на които са постановени двете определения на Сливенския окръжен съд за прекратяване на съдебното производство, също не могат да се разглеждат като действия, прекъсващи владението на ответниците или придо­бивната давност. Очевидно тези действия не биха могли да повлияят на владението като фактическо състояние, т.е. на фактическата власт и намерението у ответниците. Но те не са и сред посочените в чл. 115 и 116 от ЗЗД действия, водещи до прекъс­ване или спиране на давността – тя се прекъсва единствено с предявя­ване на иск за собствеността на имота, като при това, ако производството по иска бъде прекратено, прекъсването ще се заличи с обратна сила.

Тъй като изводите на районния съд и на настоящата инстанция съвпадат, първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено.

Въззиваемите не са доказали направени разноски.

С оглед изложеното и на основание чл. 208 от ГПК (отм.) съдът

 

РЕШИ:

Оставя в сила решение № 59 от 12.12.2008 г. по гр.д. № 132/2007 г. на Районен съд – Котел.

Решението подлежи на обжалване пред ВКС при условията на чл. 280 от ГПК в едномесечен срок от връчването му на страните.

 

 

   ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ:   1.

                                               2.