Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N  238

 

гр. Сливен, 08.10.2009 г.

 

В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

 

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  откритото заседание на шестнадесети септември през двехиляди и девета година в състав:                

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                                 НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:                                                          МАРГАРИТА ДРУМЕВА

                                                                                МАРТИН САНДУЛОВ при участието на прокурора ……...………….и при секретаря М.Л., като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева въз.гр.  д.  N 237 по описа за 2009  год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 196  и сл. от ГПК /отм./.

Обжалвано е ЧАСТИЧНО първоинстанционно решение № 19/23.02.09г. по гр. д. № 140/07г. на КРС.

С него е признато за установено по отношение на Община К., че ТПК ”П.М.” със седалище иадрес на управление на дейността гр. Я., ул. “Т.” № * е собственик на шест броя бунгала и санитарен възел, построени в източната част на недвижим имот, находящ се в м. “В.”, край гр. К., образуващ ПИ № 071007 по картата на възстановената собственост, с площ 2, 982 дка, за който е отреден УПИ № ХV в кв. 501 по плана на града, при граници на имота : ПИ-и №№ 864, 357, 71005 и 71006, по зеления контур от неразделната от решението скица и е  отхвърлен като неоснователен предявения от ТПК ”П.М.” със седалище иадрес на управление на дейността гр. Я., ул. “Т.” № **против Община К. положителен установителен иск за признаване за установено по отношение на страните, че първата е собственик на недвижим имот в м. “В.”, край град К., образуващ ПИ № 071007 по картата на възстановената собственост, с площ 2, 982 дка, за който е отреден УПИ № ХV в кв. 501 по плана на града, при граници на имота : ПИ-и №№ 864, 357, 71005 и 71006,  като са присъдени и разноските по делото.

Това решение в отхвърлителната част е обжалвано от ищеца в първоинстанционното производство с настоящата въззивна жалба, подадена на 18.03.2009г. чрез постановилия го съд.

Въззивникът твърди в жалбата си, че решението е неправилно и  незаконосъобразно, тъй като поради неправилно прилагане на материалния закон КРС е стигнал до неправилен и незаконосъобразен извод, че кооперацията не е собственик на прилежащия към шестте бунгала и санитарния възел терен. Твърди и, че са нарушени процесуалните му права, като не е допусната поискана техническа експертиза, целяща да установи релевантни факти. Поради това моли въззивната инстанция да отмени решението в тази част и да уважи и този иск. Претендира разноски..

В срока по чл. 201 ал. 2 от ГПК /отм./ противната страна не е депозирала писмени възражения по въззивнвата жалба.

В с.з. за въззивната кооперация, редовно призована, се явява процесуален представител по пълномощие по чл. 20 ал. 1 б. “а” от ГПК/отм./, който поддържа въззивната жалба и моли съда да я уважи. Претендира разноски.

В с.з. за въззиваемия, редовно призован, се явява процесуален представител по пълномощие по чл. 20 ал. 1 б. “а” от ГПК/отм./, който оспорва жалбата, заявява, че е неоснователна и моли съда да остави в сила първоинстанционното решение в обжалваната част като законосъобразно. Претендира  разноски.

Фактическата обстановка по делото, касаеща ОБЖАЛВАНАТА ЧАСТ от решението, е безспорна и се формира изключително на базата на неопровержима порадица писмени официални и частни документи и доколкото същата е ясно, точно и последователно изложена в мотивите на първоинстанционния съдебен акт, настоящият състав без да я възпроизвежда, се придържа изцяло към нея.

При проверката по реда на инстанционния контрол СлОС констатира, че фактологията на КРС е безспорно установена след съвкупната преценка и анализ на всички събрани по делото годни, допустими и относими писмени доказателствени средства, които са неоспорени и като еднозначни, безпротиворечиви и непререкаеми, изцяло е кредитирал. Те не се променят от събраното във въззивната фаза като писмено доказателствено средство, заключение на  съдебнотехническата експертиза, извършена от компетентно вещо лице, в чиято добросъвестност съдът няма причини да се съмнява.

Въз основа на така приетото от фактическа страна, въззивният съд направи следните правни изводи:

Въззивната жалба е подадена в законоустановения 14 дневен срок от надлежен субект, поради което е процесуално допустима.

Разгледана по същество е неоснователна и следва да се остави без уважение.

Искът, с който е сезиран и по който се е произнесъл районният съд, е бил положителен установителен, с правна квалификация чл. 97 ал. 1 от ГПК /отм./ и с предмет – право на собственост върху недвижим имот и намиращи се в него постройки.

Това са и рамките на въззивния контрол /в частта относно земята/, който следва да осъществи настоящата инстанция, и извън които не може да излезе.

Така заявеното спорно материално право кооперацията-ищец /въззивник в това производство/, основава единствено на разпоредбата на пар. 26 от ПЗР на ЗК.

Тази норма гласи следното: ”Кооперациите и кооперативните съюзи, изградили сгради и постройки със свои средства до 13 юли 1991г., имат право да предявят искане за деактуване на сградите и прилежащите към тях терени пред държавата или общината. Искането се предявява пред съответния областен управител или кмет на община в срок до 31.12.2007г. При наличие на посочените обстоятелства имотът се деактува и се предава във владение на кооперацията или кооперативния съюз.”

В предвидения срок кооперацията-въззивник се е възползвала от така регламентираната възможност, като е подала искането си до кмета на Община К., който  със заповед от м.09.07г. отказал да отпише имота, като се мотивирал с това, че пет от процесните бунгала не били заснети, освен това, съгласно разпоредбите на ЗУТ, те не представляват “сгради и постройки”, поради което изобщо не попадат в уредбата на пар. 26 от ПЗР на ЗК. Този отказ бил обжалван пред АС-Сливен, но производството било прекратено с мотива, че “актуването и деактуването няма конститутивно действие по отношение на правото на собственост, отказът на кмета не е индивидуален административен акт, а вътрешнослужебен, технически акт. Материалноправните, вещни спорове по повод правото на собственост, следва да се разрешат по общия, исков ред.” Това определение е потвърдено от ВАС, в резултат на което кооперацията предявила пред КРС настоящия установителен иск.

С влязлата в сила част на решението на съда, ищецът е признат за собственик на шест броя бунгала и санитарен възел, построени в източната част на недвижим имот, находящ се в м. “В.”, край гр. К., образуващ ПИ № 071007 по картата на възстановената собственост, с площ 2, 982 дка, за който е отреден УПИ № ХV в кв. 501 по плана на града, при граници на имота : ПИ-и №№ 864, 357, 71005 и 71006, по зеления контур от неразделната от решението скица.

Отхвърлителната част, касаеща правото на собственост върху недвижим имот, находящ се в м. “В.”, край гр. К., образуващ ПИ № 071007 по картата на възстановената собственост, с площ 2, 982 дка, за който е отреден УПИ № ХV в кв. 501 по плана на града, при граници на имота : ПИ-и №№ 864, 357, 71005 и 71006, е атакувана с въззивната жалба, по която е образувано настоящото дело. В течение на въззивната фаза, чието начало поставя жалбата, без да са предприети адекватни процесуални действия, въззивникът поддържа искане за признаване правото му на собственост само върху прилежащия на шестте бунгала и санитарния възел терен, като се обосновава отново с разпоредбата на пар. 26 от ПЗР на ЗК. Тази доводи са въведени и развити във въззивната жалба и с оглед на тях е поискана експертиза за определяне на прилежащия терен и ситуирането му върху спорния и съседния имот /собственост на ДГФ/.

Както се посочи вече, единственото основание на претенцията на ищеца-въззивник, е пар. 26 от ПЗР на ЗК. Това основание, обаче е предвидено единствено за провеждане на административната процедура по деактуване на имущество, за което има вече съставен акт за общинска собственост. Предпоставката, въведена с тази правна норма, служи на административния орган, за да прецени основателността на искането за деактуване и нищо повече. Самият акт на отписване от книгите на определен имот не създава право на собственост в патримониума на друго лице, представлява само “признание” на общината, че тя не е собственик. От своя страна това признание, тя може да направи, ако, по предвидения административен ред, се “убеди” в основателността на искането на молителя, което, обикновено, се подкрепя с някакви негови, самостоятелни основания да заяви своето вещно право на собственост. Тоест последното или вече съществува, или е съществувало, и признаването му цели привеждане в съответствие на правното и фактическото положение.

Положението в конкретния случай, с оглед конкретната и специфична, спрямо общите хипотези на деактуване на държавна или общинска собственост, обаче, приведено към горното, съдържа няколко основни различия.

Нормата на пар. 26 има за основен предмет сгради, отговарящи на точно определени условия, които фактически  имплицитно съдържат в себе си изискване за наличие на такива факти, обуславящи възникването на право на собственост. Тоест, отново деактуването на сгради, отговарящи на тези условия, е предопределено от наличието фактически състав, пораждащ право на собственост върху постройка, който, само, е по-облекчен, в сравнение с общите състави.

Основните правопораждащи факти, описани в тази разпоредба, касаят само и единствено постройките, за които с влязлото в тази част в сила съдебно решение, непререкаемо е прието, че представляват “сгради” по смисъла на ЗУТ, тоест, попадат в приложното поле на пар. 26 от ПЗР на ЗК. Така, след като административният орган е отказал деактуването, приемайки, че ищцовата кооперация не отговаря на условията, предвидени от закона, тя е провела пълно доказване в състезателен исков процес на наличието им, като е постигнала и по-сериозен резултат – признаване на  правото й  на собственост със сила на пресъдено нещо.

При това положение актът на отписване от Актовите книги на община К. е неизбежна последица от съдебното решение.

Не така стоят, обаче, нещата с терена. Първоначално като предмет на иска е бил посочен целият имот ПИ 071007, от 2, 982 дка, в който се установи, че се намират повечето от постройките. Едва пред ОС въззивникът се ограничава да претендира право на собственост само върху прилежащия на бунгалата и санитарния възел, терен, който, в съответствие с нормативните правила, е в размер на 1 680 кв.м. от имот № 071007.

Както бе спомената по-горе, съществената цел на пар. 26 е да осигури отписването на постройки, които отговарят на условия, по начало годни да направят кооперацията техен собственик и административната процедура улеснява процеса, като тя не създава правото на собственост, нито го прогласява – това ще стане в по-късен етап, при осъществяване и на други предпоставки, за да се снабди кооперяцията с надлежен титул за собственост – констативен нотариален акт.

Положението с прилежащия терен /по смисъла на пар. 26 от ПЗР на ЗК/ не е аналогично – този терен не е идентичен със съответния ПИ, върху който са изградени постройките, възможно е да е част от него, но и да попада в различни ПИ /както в случая/, той не е еднаква и постоянна величина във всички случаи и се определя към момента на извършване на деактуването му. Последното е действие, задължение, вменено на административния орган от правната норма, което, обаче, е акцесорно, обусловено от акта на отписване на сградите – не може да се отпише терена, без да се отпишат постройките, спрямо които той се явява прилежащ, защото именно те го индивидуализират.

Следователно прилежащият към бунгалата терен не може да бъде сам по себе си предмет на право на собственост, само поради обстоятелството, че е необходим за използването им според предназначението им. Тази причина самостоятелно не е в състояние да породи вещното право на собственост.

Поради това, в настоящото, исково производство, където предявеният установителен иск е и спрямо терена /по принцип без значение – цялата площ на ПИ 071007 или част от нея/, за да бъде той уважен, следва да се докаже право на собственост – съществувало преди или вече възникнало, на някакво конкретно, самостоятелно основание. Ищецът, обаче, не се позовава на никакъв точен и ясен правопораждащ факт – той не обосновава начина на придобиване на собствеността върху терена чрез някой от възможните способи – деривативен или оригинерен. Той се опира единствено на разпоредбата на пар. 26, който не е в състояние да създаде това право, предвид редакцията му.

Така, с оглед правно релевантните факти, с които се свързва възникването на правото на собственост и правилата на доказването им, въззивната кооперация не е доказала по никакъв начин, че е собственик на целия имот или на тази част от него, имаща характер на прилежаща площ към построените от нея бунгала и санитарен възел. Искът й се явява неоснователен и следва да се отхвърли.

Казаното до тук не е в противоречие с разпоредбата на пар. 26 от ПЗР на ЗК. След като тя предвижда “деактуване на сградите и прилежащите към тях терени” от общината, няма пречка това да бъде извършено.

След първоначалния отказ, който е предизвикал развиването на исковото производство, няма пречка повторно да се направи искането пред административния орган  /срокът по пар. 26 в случая следва да се счита спазен/, който ще бъде обвързан от съдебното решение по отношение характера на постройките и правото на собственост върху тях, а по отношение на прилежащия им терен – от правната норма на пар. 26 от ПЗР на ЗК, тъй като отписването и на прилежащата площ се явява императивно законово задължение, неотделимо следващо отписването на сградите.

Вярно е, че самото отписване не поражда право на собственост, но при така създаденото от правната норма фактическо положение, при спазване на съответните административни процедури, то ще бъде придобито от кооперацията и последната ще се снабди с титул за собственост на деактуваното имущество в цялост, което, всъщност, е и целта и смисълът на тази разпоредба.

Тъй като самото отписване не е в компетенциите на гражданския съд, той не може с решението си да задължи административния орган да стори това. Не би могъл и да признае право на собственост върху терена по изложените вече причини, но признавайки със сила на пресъдено нещо собствеността спрямо сградите, той придава безспорност на наличието на предпоставките по пар. 26 от ПЗР на ЗК в полза на ищцовата кооперация и за административния орган вече не съществува основание да откаже да изпълни предписаното от правната норма.

В противен случай ищецът би бил поставен в абсурдното положение да води и самостоятелен установителен иск да му бъде признато правото да бъде деактуван прилежащия терен на постройките, на които е собственик, поради наличието на условията на закона към момента на предявяване на искането пред кмета на община К.. Не може да се приеме, че поради приключването на исковото производство след датата 31.12.2007г. за кооперацията се е погасило правото да предяви искането си повторно, след като първоначалната молба е била в срок и се установява, че изискуемите обстоятелства са били в наличност още тогава, тъй като това би означавало заобикаляне на закона и произволно блокиране на всяко такова искане чрез простия отказ на административния орган, който отлага напред във времето разрешаването на въпроса от съда.

Всичко изложено до тук мотивира този състав да приеме, че макар за въззивника-ищец да са налице изискванията на пар. 26 от ПЗР на ЗК, така предявения от него установителен иск за признаване право на собственост върху ПИ № 071007 в м. “В.”, землище К., от 2, 982 дка /респективно – 1 680 кв.м. от него/, е неоснователен и следва да се отхвърли.

Ето защо, след като правните изводи на двете инстанции по отношение на обжалваната част на решението съвпадат, независимо от различните съображения за това, въззивният съд следва да остави без уважение жалбата и потвърди атакуваната част.

С оглед изхода на процеса, отговорността за разноски следва да се възложи на въззивника и той следва да понесе своите и заплати на въззиваемия направените за тази инстанция такива за адвокатски хонорар и вещо лице в размер общо на 371 лв.

Ръководен от гореизложеното съдът

                            

Р     Е     Ш     И  :

                             

 

ОСТАВЯ В СИЛА първоинстанционно решение № 19/23.02.09г. по гр. д. № 140/07г. на КРС в ОБЖАЛВАНАТА ЧАСТ, с която е отхвърлен като неоснователен предявения от ТПК ”П.М.” със седалище иадрес на управление на дейността гр. Я., ул. “Т.” № **против Община К. положителен установителен иск за признаване за установено по отношение на страните, че първата е собственик на недвижим имот в м. “В.”, край град К., образуващ ПИ № 071007 по картата на възстановената собственост, с площ 2, 982 дка, за който е отреден УПИ № ХV в кв. 501 по плана на града, при граници на имота : ПИ-и №№ 864, 357, 71005 и 71006.

 

ОСЪЖДА ТПК ”П.М.” със седалище иадрес на управление на дейността гр. Я., ул. “Т.” № **да заплати на Община К. направените разноски по делото за тази инстанция в размер общо на 371 лв.

 

 

Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКСРБ в едномесечен срок от връчването му на страните.

 

 

 

                                                              ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 

         ЧЛЕНОВЕ: