Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е  № 184

 

                                      гр.Сливен, 27.07.2009 г.

 

                     В    И М Е Т О   Н А    Н А Р О Д А

 

        Сливенският окръжен съд, гражданско отделение в открито заседание проведено на осми юни, две хиляди и девета година в състав:

 

                                       ПРЕДСЕДАТЕЛ:  Г.Д.

                                               ЧЛЕНОВЕ:   М.Б.

                                                                      М.Х.

 

при участието на секретаря К.И., като разгледа докладваното от мл.съдия  МАРИЯ ХРИСТОВА 280 по описа за 2009 г. на Сливенския окръжен съд, за да се произнесе съобрази следното:

Производството се движи на основание § 2 ал. 2 от ПЗР на ГПК в сила от 1 март 2008 г., по реда на чл. 196 и сл. от ГПК, обнародван  Изв.бр.12 от 8 февруари 1952 г.

         Образувано е по въззивна жалба срещу решение № 46 от 16.03.09 г. по гр.д. № 296 по описа за 2007 г.  на СлРС, с което уважил частично предявените искове от В.З.Д. с правно основание чл. 240 и чл. 86 от ЗЗД, като осъдил П.Ж.Т. да заплати на ищеца главниците от по 2 500 лв. по договори за заем от 29.01.2003 г. и от 29.08.2003 г., както и обезщетение в размер на 1097,66 лв. за забавено изпълнение по договора от 29.01.2003 г. за периода от 30.07.2003 г. до 23.01.2007 г. и обезщетение в размер на 806,42 лв. за забавено изпълнение по договора от 29.08.2003 г. за периода от 30.06.2004 г. до пълното им изплащане, ведно с направените по делото разноски в размер на 985,79 лв.

         В жалбата се навеждат основания за неправилност и незаконосъобразност на постановеното решение. Сочи се, че въззивницата не е подписвала договор за заем с ищеца на 29.01.2003 г., а по втория договор се била издължила изцяло съгласно уговорките им. По същество моли да се отмени атакуваното решение и да се отхвърлят изцяло като неоснователни и недоказани предявените от В.Д. искове. Претендира направените по делото разноски за двете инстанции. Моли да се допуснат до разпит двама свидетели, които да установяват неизяснени факти по делото.

          По делото не е постъпило възражение от въззиваемия.

          В съдебно заседание за въззивницата П.Т., се явява адв. А., която поддържа жалбата по изложените в нея основания, както и искането за допускане на гласни доказателства. Няма други доказателствени искания. Сочи, че искането й за допускане на свидетели не е за доказване на съществуването или несъществуването на договори над определена стойност, а за изпълнение на сключени такива и то във връзка с обстоятелства изложени в договора, че е даден за обезпечение автомобил, с цел въззивницата да изпълни задължението си за връщане на  заемите. Заявява, че има представени в първата инстанция писмени доказателства, съгласно които, обезпеченията са дадени. Моли да бъде уважена жалбата и отменено решението като неправилно и вместо него да се постанови друго, с което да се отхвърлят предявените искове.

         За въззиваемия В.Д., се явява адв. К., който оспорва жалбата. Противопоставя се на искането за допускане на свидетели, като счита, че са недопустими за факти, които следва да бъдат установявани с писмени доказателства. Счита, че погасяването или изпълнението на задължения установени с писмени доказателства се установява също с писмени доказателства. Моли да се остави въззивната жалба без уважение и се потвърди решението на СлРС, като правилно и законосъобразно. Счита, че не са допуснати твърдените във въззивната жалба нарушения на материалния закон.

         Съдът намира жалбата за допустима. Подадена е в рамките на преклузивния 14 дневен срок за обжалване на първоинстанционното решение от надлежно легитимирана страна в процеса, имаща правен интерес от обжалване на решението.

          На основание чл. 209 от ГПК съдът извърши преценка за валидност и допустимост на решението и намери, че същото не страда от пороци, обуславящи прогласяването на неговата нищожност или обезсилването му като недопустимо.

          На основание чл. 208 ал. 1 от ГПК съдът извърши проверка за законосъобразност и правилност на обжалваното решение, като въз основа на събраните по делото писмени и гласни доказателства намира за установено от фактическа страна  следното:

          Съгласно представените по делото два договора за заем, В.З.Д., като заемодател, предоставя на П.Ж.Т., като заемател, сумата в размер на по 2500 лв. за всеки от тях. Първият е сключен на 29.01.2003 г. с падеж на задължението по него - 30.07.2003 г., а втория е от 29.08.2003 г. с падеж - 30.06.2004 г.

От заключението на вещото лице по назначената и приета по делото съдебно-графологична експертиза се установява, че подписът срещу отбелязването „заемополучател" в договора от 29.08.2003 г. е положен от П.Т., а подписът срещу отбелязването „заемополучател" в договора от 29.01.2003 г. вероятно е положен от П. Т..

Поради недостатъчната категоричност в извода на вещото лице е назначена тройна съдебно-графологична експертиза за изследване на подписа за „заемополучател" в договора от 29.01.2003 г. Вещите лица по нея дават заключение, в което изразяват категоричното си становище, че подписа е положен от П.Т., което поддържат и в съдебно заседание.

Съдът кредитира първата експертиза-единична, в частта й относно подписа в договора от 29.08.2003г., а втората изцяло, като компетентно и обективно изготвени и изразяващи категоричното становище на експертите.

От заключението на вещото лице по назначената и приета по делото съдебно-икономическа експертиза,за установяване размера на мораторната лихва върху претендираните суми по двата договора, се установява, че върху главница от 2500 лв. мораторната лихва за периода от 30.07.2003г. до 23.01.2007г. е на стойност 1097,66 лв., а върху главница в същия размер за периода от 30.06.2004г. до 23.01.2007г. мораторната лихва е 806.45лв.

Това заключение като компетентно и обективно изготвено съда кредитира.

От представените по делото, във връзка с твърденията на въззивницата за погасяване на задължението й по втория от договорите за заем, три фактури с № 137 от 28.01.2003 г., № 177 от 11.04.2003 г. и № 222 от 22.10.2003 г. е видно, че първите две касаят лек автомобил „БМВ 311", но от съдържанието им следва да се приеме, че сделките не са осъществени, тъй като такова изрично отбелязване е направено във фактура с № 177, а фактура с № 137 е анулирана. По фактура № 222 П.Ж. в качеството си на ЕТ"Ж. 97 - П.Ж.”*** е продала на ЕТ"Т.Ж. Г." - гр. Сливен лек автомобил „Ауди В 4".

 Съдът констатира, че само от съдържанието на коя да е от тези три фактури не могат да се установят релевантни по делото обстоятелства.

При така установената фактическа обстановка съда прави следните правни изводи:

Правната квалификация на предявените обективно кумулативно съединени искове е чл. 240 от Закона за задълженията и договорите /ЗЗД/. Съгласно разпоредбата на чл. 240 от ЗЗД с договора за заем заемодателят предава в собственост на заемателя пари /или други заместими вещи/, а заемателят се задължава да върне заетата сума /или вещи/ от същия вид, количество и качество. Заемателят дължи лихва само ако това е уговорено писмено. Ако не е уговорено друго заемателят трябва да върне заетите пари /или вещи/ в течение на един месец от поканата.

Предмет на настоящите искове е облигационната претенция на въззиваемия В.З.Д., по два договора за заем, с които, като заемодател, предоставя на въззивницата П.Ж.Т., като заемател, сумата в размер на по 2500 лв. за всеки от тях. Първият е сключен на 29.01.2003 г. с падеж на задължението по него на 30.07.2003 г., а втория е от 29.08.2003 г. с падеж на 30.06.2004 г.

С оглед заключението на вещите лица, както по единичната, така и по тройната графологични експертизи, следва да се направи извод, че представените с исковата молба два договора за заем съответно от 29.01.2003г. и 29.08.2003г., оспорени по реда на чл. 154 от ГПК, са истински документи, поради което и безспорно установяват възникнали между въззиваемия Д., в качеството му на заемодател, и въззивницата Т., като заемател, облигационни отношения.

От представените писмени доказателства по делото се установи, че по първия от договорите Т. се е задължила да върне получената в заем сума от 2500 лв. в срок до 30.07.2003г., което представлява падежа на задължението, а по втория договор се е задължила да върне получената в заем сума също в размер на 2500 лв. в срок до 30.06.2004г., което пък представлява падежа на задължението по договора за заем от 29.08.2003г. Тъй като е безспорно, че страните са договорили срока, в който трябва да се изпълни и падежа кани към изпълнение, то и на цитираните две дати заемополучателя Т. е следвало да върне на заемодателя Д. получените от нея суми. В нейна тежест бе да установи, че е изпълнила това си договорно задължение, но въззивницата не ангажира доказателства, че е погасила дълга си по никой от двата договора, нито по първоинстанционното производство, нито пред настоящата въззивна инстанция. Представените от въззивницата три фактури не са относими към изхода на спора, тьй като обективират други облигационни отношения между страните по тях, извън заемните, които не са предмет на разглеждане в настоящото производство. Евентуални вземания по тези фактури не са въведени от въззиваемия като основания за претенцията му и от тях не може да се констатира съществуването на други извъндоговорни - извън двата процесии договора, взаимоотношения между страните по тях, по които да са установили и осъществили друг начин и срок за издължаване на получените в заем суми. Няма направени изявления за прихващане и не се установяват релевантни по делото обстоятелства.

 Неоснователни са твърденията на въззивницата инвокирани в жалбата й, и поддържани в съдебно заседание от процесуалния й представител, че след като отчуждила предоставения като обезпечение лек автомобил, след изтичането на срока по втория договор за заем от 29.08.2003 г., то връщането на автомобила сочело, че обезпеченото с него задължение било изпълнено. Това твърдение не се подкрепя от никакви доказателства по делото.  

При изложеното до тук следва да се приеме, че въззивницата валидно се е задължила по процесните два договора по отношение на Д. да му върне получени от нея на два пъти в заем суми от по 2500 лв., но не е сторила това. От тези данни по делото следва, че исковете са основателни и следва да се уважат.

Предявените акцесорни по отношение на предходните искове, с правно осн. чл. 86 от ЗЗД, с оглед основателността на претенцията по главните искове се явяват основателни и доказани и като такива следва да се уважат за претендираната законна лихва за периода от време от падежа на задължението до датата на исковата молба.

 

 Въззиваемият претендира мораторна лихва върху вземането по първия договор в размер на 1200лв., която е изчислил за периода 30.07.2003г. до 23.01.2007г. /датата на исковата молба/. Искът относно тази лихва е основателен / защото такъв се явява главния по отношение на него иск за главницата от 2 500лв./ като е доказан в своя размер до сумата 1097,66 лв., която е установена със заключението на вещото лице. До този размер искът следва да се уважи, а за разликата над него до пълния претендиран да се отхвърли.

Върху вземането по втория договор въззиваемия претендира мораторна лихва в размер на 1100 лв. Искът относно тази лихва е основателен / защото такъв се явява главния по отношение на него иск за главницата от 2 500 лв./, като е доказан до размера 806,45 лв. за периода от датата на падежа на задължението 30.06.2004 г., до датата на исковата молба 23.01.2007 г. До този размер искът следва да се уважи, а за разликата над 806,45 лв. до пълния претендиран размер трябва да се отхвърли.

         С оглед решаващите изводи на настоящата въззивна инстанция решението на районен съд, като правилно и законосъобразно следва да се потвърди, а въззивната жалба като неоснователна да се остави без уважение.

         По изложените съображения и на осн. чл. 208 от ГПК, съдът

 

                                                     Р Е Ш И:

 

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 46 от 16.03.09 г. по гр.д. № 296 по описа за 2007 г.  на СлРС, с което са уважени частично предявените искове от В.З.Д. с ЕГН: ********** ***, против П.Ж.Т. с ЕГН: ********** ***, и я ОСЪЖДА да му заплати на основание чл. 240 и чл. 86 от ЗЗД, главниците от по 2 500 лв. /две хиляди и петстотин лева/ по договори за заем от 29.01.2003 г. и от 29.08.2003 г., /общо 5000 лв./ /пет хиляди лева/, както и обезщетение в размер на 1097,66 лв. /хиляда и деветдесет и седем лева и шестдесет и шест стотинки/ за забавено изпълнение по договора от 29.01.2003 г. за периода от 30.07.2003 г. до 23.01.2007 г. и обезщетение в размер на 806,42 лв. /осемстотин и шест лева и четиридесет и две стотинки/ за забавено изпълнение по договора от 29.08.2003 г. за периода от 30.06.2004 г. до пълното им изплащане, ведно с направените по делото разноски в размер на 985,79 лв./деветстотин осемдесет и пет лева и седемдесет и девет стотинки/, като ПРАВИЛНО И ЗАКОНОСЪОБРАЗНО.

 

Решението подлежи на обжалване пред ВКС на РБ по реда на чл. 280 от ГПК в сила от 01.03.2008 г.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                        ЧЛЕНОВЕ: