РЕШЕНИЕ №

гр. Сливен, 22.07.2009 год.

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

            Сливенският окръжен съд, гражданско отделение, в открито заседание на десети юни 2009 г. в състав:

                                                                        ПРЕДСЕДАТЕЛ: М.С.

                                                                                  ЧЛЕНОВЕ: М.Д.

                                                                                                          М.М.

 

при участието на секретаря М.Ж. разгледа докладваното от младши съдия Мира Мирчева  199 по описа на съда за 2009 г. и за да се произнесе, взе предвид:

            Производството е въззивно, по реда на глава глава ХVІІІ от отменения ГПК.

            Обжалвано е от ищците Г.Ш., Н. Я., О.Г. и К.Г. решение № 9 от 23.01.2009 г. по гр.д. № 195/2006 г. по описа на Районен съд – Котел, с което е отхвърлен искът им срещу С.И.К., Д.Х.К., Ф. И.Ч., А.Х.Ч., Г.И.К., А.Х.К. и З.С.П. с правно основание чл. 108 от Закона за собствеността за признаване за установено, че ищците са собственици по наследство и давност на недвижим имот в с. Ябланово, общ. Котел, представляващ поземлен имот с идентификатор 87031.502.690, в който са построени масивна жилищна сграда, паянтова жилищна сграда и полумасивна стопанска сграда, и осъждане на ответниците да предадат на ищците владението върху имота.

            В жалбата се твърди, че решението е в противоречие с материалноправни разпоредби, не кореспондира със събраните доказателства, необосновано е и е постановено при съществени нарушения на процесуални правила. Заявява се, че ищците не са предявили иска на основание наследство и давност, както е отхвърлен той с решението – те са поискали да бъдат признати за собственици, а не за собственици по наследство и давност. Според въззивниците това произнасяне на съда представлява съществено процесуално нарушение, което по същество е равно на непроизнасяне или на произнасяне по друг спор и налага отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане от КРС. Налице е и второ основание за това според въззивниците – съдът е отхвърлил иск за предаване на владението на имота, докато в исковата молба е поискано предаване на държането му. Заявява се още, че съдът не се е произнесъл по искането за обезсилване на нотариален акт № 353/2006 г., което също е съществено нарушение на процесуални правила; че е разместил доказателствената тежест, като е приел, че ищците следва да проведат пълно и главно доказване на твърденията си, че са собственици и че имотът се владее от ответниците без правно основание, докато в действителност наследодателят на ищците  Х. К. е признат с нотариален акт от 1984 г. за собственик на имота и поради това не е в тяхна тежест да доказват с други доказателствени средства правото си; че констативен нотариален акт се издава само когато за същия имот няма издаден друг нотариален акт в полза на което и да е лице, и затова издаденият в полза на ответниците нотариален акт е недействителен, като не става ясно защо съдът не е коментирал този довод, изложен още в исковата молба. Твърди се и че не е доказано владението на наследодателя на ответниците И.О., съдът е направил изключително грешна интерпретация на съдържанието на пълномощното, дадено на О. от К. (но не и от неговата съпруга) – според въззивниците именно пълномощното изключва намерението за своене, а О. е извършвал само действия по поддръжката на имота, за които не може да се приеме, че манифестират намерение за своене на имота. Деклари­рането на имота пред данъчните органи пък е станало само заради въведеното задължение за подаване на декларации,но дори този момент да се приеме като начална дата за демонстрирано своене, изтеклият срок не е достатъчен за придоби­ване на имота по давност, а и след смъртта на О. и съпругата му за никой от ответниците не са събрани доказателства, че е продължил да владее процесния имот. Недостоверни са и показанията на свидетелите, които твърдят че О. през 1992 г. е заплатил на К. 20 хиляди или 60 хиляди лв. за покупката на имота – тези показания не само съществено се разминават относно продажната цена, но и не се съгласуват с последващото издаване на пълномощното през 1993 г., през която година К. е бил в България и е бил в имота си.

В съдебно заседание страните се представляват от пълномощници. Пълно­мощникът на въззивниците заявява от тяхно име, че поддържа жалбата на изложените в нея основания; уточнява във връзка с жалбата, че неговите доверители са придобили имота само по наследство, а не и по давност. Въззиваемите считат, че жалбата е неоснова­телна. И двете страни претендират разноски.

            Жалбата е допустима, подадена е в срока за обжалване от надлежна страна, която има интерес да обжалва.

            Предявеният иск е с правно основание чл. 108 от Закона за собствеността. Иска се да бъде установено по отношение на седемте ответници, че ищците К.Г. (К. А. И.), Г.Ш. (Н. Х. И.), Н. Я. (Н. Х. И.) и О.Г. (О. Х. М.) са собственици на недвижим имот (дворно място) в с. Ябланово с идентификатор 87031.502.690, ведно с построената в него масивна жилищна сграда и останалите подобрения, ответниците да бъдат осъдени да предадат на ищците държането на имота и да бъде обезсилен нотариален акт № 406, том ІІ, нот.дело 353/2006 г. по описа на СлВп при РС – Котел.

            От фактическа страна по делото се установи следното:

            Ищците по делото са наследници на Х. И. К. (с други имена Х. И.И. и Х.И. Г.), като К.Г. е негова преживяла съпруга, а останалите трима ищци са негови деца. Ответниците С.К., Ф. Ч., Г.К. и З.П. са дъщери на И. О., а ответниците Д.К., А.Ч. и А.К. са съпрузи на първите три ответници. З.П. е вдовица, нейният съпруг е почи­нал през 2002 г.

През 70-те години на ХХ век Х. К. купил спорния имот – къща с двор, намираща се в с. Я., общ. К., ул. „Г.” № *, от Д. Р., който напускал селото.

На 15.03.1984 г. К. се снабдил с нотариален акт за собственост по давност, издаден на основание обстоятелствена проверка. Около 1985 г. той построил в имота нова сграда на мястото на старата.

През 1989 г. К. и семейството му – четиримата ищци – заминали за Турция. В къщата останал да живее наемател – М. Д.. Наемателят напуснал имота около 1992 г. и К. постигнал съгласие с наследодателя на ответни­ците О., който притежавал съседния имот на ул. „Г.” № *, да му продаде къщата и двора си за цена 60 хиляди лв. Сделка във форма на нотариален акт не била сключена, но на 01.03.1993 г. К. упълномощил писмено О. да продаде имота на когото намери за добре и за каквато цена се договори, както и да го представлява във връзка с това пред всички лица и учреждения. В пълномощното е посочено, че Х.Г. е с адрес в Република Турция и е гражданин на тази държава.

През 1993 г. в спорния имот с намерение да го имат за свой се нанесли О. и неговата съпруга Е. О., а в досегашното им жилище останало семейството на техния син и брат на четирите ответници Т. О..

На 08.11.1997 г. починал Х. К.. И. О. починал на 18.08.2003 г., а на 04.11.2005 г. – и неговата съпруга.

До смъртта си О.и живели в спорния имот, като обработвали и двора. След тяхната смърт имотът се стопанисва от сина им Т. О., който живее в съседство, а четирите му сестри живеят отделно. Данъците за имота след 1993 г. били заплащани от О., като първоначално квитанциите са издавани на името на К., а през 1998 г., когато с новия Закон за местните данъци и такси е въведено изискване за еднократно деклариране на всички притежавани в страната имоти, О. декларира имота пред данъчните органи като свой.

На 03.05.2006 г. Т. О., С.К., Ф. Ч., Г.К. и З.П. се снабдили с нотариален акт за собственост върху спорния имот, придобита по давност и наследство.

Ищците след 1990 г. живеят постоянно в Република Турция и рядко се завръ­щат в Република България, като са упълномощили Т. О. да ги представлява във връзка с настоящото дело. По времето, когато са се намирали в страната, те са отсядали при близки на К.Г. ***. До 2006 г. не са възниквали спорове и ищците не са изразявали желание при пребиваването си в страната да се настанят в къщата на ул. „Г.” *.

Горната фактическа обстановка се установява от показанията на свидетелите и от писмените доказателства. От фактическа страна е спорно дали наследодателят на ищците е изразил воля да продаде имота на К., или му го е оставил само за стопанисване и пазене, и във връзка с това – дали приживе И. О. и съпругата му са демонстрирали намерение за своене на имота.

Че и двете страни са имали намерение да прехвърлят собствеността върху имота и че след 1993 г. наследодателят на ответниците е държал имота като свой, се установява не само от показанията на свидетелите – преди всичко Д., Б. и А. О., – но и следва от текста на пълномощното, дадено от К. на И. О.. Ясно става, че имотът е оставен на О. не само да го пази за К., който не е имал намерение да се завръща в България, но и да извършва с него всички действия, които би извършил и един собственик. Доколкото страните по една или друга причина не са прехвърлили собствеността формално, естествено за тях е било да изберат удобния за тях начин да отстъпят всички тези права под формата на упълномощаване. Това не само не изключва намерението за своене, но от другите доказателства по делото се установява, че страните са имали за цел именно това – формалният пълномощник фактически да стане притежател на имота.

За намерението на О.и да държат имота като собствен може да се съди още от подадената през 1998 г. декларация (ако те само се грижеха за работите на К., докато той отсъства, не биха посочили себе си като собственици); от извършените подобрения по двора и къщата, които свидетелите установяват (навес за животните, конструкция за лозето и т.н.); от обстоятелството, че и двамата съпрузи са починали в тази къща и церемониите по погребенията им са започнали от нея (нещо, което се твърди от част от свидетелите и не се опровергава от останалите доказателства), и т.н. От всички тези данни се опровергават, и затова – не следва да се кредитират, показанията на свидетелите Ч. и Е., според които наследодателят на ответниците само се е грижил за къщата като за чужда, че не се е представял за неин собственик и не се е смятал за такъв.

Няма противоречие между свидетелите по отношение на размера на плате­ната за имота цена – и Д., и О. говорят за сума около 50-60 хиляди лв., – но и да имаше такова противоречие, то би било без значение, щом въз основа на всички други факти може да се направи категоричен извод за намерението на страните да прехвърлят собствеността и за намерението на наследодателя на ответ­ниците да държи имота като свой.

Въз основа на установените факти съдът намира следното:

Решението на първоинстанционния съд е валидно и допустимо. Неправилно е твърдението на жалбоподателите, че е бил разгледан друг вид спор, тъй като с иско­вата молба е поискано те да бъдат признати за собственици и да им бъде предадено държането на имота, докато съдът е отхвърлил иск за признаване за установено, че те са собственици по наследство и давност, и за предаване на владението на имота. Тази разлика във формулировките, използвани от ищците и от съда, не представлява произнасяне по непредявен иск. Всеки иск, в това число исковете за собственост, се основава на твърдения за определени фактически обстоятелства – фактическо осно­вание на иска. Не е възможно предявяването на иск за признаване на собственост въобще, той винаги има за основание фактите, от които се твърди, че произтича собствеността. От исковата молба се вижда, че твърдението на ищците е, че са придобили имота по наследство, след като техният наследодател е станал негов собственик по давност. Този иск е разгледал и първоинстанционният съд и това съдържание е вложено в използвания в диспозитива на решението израз „по наслед­ство и давност”. Еднакво съдържание е вложено и в изразите „държане“ в исковата молба и „владение“ в диспозитива на решението – когато лице, претендиращо, че е собственик, иска да му бъде предадено държането на вещта, то очевидно го иска, за да я държи занапред като своя, т.е. да я владее.

Не е процесуално нарушение непроизнасянето на съда по искането за обез­силване на нотариалния акт на ответниците от 2006 г. Отмяната на нотариален акт на основание чл. 431, ал. 2 от ГПК (отм.) не е предмет на отделен иск, а последица от всяко решение, с което със сила на пресъдено нещо се отрича правото на собственост, удостоверено в този нотариален акт. Това се прави от съда служебно, и без искане от страните, и съответно – не е необходимо направеното искане при отхвърляне на иска да се отхвърля изрично.

Разгледан по същество, искът е неоснователен. Не се установява, че към настоящия момент ищците са собственици на спорния имот. Те действително са били такива – техният наследодател е станал собственик на имота по давност, а след смъртта му през 1997 г. те са го придобили по наследство. Към 2003 г. обаче те са изгубили собствеността, която е придобита по давност от И. О.. Установи се, че най-късно към м. март 1993 г. (датата на упълномощаването) О. и К. са постигнали неформално съгласие за продажбата на имота, при което О. се е нанесъл в него с намерение да го свои – от този момент в негова полза като недобросъвестен владелец е започнала да тече 10-годишна придобивна давност, а не от датата на подаване на декларацията през 1998 г. Не се установява фактическото състояние на владение или придобивната давност да са били прекъсвани до 2003 г.

Неоснователно е възражението, че нотариалният акт от 2006 г. не е следвало да бъде издаван, тъй като за същия имот вече е имало издаден един нотариален акт. Чл. 483, ал. 1 от ГПК (отм.) има предвид случаите, когато настоящият собственик няма документ, удостоверя­ващ неговото право на собственост, а не случаите, в които някога в полза на някое лице за същия имот е бил издаван нотариален акт (практически всеки имот някога е бил предмет на поне един нотариален акт за сделка или такъв по чл. 483). Нещо повече, дори настоящият собственик да има документ за правото си, не би имало никаква пречка в негова полза да се издаде и констативен нотариален акт, удостоверяващ същото право, който ще е напълно валиден – чл. 483 служи само за улеснение на собствениците при доказване на правата им.

Издадените въз основа на обстоятелствена проверка нотариални актове не създават право на собственост, нито променят тежестта на доказване при спор за собственост. При съдебен спор няма предположение, че удостовереното с такъв нотариален акт право на собственост съществува. Правото на собственост произтича от факти, които всяка от страните по спора твърди и на общо основание следва да докаже. (Впрочем дори съдът да беше обвързан от някаква презумпция за съществуването на удостовереното право, в случай, че и двете страни разполагат с нотариални актове и при положение, че и двата се приемат за верни, щеше да се наложи да се приеме, че правото по по-стария от двата е вече изгубено и актуалното състояние е удостоверено в по-новия от тях.)

Ответниците по иска установиха, че техният наследодател е придобил собстве­ността върху имота на оригинерно основание – 10-годишна придобивна давност, изтекла в периода 1993 – 2003 г., на която те се позовават по делото. Не е налице следователно първата предпоставка за уважаването на иска по чл. 108 от ЗС – ищците да са собственици на имота, затова искът следва да бъде отхвърлен.

Тъй като изводите на районния съд и на настоящата инстанция за основател­ността на иска съвпадат, първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено, а разноските, направени от въззиваемите – да се възложат на въззивниците. Разноски в настоящата инстанция е доказала само Ф.Ч.. Задължението за разноски не е солидарно, а се дължи от страните съразмерно на техните твърдени права, предмет на иска, ето защо 5/8 от сумата се дължат от К.Г., а по 1/8 – от всеки от останалите въззивници.

С оглед изложеното и на основание чл. 208 от ГПК (отм.) съдът

 

РЕШИ:

Оставя в сила решение № 9 от 23.01.2009 г. по гр.д. № 195/2007 г. на Районен съд – Котел.

Осъжда Г.Ш. (Н. Х. И.), ЕГН **********, Н. Я. (Н. Х. И.), ЕГН **********, О.Г. (О. Х.М.), ЕГН **********,  и К.Г. (К. А. И., ЕГН **********,***, Република Турция, да заплатят на Ф.И. ***, ЕГН **********, сумата 800 лв., представляваща направени от нея разноски за адвокатско възнаграждение във въззивната инстанция, като от тази сума 500 лв. да заплати К.Г., а по 100 лв. – всеки от останалите трима.

Решението подлежи на обжалване пред ВКС при условията на чл. 280 от ГПК в едномесечен срок от връчването му на страните.

 

 

   ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ:   1.

                                               2.