Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N  159

 

гр. Сливен, 01.06.2009 г.

 

В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  откритото заседание на двадесети май през двехиляди и девета година в състав:                

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                                   М.С.

ЧЛЕНОВЕ:                                                           Н.Я.

                                                                                мл.с. М.М.

при участието на прокурора ……...………….и при секретаря К.И., като разгледа докладваното от  Н.Я. ***.  N 140 по описа за 2009  год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Обжалвано е изцяло първоинстанционно решение № 1138/20.12.2008г. по гр.д. № 1973/08г. на СлРС, с което е прогласен за унищожаем договора, обективиран в разписка от 31.07.06г, с която Н. А. К. е заявила, че дължи сумата 1 250 евро и 100 лв. на К.Х.Й., с посочена дата на връщане 15.08.06г., и са присъдени на ищцата разноски по делото в размер на 404 лв.

Въззивникът твърди в жалбата си, че решението е незаконосъобразно, необосновано и постановено в нарушение на процесуалния закон. Твърди, че съдът е извършил процесуалното действие по чл. 176 от ГПК – поставяне на въпроси на страна, по незаконосъобразен начин, тъй като искането било направено от пълномощника на страната, на която били зададени въпросите – ищцата, а отговорите й не се покривали с изложеното в исковата молба. Твърди, че въз основа на тези отговори, съдът е направил неправилни фактически, а оттам – и правни изводи. Освен това изявлението на ищцата, преценено в светлината на приетата с влязлата в сила присъда фактическа обстановка за същите събития, касаеща изнасилването й от ответника, всъщност обяснявало принудата и боя като част от фактическия състав на престъплението по чл. 152 от НК. Заявява и, че показанията на ангажирания от ищцата свидетел са косвени и нямат доказателствена стойност. Фактическите си констатации съдът основавал и на твърденията за наличие на друга, накъсана разписка, за чието съществуване съдел от мотивите на присъдата, без да се е убедил лично в съдържанието й, след като тя била унищожена по нареждане на съда. Развива и съображения, че с влязло в сила съдебно решение въззиваемата е осъдена да заплати сумата, тъй като тя по начало се дължала и нейните отговори точно по тази причина целели РС да постанови решение за признаване нищожността на разписката. Поради изложеното моли въззивния съд да отмени решението и постанови ново, с което отхвърли иска. Не е претендирал разноски.

Във въззивната жалба не са направени доказателствени или други процесуални искания.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемата страна  е подала писмен отговор. С него оспорва въззивната жалба и заявява, че изложените в нея твърдения са неоснователни. Счита, че обжалваното решение е правилно, законосъобразно, обосновано и постановено след задълбочена преценка на събраните доказателствени средства. Заявява, че правилно е приложена разпоредбата на  чл. 176 от ГПК, а фактите от значение за спора са правилно установени и отговарят на обективната истина, всички нейни твърдения са били надлежно доказани в хода на първоинстанционното производство, което довело до уважаване на иска. Моли въззивния съд да потвърди обжалваното решение. Претендира разноски за тази инстанция.

В отговора не се сочат нови факти и обстоятелства и не са направени искания за събиране на нови доказателствени средства във въззивната фаза на производството.

В същия срок не е подадена насрещна въззивна жалба.

В с.з., въззивникът, редовно призован, не се явява, чрез процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК поддържа въззивната жалба и моли съда да я уважи. Не претендира разноски. Представя писмени бележки по чл. 149 ал. 3 от ГПК, които преповтарят аргументацията във въззивната жалба.

В с.з. въззиваемата, редовно призована, не се явява, чрез процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК поддържа отговора на  въззивната жалба и моли съда да отхвърли последната и потвърди решението, като правилно, законосъобразно и обосновано. Претендира разноски за тази инстанция. Представя писмени бележки по чл. 149 ал. 3 от ГПК, които възпроизвеждат изложеното в отговора на  въззивната жалба.

След докладване на жалбата и отговора страните не са направили възражения.

Въззивният съд намира въззивната жалба за допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в срок, от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед пълния обхват на  обжалването – и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства, намира, че обжалваното решение е и законосъобразно, поради което следва да бъде потвърдено.

Въззивният състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, обхваща редица факти и обстоятелства, които излизат извън обсега на доказване, очертан от предмета на иска, и касае неотносими към спорното правоотношение въпроси. Същата, макар не съвсем точна спрямо отделни, релевантни за спора обстоятелства, все пак кореспондира с доказателствения материал и този състав я намира за пълна и ясна в степен, достатъчна, за да послужи за обективно изграждане на правни изводи върху нея.

Така, поради липса на условията на чл. 272 от ГПК, СлОС не може да се ползва от възможността за  препращане към мотивите на СлРС в констативната им част, поради което сам приема за установено, въз основа на комплексна преценка на доказателствата, следното от фактическа страна:

Страните по делото са били в дългогодишни приятелски отношения, като към лятото на 2006г. между двамата се породил конфликт по повод дължимост на парични суми от страна на ищцата. На 01.08.2006г. ответникът я повел с колата си към м. “К.”, като противоречията им ескалирали до положение, при което той спрял на отбивка край пътя и започнал да се държи все по-грубо с ищцата. Тя твърдяла още в началото на срещата, че не му дължи толкова пари, колкото претендирал той и изтъквала различни аргументи, които ответникът определено не одобрил.

Тъй като основно този въпрос и производни на него предизвикали разногласия между двамата, мъжът  използвал безспорното си физическо и психологическо превъзходство от гледна точка на пол, възраст, опит, физически сили и умения, контрол над превозното средство и като цяло – над ситуацията, поради което си позволил да изрази мнението  и желанията си не само с вербални средства, а и по арогантен, агресивен и брутален начин, чрез физическо насилие. Той  изнасилил момичето, осъществявайки престъпния състав на чл. 152 от НК, за което има влязла в сила присъда, като освен принудата и насилието, необходими и достатъчни, за да осъществи изпълнителното деяние на това престъпление, след това използвал такива и за да накара ищцата да изпише и подпише собственоръчно процесната разписка.  Тази фактология е изследвана и закрепена в мотивите на присъдата на СлРС.

Разписката е с дата 31.07.06г., и нейният текст е следният:” 31.07.2006г. Аз, долуподписаната Н.Е.К. ***, .........., дължа сумата  1 250 евро и 100 лв. бълг. лв. на К.Х.Й.,***......., ЕГН .......... Този документ може да послужи пред съдебните органи. Дата на връщане – 15.08.06г.”. Носи подписа на ищцата и документалната форма, събрана като доказателствено средство по делото е заверено ксерокопие от нотариално заверено копие, тъй като е безспорно установено, че оригиналният екземпляр е унищожен. Съдържанието на изявлението било указано от ищеца, който принудил ищцата, въпреки волята й, да го обективира върху хартиения носител като свое и да го удостовери с подписа си.

Това той постигнал нанасяйки множество силни удари по тялото на Н., придружени с разнообразни заплахи, като: “Ще те убия”, “Ще те унищожа”. Първата разписка тя накъсала, но след нови удари и заплахи момичето написало този документ, чиято унищожаемост се търси в настоящия процес. То било окървавено, разплакано, уплашено и безпомощно, мястото, където се намирали било безлюдно и това я накарало да възприеме думите на ответника като реална и непосредствена заплаха за здравето и живота си, още повече, че опитите й да се противопостави на чуждата и отстои своята воля, били жестоко сломени по същия начин, който не й оставил съмнение в сериозността на К. и липсата на добронамереност у него.

След като подписала разписката и ответникът я оставил, тя успяла да се свърже със свой братовчед и приятел /свидетеля Н. Д./, когото помолила да дойде и я прибере от спирка край града. Той отишъл и останал потресен от вида и състоянието й, попитал я какво се е случило, и тя му разказала подробно за боя, насилието и принудата да подпише разписка, че дължи пари на ответника. Приятелят й я посъветвал да отиде в полицията, което тя сторила.

Процесната разписка послужила на ответника като доказателство за наличие на изпълняемо право, което той заявил на 11.04.07г. пред съда в исков процес за осъществяване на гражданска договорна отговорност на ищцата за изпълнение на парично задължение за връщане на получена в заем за потребление сума. С влязло в сила решение искът е уважен, като задължението е прието в размера, посочен в разписката от 31.07.06г., чиято доказателствена сила като частен документ не е била надлежно оборена.

 Искът за прогласяване унищожаемостта на разписката е предявен на 15.05.08г. и с обжалваното решение на СлРС е уважен. В мотивите си съдът е приел, че са налице всички изискуеми условия и изцяло е осъществен състава на правната норма на чл. 30 от ЗЗД.

Това решение е предмет на настоящата въззивна жалба, подадена чрез постановилия  го съд – СлРС от ответника в първоинстанционното производство на 28.01.2009г.

Горната фактическа обстановка съдът прие за безспорно установена след съвкупната преценка и анализ на всички събрани по делото годни, допустими и относими писмени доказателствени средства, доколкото са неоспорени и еднозначни. Съдът е ползвал при формиране на фактическите си констатации и гласни доказателства – свидетелски показания, събрани пред първата инстанция, като кредитира единствено тези на свидетеля Н. Д.. Действително той възпроизвежда чуто от ищцата и се намира в родствени, макар и далечни връзки с нея. Именно поради тези обстоятелства, обаче, този състав счта, че показанията му са достоверни и надеждни. При житейски ситуации като настоящата, е обичайно да липсват преки свидетели /очевидци/, но Н. Д. е бил първото лице, възприело лично състоянието на ищцата и обективно може да го опише – тоест тези му впечатления са лични и неопосредени. Казаното от нея няма причина да се приема за невярно, след като към точно този момент никое от делата не е било образувано, включително не е било ясно дали ищцата ще пожелае да се обърне към полицията. Родството й със свидетеля само допринася да се приеме, че тя е споделила с него повече подробности, отколкото би сторила пред другиго, а степента на роднинство е такава, че не предполага пряка заинтересуваност или сериозна предубеденост на свидетеля. Показанията на другите две свидетелки въззивният съд изключва, като неотносими за установяване на фактите, от значение за този спор.

 По повод възражението за неправилно прилагане на разпоредбата на чл. 176 от ГПК от първоинстанционния съд, този състав споделя само отчасти  становището, изложено от въззиваемата страна. Тази норма не възпроизвежда напълно правилото на чл. 114 от ГПК /отм./, въпреки, че и двете се отнасят до едно и също процесуално действие - обяснения на страна. Старата разпоредба изрично и недвусмислено постановяваше, че това действие е приложимо само от едната страна по отношение на другата страна по делото. В актуалната разпоредба съзнателно е премахнато това ограничение, но дори да се приеме, че то се извлича по логически или тълкувателен път, и привилегията да ползва последиците по ал. 3 се полага само на насрещната на отговарящата страна, то няма никаква пречка всичко казано от ищцата в с.з. пред съда, да се възприеме просто като нейно изявление, каквото тя има право да направи във всяко положение на делото и което се цени в съвкупност и взаимодействие с всички останали доказателства. В този смисъл, дори да е налице процесуално нарушение на РС, то е пренебрежим дефект, тъй като не се е отразило на крайния резултат.

По отношение на словесните изрази, изречени от ответника, съдът приема, че те са именно тези, посочени от ищцата, въпреки липсата на преки свидетели. Ответникът не обори качествено това твърдение, тъй като той, от своя страна, като единственото друго лице, взело участие в събитието, би могъл да направи изявление или да даде обяснения, с които да предложи алтернативен диалог, но след като той не заяви какво точно е казал, това не е достатъчно да се приеме, че не е казал точно това, което твърди ищцата.

Въз основа на така приетото от фактическа страна съдът направи следните правни изводи:

Въззивната жалба е процесуално допустима, подадена в законоустановения двуседмичен срок от ответната по иска страна, срещу която той е изцяло уважен.

Разгледана по същество е неоснователна и следва да се остави без уважение.

Унищожаемостта на договорите е форма на недействителност, чиято правна нетърпимост е по-малка от тази на нищожните договори, поради което прогласяването й може да стане само по съдебен ред.

За да се уважи такъв иск, следва да е налице някое от изчерпателно изброените основания за унищожаемост, всяко от които е характеризирано в специална и изрична правна норма.

В случая се иска обявяване за унищожаем не договор, а едностранна сделка. Процесната разписка, която РС в диспозитива си погрешно е квалифицирал като договор, няма характеристиките на двустранна сделка /каквито са всички договори/, тъй като съдържа в себе си волеизявление само на едно лице, състоящо се в поемане на парично задължение спрямо друго лице, тоест представлява едностранна сделка. Законодателят, обаче, с препращащата разпоредба на чл. 44 от ЗЗД, е позволил прилагането на правилата за договорите и към едностранните волеизявления, които пораждат, изменят или прекратяват права изадължения, както е несъмнено в този казус. За тях следва да се установят идентични предпоставки, тъй като по принцип няма значение дали се обследват обстоятелствата при изразяване съгласието на една, две, или повече страни, след като те по определение се ползват с еднакво право на свободно и независимо упражняване на волята си. За прецизност следва да се отбележи, че графичното изписване на датата на разписката като 31.07.06г., несъвпадащо с твърдението, че датата на подписването е 01.08.06г., не е от съществено значение както поради факта, че за действителната дата има събрани множество еднозначни, непререкаеми и необорими доказателства, така и поради това, че никоя от страните не възразява против нея и не я поставя във фокуса на спора. Поради това съдът приема, че е налице не съществена техническа грешка.

Основанието, претендирано от ищцата, е заплашване, и фактическият състав, от който то се извлича, е детайлизиран в разпоредбата на  чл. 30 от ЗЗД. Тази норма предписва, че за да е унищожаем един договор/едностранна сделка, като сключен при заплашване, е необходимо едната страна /в случая – единствената/, да е била принудена от другата, или от трето лице, да го сключи чрез възбуждане на основателен страх.

Искът е предявен преди изтичане на тригодишната погасителна давност, предвидена в чл. 32 от ЗЗД и подлежи на разглеждане.

В тази хипотеза на унищожаемост законът е очертал общите белези не толкова на средството, а на резултата от заплашването. Като главен юридически елемент на фактическия състав е издигнат страхът на сключилото сделката лице, който представлява психологическо, емоционално състояние и няма нито технически нито законови параметри, нито методика за измерването му. Затова правната норма, която изисква да се докаже възбуждане на основателен страх с цел участникът в сделката да бъде принуден да я сключи, не дефинира никакви легални критерии, към които да се привежда дадено фактическо пложение.

От тази формулировка следва, че е необходимо да се установи, че има психически натиск върху волята на лицето, упражнен чрез предизвикване на страх от причиняване на предстояща злина /както имуществена, така и неимуществена/ на него или негови близки. Очевидно  наличието на користна цел у заплашващия не е съставомерно, както и не е необходимо заплашването да се отнася до извършването непременно на неправомерни деяния. Самото поведение на заплашващия законът санкционира като неправомерно, а тази неправомерност произтича не от неправомерния или неморален характер на действието, което той заявява, че ще предприеме, а от факта на упражняване на психическата принуда върху друго лице с цел да се накара то да сключи сделката, което накърнява негово основно лично право - на свобода.

От съществено значение е, обаче, натискът действително да е предизвикал основателен страх и именно той да е довел до сключване на сделката.

С оглед посоченото, че се касае за емоционално състояние, критерият, по който се преценява наличието на “основателен страх” следва да е конкретен, субективен и индивидуален за всеки случай. Втората предпоставка пък означава да се определи дали без поведението на заплашващия лицето би сключило сделката, тоест, дали волеизявлението му се намира в причинна връзка с предизвиканите страхови представи у него – само при това условие сделката е унищожаема на това основание.

В настоящия случай без съмнение се установи, че ищцата категорично не е желаела да извърши определено действие – да подпише разписката /т.е. да сключи едностранна сделка/. Безспорно се установи също, че все пак тя е подписала документа, но волята й за това не е произтекла от свободното й право на избор. Доказа се, че тя е понесла физическо насилие – побой и изнасилване, както и на психически вербален натиск – “Ще те убия!”, както и, че обстановката, при която са се развили всички действия, е била изолирана, чужда и застрашителна, мястото – ограничено, отдалечено и непозволяващо свободен контакт с друго лице.

Така описаното положение не може да доведе до друго заключение, освен, че ответникът е целял да се снабди с процесната разписка, поведението му е предизвикало основателен страх от ново физическо насилие у ищцата и тя, без да променя личния си избор, е подчинила външната си воля на заплашващото я лице. Осъществени са всички предпоставки на хипотезата на заплашването по смисъла на чл. 30 от ЗЗД.

В защитата си ответникът заявява, че нанесеният побой бил само част от фактическия състав на изнасилването, където принудата е съставомерен елемент. От една страна, тъй като става дума за реална житейска ситуация, а не симулирана или режисирана такава, е трудно, дори невъзможно, да се отграничат и групират еднозначно действията му на такива, насочени само към подписването на документа, само към осъществяване на полов контакт, само към нанасяне на телесна повреда, или просто причиняване на болка, обида, унижение и т.н. От друга страна, дори да се приеме, че физическа сила и принуда ответникът е използвал само за изнасилването, следва да се подчертае, че  упражняването на груба физическа сила не е елемент от заплашването, той може да е съпътстващ и правещ го по-убедително, но липсата му не дисквалифицира като такъв един акт на заплашване, ако са налице посочените вече условия на чл. 30 от ЗЗД. В случая именно съпътстващата употреба на физическо насилие е изиграло ролята на “демонстрация” на възможността за осъществяване на заплахата, и й е придало по-осезаема форма, и без съмнение, точно реалистичната представа на ищцата, е едновременно източник на страха й, и на неговата основателност. Неприемливо е и възражението на въззиваемия, че РС неправилно се е позовал на наличие на първа, накъсана разписка, която сам не бил виждал, тъй като за нея съдел само от мотивите на присъдата, които, всъщност, имат обвързваща материална доказателствена сила на официален диспозитивен и свидетелстващ /в частта на мотивите/ документ. Наказателният съд е унищожил тези веществени доказателства като “вещи без стойност” и това не е по вина на страната, която може да се ползва от документа. Следователно свидетелски – както преки така и косвени, показания, са допустими за докаване на съществуването и съдържанието й, като съдът ги е преценил във функционалната им връзка с всички доказателства, с оглед неминуемата фрагментарност на последните.

Що се отнася до  причинната връзка, тя също е категорично доказана. Ищцата по начало считала, че не дължи такива суми, каквито ответникът твърдял /видно от последователните й правни действия при водене на няколкото граждански дела по този повод и неизменните свидетелски показания в тази насока/, и липсва алтернативно обяснение на причината да подпише изявление, с което ги признава, освен ако не е имало въздействие върху свободата на волята й – тоест е явно, че тя не би подписала едностранното волеизявление без  намесата и конкретното поведение на ответника.

Единствено тези са правнорелевантните факти, чието установяване води до уважаване на иска и признаване на сделката за унищожаема като сключена поради заплашване. Напълно неотносим е въпросът дали в действителност има или не парично задължение, в какъв размер е, изпълнено ли е, или не. Този спор е само за начина на създаване на документа и причината за даване на съгласието от автора.

Поради това правните изводи на РС в частта, касаеща съществуването, размера и изпълнението на паричното задължение, са постановени над пределите на търсената защита. Максималният резултат, който може да постигне ищцата чрез уважаването на настоящия иск, е да елиминира  ретроактивно правните последици на сделката, тоест настъпило е с обратна сила обезсилване на правното действие и заличаване на правните последици. От унищожавенето й, обаче, още не следва извод и за недължимост на сумите, то се отнася за самия документ, а не за верността на съдържанието му, което може да не е вярно, но може и да е. Този спор касае само волята на автора за сключване на сделката, и нейното опорочаване чрез заплахата, но не разрешава имуществените права и задължения между страните. Съществуването на задължението, при това точно в този размер, в който е посочен в разписката, би могъл да се докаже по  друг, допустим  начин, защото ефектът на прогласяване унищожаемостта се ограничава до това, че самата тя не може да служи за основание на претенция, която, обаче, може да бъде доказана чрез други годни доказателствени средства.

В обобщение – настоящият състав счита, че са налице в кумулативна даденост всички условия, заложени в нормата на чл. 30 от ЗЗД, поради което искът, като основателен, следва да бъде уважен.

Щом крайните правни изводи на двете инстанции по същество съвпадат, въззивният съд счита, че липсват отменителни основания и въззивнвата жалба следва да бъде оставена без уважение. Атакуваното решение следва да бъде потвърдено.

С оглед изхода на процеса отговорността за разноски следва да се възложи на въззивника и той следва да понесе своите както са направени и заплати на  въззиваемата такива за тази инстанция в размер на  250 лв.

Ръководен от гореизложеното съдът

                      

Р     Е     Ш     И  :

                                               

 

ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно решение № 1138/20.12.2008г. по гр.д. № 1973/08г. на СлРС.

 

ОСЪЖДА К.Х.Й. да заплати на Н.Е.К. направените разноски за тази инстанция в размер на 250 лв.

 

 

Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКСРБ в едномесечен  срок от връчването му.

                                                

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

         ЧЛЕНОВЕ: