Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N  116

 

гр. Сливен, 24.04.2009 г.

 

 

              В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

 

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  откритото заседание на първи април през двехиляди и девета година в състав:                

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                                   М.С.

ЧЛЕНОВЕ:                                                           Н.Я.

                                                                              мл. с. М.М.

при участието на прокурора ……...………….и при секретаря Е.Х., като разгледа докладваното от  Н.Я. ***.  N 164 по описа за 2009  год., за да се произнесе, съобрази следното:

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Обжалвано е изцяло първоинстанционно решение № 1267/16.01.2009г. по гр.д. № 3475/08г. на СлРС, с което са предоставени за упражняване родителските права спрямо малолетното дете Б.Н.И., родено на 09.03.1998г. на майката С.Б.И., с постоянен и настоящ адрес *** и обичайно местопребиваване Република Гърция, гр. Атина, ул. “Х.” № **, определено е местоживеене на детето  при неговата майка в Република Гърция на посочения адрес, разрешено е издаването на паспорт на детето по искане на неговата майка и законна представителка без съгласието на бащата, и е разрешено детето да напуска многократно страната до навършване на пълнолетие, с цел пребиваване в Република Гърция заедно със своята майка и законна представителка, без съгласието на бащата, определен е режим на лични контакти с бащата Н.Д.И.,***: 10 дни по време на Коледната и новогодишна ваканция, 10 дни по време на Великденската ваканция на детето и 45 дни през лятната ваканция, които не съвпадат с платения годишен отпуск на майката, бащата е осъден да заплаща месечна издръжка в размер на 100 лв. на детето чрез неговата майка и законна представителка, считано от предявяването на исковата молба на 19.09.08г. до настъпването на правоизменящи или правопрекратяващи я факти, заедно с лихвата за забава върху всяка закъсняла месечна вноска до изплащането й, и са присъдени разноски по делото.

Въззивникът обжалва изцяло решението, като  счита, че то е недопустимо, незаконосъобразно , неправилно и необосновано. Твърди, че освен по предявените искове по чл. 72 от СК във връзка с чл. 45 от ЗБДС, съдът се е произнесъл по непредявен иск по чл. 82 от СК, като е присъдил издръжка, каквато не е искана от ищцата, и той нямал служебно задължение да се произнесе по него, поради което в тази част решението е недопустимо. Освен това се твърди, че са допуснати множество процесуални нарушения, като във връзка с обединяването на двете производства заявява, че е бил лишен от възможността да посочи и представи доказателства във връзка с направените оспорвания от ответната страна по гр.д. № 3838/08г. СлРС, по което той е бил ищец. Също така въззивникът твърди, че в частта, в която са уважени исковете по чл. 72 от СК и чл. 45 от ЗБДС, решението е необосновано, тъй като почива само на представени от ищцата доказателства, а съдът необосновано и тенденциозно е кредитирал едни свидетлески показания, а дискредитирал други, като същото се отнасяло и за писмените доказателства. Въззивникът счита, че РС не е преценил правилно доказателствената сила н апредставените от ищцата документи и е направил погрешни изводи въз основа на тях. Неправилен, необоснован и непочиващ на достатъчно доказателства бил и изводът, че бащата е упражнил физическо и психическо насилие спрямо малолетното дете. Заявява, че неправилно се тълкуват и прилагат от РС  нормите на ЗБДС и се проявявало немотивирано негативно отношение към ответника. Въззивникът се оплаква и от ограничителния режим на лични контакти с детето, определен от първоинстанционния съд, който нарушавал правата му като родител и не кореспондирал с нормите на Конвенцията за закрила на детето и в този смисъл изводът на съда, че по-висшият интерес на детето бил образованието му, е неправилен. Твърди още, че съдът не е обсъдил задълбочено доказателствата във връзка с това, дали е в състояние да се грижи добре за детето, към което изпитва чувства на обич и привързаност, и заявява, че разполага сс такива възможности както от финансова и материална, така и от чисто лична гледна точка.

Поради изложеното моли въззивния съд да отмени решението на СлРС и постанови ново.

Във въззивната жалба е направил и доказателствени искания за събиране на гласни и писмени доказателствени средства във въззивното производство.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемата страна  е подала писмен отговор. С него оспорва въззивната жалба и заявява, че изложените в нея обстоятелства са противоречиви и не отговарят на фактическата обстановка, а първоинстанционното решение е правилно, обосновано и законосъобразно, постановено при липса на процесуални нарушения и в съответствие с материалноправните норми. Моли същото да бъде потвърдено, а жалбата – отхвърлена. Противопоставя се на доказателствените искания пред тази инстанция.

В същия срок не е подадена насрещна въззивна жалба.

С определение в закрито заседание по реда на чл. 267 от ГПК, въззивният съд, при условията на чл. 266 ал.1 и обр. арг. чл. 266 ал. 2 и 3 от ГПК, във връзка с чл. 159 от ГПК, се е произнесъл и по направените доказателствени исканиия за събиране на нови писмени и гласни доказателствени средства, като не е го е уважил, поради липса на законовите предпоставки за това - с оглед несвоевременността на искането и настъпилата преклузия, тъй като фактите не са нито новонастъпили, нито неизвестни на страната и тя е имала възможност да посочи и ангажира доказателствените си средства, както и поради липса на процесуални нарушения на РС, довели до този резултат.

В с.з., въззивникът, редовно призован, не се явява, чрез процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, поддържа въззивната жалба и моли съда да я уважи. Претендира разноски.

В с.з. въззиваемата, редовно призована, се явява лично и с процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, поддържа отговора на  въззивната жалба и моли съда да отхвърли последната и  потвърди решението, като правилно, законосъобразно и обосновано. Претендира разноски за тази инстанция.

След докладване на жалбата и отговора, страните не са направили възражения.

По реда на чл. 149 ал. 3 от ГПК въззиваемата страна е подала и писмени бележки, с които развива подробно аргументите от отговора си.

Въззивният съд намира въззивната жалба за допустима, отговаряща на изискванията на чл. 262 от ГПК, същата е подадена в срок, от процесуално легитимиран субект, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед обхвата на  обжалването – и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства, намира, че обжалваното решение е и законосъобразно, поради което следва да бъде потвърдено.

Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея.

Също така въззивният състав споделя и правните изводи на РС, които са обосновани и намират опора в материалноправните норми, приложими към настоящия спор.

Всички изложени във въззивната жалба оплаквания, са неоснователни.

Първоинстанционният съд е образувал две отделни производства – първото, по искова молба от майката на детето Б. против неговия баща, с искане за даване на разрешение за издавне на паспорт на детето и разрешение за многократно напускане на РБ за пребиваване в Р.Гърция без съгласието на бащата. Второто производство било образувано по искова молба от бащата на детето Б. против неговата майка, с която били предявени искове за определяне местоживеене на детето при бащата, предоставяне на него на родителските права и определяне на майката на режим на лични контакти с детето. Ответницата предявила по надлежен ред в срока за отговор насрещен иск за предоставяне на нея упражняването на родителските права спрямо детето или определяне на местоживеенето му при нея, както и на подходящ режим на контакти с бащата. Поискала е съединяване на двете производства в едно.

Съдът е преценил, че с оглед идентитета между страните и предмета на споровете, касаещ едни и същи по характера си отношения, чието разрешаване следва да е единно и всеобхватно, предвид най-вече интересите на малолетното дете, е държал определение в о.с.з. на 17.12.08г. за обединяване на  двете производства. Тъй като по първото вече е бил извършил надлежно всички процесуални действия предвидени в чл. 141 – 146 от ГПК, той е извършил същите действия в това с.з. по отношение на исковата и насрещната искова молба по присъединеното дело – докладвал ги е, дал е правна квалификация, определил е подлежащите на доказване факти и е разпределил доказателствената тежест между страните, като се е произнесъл по направените доказателствени искания.  Във всички съдебни заседания по делото е присъствал процесуалният представител по пълномощие на въззивника и е получил възможност да упражни, включително и под напътствията на съда, процесуалните права на страната. Същият не е направил възражения по докладите по двата иска.

В хода на производството, до приключването на съдебното дирене и даване ход на устните състезания, настоящата инстанция не констатира допуснато процесуално нарушение, което да е засегнало правата на която и да е от страните, респективно – да е попречило на някоя от тях да посочи релевантни факти и обстоятелства и да посочи, представи или поиска събиране на годни, допустими и относими доказателствени средства за тяхното установяване. Оставянето без уважение на част от доказателствените искания на въззивника е било съобразено с общите принципи на доказване и с правилата на преклузията, и е свързано както с неотносимост на някои от доказателствата, така и с несвоевременното и ненадлежно отправяне на искането до съда. Освен това настоящият състав намира, че част от фктите, за които не е допуснато събиране на доказателства поради късното поискване, също стоят извън обсега на доказване, тъй като излизат далеч от спорните правоотношения, поради което това представлява и самостоятелно основание за отказване събиране на доказателствени средства за тяхното верифициране. Предвид това липсват причини за отмяна на атакувания акт, свързани с допуснати процесуални нарушения.

По отношение на оплакванията, свързани с необосноваността и неправилността на решението, въззивната инстанция намира, че и те са неоснователни.

Наведените във въззивната жалба оплаквания, че съдът необосновано е дал вяра на писмени и гласни доказателствени средства, ангажирани от ищцата, а е дискредитирал неговите, е неоснователно. При съвкупния преглед и анализ на доказателствените средства събрани от първоинстанционния съд, въззивната инстанция констатира, че той ги е събрал по правилата, предвидени в ГПК и когато е оформял фактическите си изводи стриктно се е ръководел от законовите разпоредби и общата теория на правото, относно вида писмен документ и доказателствената сила, която му се приписва от правната норма. Съдът е извел фактическото положение от съвпадащите, подкрепящите се, кореспондиращи помежду си и взаимнодопълващи се доказателства, извлечени от съответните им носители – писмените и гласните доказателствени средства. При преценка на достоверността им се е ръководел от общите правила, касаещи материалната и формалната доказателствена стойност на диспозитивните и свидетелстващите официални и частни документи, и е отчел средствата и начина на придобиване на знанието относно фактите, за които свидетелите са давали показания, вида и характера на техните отношения със страните и степента на родство с тях.

Що се отнася до твърденията за противоречие с материалния закон, този състав не споделя и тях.

Исковете, по които съдът е сезиран да се произнесе, са: определяне местоживеене на малолетно дете, предоставяне на родителски права спрямо него на единия родител и определяне режим на контакти с другия – като такива претенции има заявени от двамата родители, и иск за заместване съгласие на другия родител със съдебно разрешение относно издаване на паспорт и многократно напускане на страната с дестинация Р.Гърция на детето с майка му, като тези искове са предявени само от майката. Правното основание на посочените искове  се съдържа в нормите на чл. 71 ал. 2 от СК, чл. 72 от СК и релевантния чл. 45 от ЗБДС.

И двата текста на СК касаят отношенията на родителите с ненавършилите им пълнолетие деца, когато по повод на някакъв въпрос във връзка с, най-общо,  отглеждането и възпитанието на детето, двамата родители не могат да постигнат конкретно или принципно съгласие помежду си и това положение е възникнало при условията на непрекратен граждански брак.

В настоящия случай двамата родители са в брак помежду си, но имат неразрешимо разногласие по въпросите за местоживеенето на детето по принцип и в тази връзка – за възможността му да напусне РБългария с единия родител без съгласието на другия в точно определена дестинация, съответно с обуславящата я възможност да му бъде издаден за целта паспорт, без съгласието на другия родител.

По начало разногласията по чл. 72 от СК касаят съвместно живеещи родители и са за отделни, единични спорни въпроси, а тези по чл. 71 ал. 2 от СК касаят отделно живеещи родители и се отнасят принципно към съвкупността от всички, ежедневно възникващи въпроси, свързани с отглеждането и възпитанието на детето, и в общия случай по-силното основание “поглъща” по-слабото. Тъй като в този случай, обаче, е установено, че динамиката на семейните отношения между страните е такава, че положението не може еднозначно и категорично да се квалифицира като такова от единия или от другия вид, то съдът намира, че няма пречка да се произнесе по всичките искания, още  повече, че спецификата на искането по чл. 72 от СК го обвързва и с друга правна норма – на чл. 45 от ЗБДС, която пък  и на самостоятелно основание налага произнасяне на съда.

При анализа на възприетата от двете инстанции фактическа обстановка,  като се вземат предвид всички значими фактори – субективните - от една страна: възрастта и пола на детето, обичайният му начин на живот, средата, в която то се е адаптирало, отношението му към всеки от родителите му, изразеното лично желание, от друга страна: характера и поведението на всеки от двамата родители, способността да полага в необходимия обем лични и непосредствени грижи към детето, да проведе адекватни и последователни методи за възпитание, възможностите да му осигури спокойна и нормална домашна обстановка и средства за издръжка, както и обективните фактори – перспективите на детето за добро образование, за придобиване на по-широки възможности за развитие, за социални контакти и приспособяване,  изграждане на устойчиви навици и поведение в сигурна битова обстановка, и душевния му комфорт, зависещ изключително от незастрашаване на специфичната, незаместима  с нищо връзка “майка-дете”, въззивният съд счита, че при невъзможност за съвместно живеене на двамата родители с детето, интересът на последното налага местоживеенето му да се определи при неговата майка.

Без да се поставя под съмнение обичта, която естествено бащата изпитва към дъщеря си, нито да се омаловажава чисто материалната му възможност да осигури дом и средства за живеене на детето, не може да не се отчетат и обстоятелствата, че бащата сам не е полагал лично и постоянно, с физически действия, грижи за ежедневното задоволяване на нуждите на детето и не е в състояние да го прави и за в бъдеще, като за това ще разчита на помощта на трети лица, както и, че откъсването на детето от установилият се с години начин на живот, среда, контакти, и въвеждането му в непознати, доста по-ограничени и несигурни такива, несъмнено ще се отрази негативно на душевното му равновесие и последиците могат да са непредвидимо тежки. Излишно е да се поставя в риск крехката емоционалност на момиче в тази възраст, още повече, че от изслушването на детето в първоинстанционното производство, е видно, че то не изпитва колебания относно избора си, независимо, че също обича и двамата  си родители. Необяснимо е възражението на въззивника, че изслушването, проведено в съответствие с всички законови изисквания, е нарушило нечии права, или пък не следва да се взима предвид.

Този състав намира още, че опитите на въззивника в РС да дискредитира моралните качества на въззиваемата и да я квалифицира като негоден родител, са неуспешни, а поради естеството си – и крайно неуместни, основаващи се на твърдения с произход,  опосреден от няколко трети лица, чието доказване с косвени и неясни гласни доказателствени средства не е проведено надлежно. Освен това в прякото взаимоотношение между майката и детето няма аргументи, сочещи че майката се отнася лошо или безразлично към момичето, че влияе зле на възпитанието му, че му вреди морално или му създава неподходящи, непристойни, или обществено неприемливи навици. Обратното, установи се, че с поведението си към детето, бащата е създал у него чувство на страх, тъй като дори еднократното физическо насилие спрямо дете разтърсва дълбоко психиката му и поражда несигурност и безпокойство от повторение. Така демонстрираната от въззивника липса на ефективен самоконтрол по отношение на детето, в никакъв случай не е добра препоръка за родителски качества.

Ето защо, с оглед изложеното, при определяне местоживеенето на детето при неговата майка, то с оглед пълнотата на обема от права и задължения спрямо детето, те, в своята цялост, следва да се предоставят на този родител, при когото то ще живее.

В настоящия случай неразривно свързан с това се явява и въпросът за напускането пределите на РБ от страна на детето само с единия родител – майката, без съгласието на бащата, и обуславящият го въпрос за издаване на паспорт на детето при същите условия. Изложените до тук съображения налагат извода, че тези претенции следва да се уважат изцяло, тъй като са в хармония с определеното местоживеене на детето и предоставянето на родителските права на майката. 

Твърдяната от въззивника неправилност на решението по отношение на  разрешаването на отделните конкретни въпроси – режима на виждане и издръжката на детето, също са неоснователни.

Режимът на виждане е по-широк спрямо обичайния и е максимално либерализиран и съобразен както с времето и възможностите на родителите, така и с интереса на детето.

Що се отнася до присъдената издръжка, доводът на въззивника е  свързан с недопустимостта на тази част от съдебния акт, но настящата инстанция не споделя нито аргументите, нито извода му в тази насока. Дори когато ищецът или насрещният ищец не е поискал присъждане на издръжка за малолетно дете, всеки път, когато се разрешават по съдебен ред въпросите, свързани с разпределяне на родителските права или местоживеенето на детето само при единия родител, съдът задължително се произнася по въпросите за издръжката и контактите на другия родител. Това негово задължение е израз на служебното начало, призовано да следи  и охранява във всеки един случай интереса на детето. Тъй като при нормални семейни отношения двамата родители съвместно упражняват родителските права и издържат детето, при всяко отклонение от това положение, е задължителна намесата на съда, ако родителят е пропуснал да направи изрично искане – независимо при кого е детето, то следва да има контакт с всеки родител и всеки родител е длъжен да участва в издръжката му. Този принцип е непоклатим в правната доктрина и системно проведен в съдебната практика. Правните норми на СК му кореспондират, макар изричен текст да има само в чл. 106 ал. 1 от СК. Той, обаче е валиден за всичките фази на дивергенция между двамата родители –  обикновено разногласие при съвместно живеене – по чл. 72 СК, при отделно живеене - по чл. 71 ал. 2 СК, при започнал, но неприключил бракоразводен процес – привременните мерки по ГПК, при прекратяване на брака – с или без споразумение – чл. 99, 101, 106 ал. 1 СК, както и при всяка последваща промяна в обстоятелствата – чл. 106 ал. 5 СК.

Първоинстанционният съд, в съответствие с правните норми, при правилна преценка на релевантните факти – нуждите на детето и възможностите на родителите, отчитайки кой от двамата ще полага и личните грижи за него, е постановил допустимо, законосъобразно, обосновано и правилно решение за определяне на размера на издръжката, която родителят, при когото детето няма да живее, е длъжен да му заплаща.

Щом правните изводи на двете инстанции съвпадат, въззивният съд счита, че липсват отменителни основания и въззивнвата жалба следва да бъде оставена без уважение. Атакуваното решение следва да бъде потвърдено. Районният съд е провел надлежно и пълно събиране на допустими и относими доказателства, въз основа на които е формирал обективни фактически констатации и правилно ги е привел към съответстващата им правна норма, като по този  начин е достигнал до законосъобразни правни изводи.

С оглед изхода на процеса отговорността за разноски следва да се възложи на въззивника и той следва да понесе своите както са направени и заплати на  въззиваемата такива за тази инстанция в размер на  200 лв.

Ръководен от гореизложеното съдът

                      

 

 

Р     Е     Ш     И  :

                                               

 

 

ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно решение № 1267/16.01.2009г. по гр.д. № 3475/08г. на СлРС.

 

ОСЪЖДА Н.Д.И. да заплати на С.Б.И. направените разноски за тази инстанция в размер на 200 лв.

 

 

Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКСРБ в едномесечен  срок от връчването му.

                                                

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

         ЧЛЕНОВЕ: