РЕШЕНИЕ №

гр. Сливен, 06.07.2009 год.

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

 

            Сливенският окръжен съд, гражданско отделение, в открито заседание на десети юни 2009 г. в състав:

                                                                        ПРЕДСЕДАТЕЛ: М.С.

                                                                                  ЧЛЕНОВЕ: М.Д.

                                                                                                           М.М.

 

при участието на секретаря М.Ж. разгледа докладваното от младши съдия МИРА МИРЧЕВА  279 по описа на съда за 2008 г. и за да се произнесе, взе предвид:

            Производството е въззивно, по реда на глава ХХ от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на ищеца „Т.-С.“ ЕАД срещу  решение № 184/19.03.2009 г. по гр. дело № 4232/2008 г. на Сливенския райо­нен съд, с което е отхвърлен искът му с правно основание чл. 422, ал. 1 във връзка с чл. 124, ал. 1 от ГПК за признаване за установено, че ответникът А.М.Й. дължи сумите, за които срещу него на основание чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. 3692/2008 г. на СлРС е издадена заповед № 1096/10.10.2008 г. за изпълнение на парично задължение за заплащане на стойността на ползвана топлоенергия в периода 28.02.2003 г. – 31.03.2007 г. в размер: главница 429,32 лв. и мораторна лихва в размер 140,77 лв., начислена към 21.03.2008 г., както и законната лихва върху главницата, считано от 09.10.2008 г. За да постанови това решение, съдът е приел, че ищецът кредитор не е доказал вземането си.

            Във въззивната жалба се твърди, че неправилно съдът не е приел като доказателство обяснителна справка за задълженията на ищеца, като е приел, че тя представлява изходящ от ищеца частен документ, удостоверяващ изгодни за него обстоятелства, и не се ползва с доказателствена сила. Според жалбоподателя тези доказателства следва да бъдат приети, като в своя подкрепа той се позовава на чл. 179, ал.1 и чл. 180 от ГПК. Твърди се и че неправилно съдът е приел за неотносимо споразумението от 11.09.2003 г. между „Т.-С.“ ЕАД и В. Й., с което последният се съгласява, че дължи определена сума за потребена в жилището топлоенергия за периода 01.03.1998 г. – 31.07.2003 г. Според жалбопо­дателя това споразумение е частично относимо към посочения период.

            С жалбата е поискано назначаване на топлотехническа експертиза, което е оставено без уважение като несвоевременно направено.

            Отговор на въззивната жалба не е постъпил.

В съдебно заседание въззивникът, представляван от пълномощник, поддържа жалбата си и претендира присъждане на разноски, представя списък на разноските. Въззиваемата страна се явява лично и моли първоинстанцион­ното решение да бъде потвърденок.

            Жалбата е допустима – подадена в срока за обжалване от надлежна страна, която има интерес да обжалва.

            От фактическа страна по делото се установи следното:

            Ответникът А.М.Й. ***„С.З.” **-*.

На 09.10.2008 г. ищецът „Т.-С.” ЕАД е подал до Сливенския районен съд заявление за издаване на заповед за изпълнение за процесните суми (главница 429,32 лв., мораторна лихва в размер 140,77 лв. и законната лихва върху главницата от подаването на заявлението), представляващи стойността на ползвана топлоенергия в жилището в периода 28.02.2003 г. – 31.03.2007 г.

Срещу издадената заповед за изпълнение длъжникът е възразил, че не дължи сумите, тъй като не живее в имота и не ползва топлоенергия. Възражението е наложило предявяването на настоящия иск от кредитора.

В първата инстанция „Т.-С.” ЕАД е представило като доказателства за вземането си справка за задължението, издадена от самото него; заверено копие от договор на етажните собственици с търговеца, извършващ услугата дялово разпределение на разходите за топлоенергия; споразумение между „Т.-С.” ЕАД и В. А. Й., син на ответника, с който страните се съгласяват, че В. Й. дължи на дружеството сумата от 498,23 лв., представляваща стойност на потребена топлоенергия в периода 01.03.1998 г. – 31.07.2003 г., начислена по партидата на А.Й..

Тази фактическа обстановка се установява от писмените доказателства по делото.

Въз основа на установените факти съдът намира от правна страна следното.

По отношение на представените извлечения от сметки, представени от ответника като доказателство за действителния размер на неговото вземане, съдът намира, че те не се ползват с доказателствена сила за този факт. Те представляват издадени от „Т.-С.“ ЕАД частни документи и не могат да служат за доказателство за изгодни за тази страна факти. Чл. 179, ал. 1 от ГПК е напълно неотносим към тези документи – той се отнася за официалните документи, каквито посочените не са. Те са издадени от частноправен субект (търговско дружество), а не от длъжностно лице по смисъла на чл. 179 от ГПК, каквито са например служителите в държавната и общинската администрация, нотариусите и т.н. Чл. 180 от ГПК е относим към тях само доколкото тези документи наистина служат за доказателство, че отразеното в тях изявление е изявление на автора им, т.е. че „Т.-С.“ ЕАД наистина е начислила тези сметки, по който въпрос впрочем не се спори; такъв размер на задължението тя твърди и по делото. Те обаче не могат да служат като доказателство, че начисленият едностранно от кредитора размер съответства на действителния размер на вземането – в това се изразява споменатата липса на доказателствена сила срещу другата страна. Първоинстанци­онният съд в действителност е приел тези документи като писмени доказателства по делото, но поради изложената причина не ги е кредитирал относно размера на вземането.

Представеното споразумение, сключено от В. Й., не може да задължи А.Й., независимо, че сумите са начислени при дружеството по партидата на последния и се отнасят за част от спорния период. От текста на спора­зумението не следва, че В. Й. е действал като представител на баща си, което означава, че страните са имали воля той да задължи себе си лично. Дори обаче той да беше посочил изрично, че договаря от името на титуляра на партидата като негов представител, при липса на упълномощаване или потвържда­ване неговите действия не биха могли да обвържат представлявания.

Възражението на въззивника, направено в съдебно заседание, че данните в справката не подлежат на обсъж­дане, тъй като цените на топлоенергията се определят от ДКЕВР, е също неоснователно. ДКЕВР не определя точния размер на цената на топлоенергията, а само горната и граница. Но дори по делото да имаше данни за цената на топлоенергията (каквито данни няма), това не би било достатъчно, тъй като не е установено дали ответникът е ползвал в процесния период топлоенергия и в какво количество.

Неотносим към съществуването и размера на оспорваното задължение е и договорът от 05.02.2001 г., сключен между етажните собственици и топлинния счетоводител.

Тъй като не се доказва съществуването на вземането, решението следва да бъде оставено в сила поради съвпадане на изводите на настоящия състав с този на първоинстанционния съд. Разноските, направени от въззивника „Т.-С.” ЕАД в тази инстанция, следва да останат за него. Въззиваемият не претен­дира разноски.

По изложените съображения и на основание чл. 271 от ГПК съдът

 

РЕШИ:

Потвърждава решение № 184/19.03.2009 г. по гражд. дело № 4232/2008 г. на Сливен­ския районен съд.

Решението не подлежи на касационно обжалване.

 

 

   ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ:   1.

                                               2.