Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N  279

 

 

гр. Сливен, 20.10.2009 г.

 

 

 

              В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

 

 

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  откритото заседание на четиринадесети октомври през двехиляди и девета година в състав:               

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                                 НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:                                                             МАРТИН САНДУЛОВ

                                                                               мл. с. МИРА МИРЧЕВА

при участието на прокурора ……...………….и при секретаря Е.Х., като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева въз.гр.  д.  N 301 по описа за 2009  год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Обжалвано е частично първоинстанционно решение № 230/31.03..2009г. по гр.д. № 4458/08г. на СлРС.

С него е прекратен граждански брак като дълбоко и непоправимо разстроен, по вина на съпругата, родителските права върху ненавършилото пълнолетие дете са предоставени за упражняване на бащата, като на майката е определен режим на лични контакти, тя е осъдена да заплаща на детето със съгласието на неговия баща месечна издръжка до настъпване на правоизменящи или правопрекратяващи я факти, заедно със законовата лихва при забава, ползването на семейното жилище е предоставено на съпруга, постановено е съпругата да носи само предбрачното си фамилно име и са присъдени съответните такси и разноски по делото. Искът за издръжка е отхвърлен над присъдения до пълния му размер като недоказан.

Това решение е обжалвано от ответницата в първоинстанционното производство в частите относно вината, родителските права, и издръжката за непълнолетното дете.

Въззивницата твърди в жалбата си, че първоинстанционното решение е незаконосъобразно и неправилно. Заявява, че съдът е направил изводи, противоречащи на свидетелските показания, освен това е изградил фактическите си констатации въз основа само на представени от ищеца доказателства, които пък е възприел и представил неправилно. Твърди, че  кредитираните гласни доказателствени средства са неверни, пристрастни и едностранчиви. Заявява и, че представения социален доклад, с който си е послужил съдът е непълен и необективан. Погрешната фактическа обстановка е довела до необосновани и незаконосъобразни правни изводи. Във въззивната жалба излага свои фактически твърдения, както и личната си интерпретация на събития и отношения, които съпоставя с фактологията и твърденията в исковата молбя, прави изводи, които желае окръжният съд да възприеме. Заявява, че от толерантност не е представила някои писмени доказателства, а не е могла да ангажира гласни такива, тъй като свидетелите се страхували от реакцията на ищеца.

Поради изложеното моли настоящата инстанция да постанови решение, скоето отмени атакуваното в посочените части и вместо тях постанови, че вина за разстройството на брака има само ищеца, да предостави на нея упражняването на родителските права спрямо ненавършилото пълнолетие дете, а на бащата определи подходящ режим за контакти и го осъди да заплаща месечна издръжка в размер на 80 лв. за детето, заедно с лихвата за забава. Не е претендирала разноски за тази инстанция.

Във въззивната жалба не са направени доказателствени искания.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемата страна  е подала писмен отговор. С него оспорва въззивната жалба и заявява, че не са посочени никакви отменителни основания, а изложените в нея обстоятелства всъщност подкрепят изводите на РС. Заявява, че първоинстанционното решение е правилно, обосновано и законосъобразно, постановено при липса на процесуални нарушения и в съответствие с материалноправните норми. Моли същото да бъде потвърдено, а жалбата – оставена без уважение. Не прави доказателствени искания пред тази инстанция.

В същия срок не е подадена насрещна въззивна жалба.

В с.з., въззивницата, редовно призована, се явява лично, поддържа въззивната жалба и моли съда да я уважи.

Прави искане за събиране от въззивния съд на допълнителни писмени доказателствени средства.

В с.з. въззиваемият, редовно призован, се явява лично и с процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, поддържа отговора на  въззивната жалба и моли съда да отхвърли последната и потвърди решението в обжалваните части, като правилно, законосъобразно и обосновано. Не претендира разноски за тази инстанция. Противопоставя се на събирането на доказателства във въззивната фаза.

След докладване на жалбата и отговора, страните не са направили възражения.

С определение в открито заседание по реда на чл. 267 от ГПК, въззивният съд, при условията на чл. 266 ал.1 и обр. арг. чл. 266 ал. 2 и 3 от ГПК, във връзка с чл. 159 от ГПК, се е произнесъл и по направените доказателствени исканиия за събиране на допълнителни писмени доказателствени средства, като не е го е уважил, поради липса на законовите предпоставки за това - с оглед несвоевременността на искането и настъпилата преклузия, тъй като фактите не са нито новонастъпили, нито новоузнати от страната и тя е имала възможност да посочи и ангажира доказателствените си средства пред първоинстанционния съд, както и поради липса на процесуални нарушения на РС, довели до този резултат.

Предвид наличието на правоотношение, засягащо интереси на ненавършило пълнолетие дете, чиито права са обект на закрила от специален закон – ЗЗДт, и с оглед разпоредбата на чл. 15 от него, във въззивната фаза на производството съдът изслуша непълнолетното дете на страните.

Изслушването бе проведено в подходяща обстановка, в присъствието на компетентен, надлежно определен социален работник от Д”СП” по настоящия адрес на детето.

Преди изслушването съдът осигури необходимата информация на детето и го уведоми за евентуалните последици от изразяване на мнението или желанието му.

По реда на чл. 149 ал. 3 от ГПК въззивната страна е поискала срок за писмени бележки, каквито не са представени в рамките на дадените от съда 3 дена.

Този съдебен състав намира въззивната жалба за допустима, отговаряща на изискванията на чл. 262 от ГПК, подадена в законовия срок от процесуално легитимиран субект, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед обхвата на  обжалването – и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства, намира, че обжалваното решение е и законосъобразно, поради което следва да бъде потвърдено в засегнатите от жалбата части.

Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея.

Също така въззивният състав споделя и правните изводи на РС, които са обосновани и намират опора в материалноправните норми, приложими към настоящия спор.

Всички изложени във въззивната жалба оплаквания, са неоснователни.

Първоинстанционният съд не е допуснал процесуални нарушения, които да са ограничили правото на защита на ответницата. Той е извършил надлежно всички процесуални действия предвидени в чл. 141 – 146 от ГПК – докладвал е исковата молба, дал е правна квалификация на брачния и съединените с него искове, определил е подлежащите на доказване факти и е разпределил доказателствената тежест между страните, като се е произнесъл по направените доказателствени искания.  Във всички съдебни заседания по делото ответницата е присъствала и е получила възможност да упражни, включително и под напътствията на съда, процесуалните си права. Тя не е направила възражения по доклада, нито е посочила и изчерпала  всички факти и обстоятелства, на които основава възраженията си и – съответно – твърденията за причините за настъпилото далбоко и непоправимо разстройство на брака. Не е обезпечила с надлежни, годни и допустими доказателствени средства всяко свое фактическо твърдение, от което черпи изгодните за себе си правни последици. Не е ангажирала, не е посочила и не е поискала събиране на тези писмени доказателствени средства, които представя пред въззивния съд.

РС е събрал допуснатите доказателства по правилата, предвидени в ГПК и е извел фактическото положение от съвпадащите, подкрепящите се, кореспондиращи помежду си и взаимнодопълващи се доказателства, извлечени от съответните им носители – писмените и гласните доказателствени средства. При преценка на достоверността им се е ръководил от общите правила, касаещи материалната и формалната доказателствена стойност на диспозитивните и свидетелстващите официални и частни документи, и е отчел средствата и начина на придобиване на знанието относно фактите, за които свидетелите са давали показания, вида и характера на техните отношения със страните и степента на родство с тях.

Предвид това липсват причини за отмяна на атакувания акт, свързани с допуснати процесуални нарушения.

Що се отнася до твърденията за противоречие с материалния закон, този състав не споделя и тях.

На първо място е обжалвано приетото за установено от съда относно вината за дълбокото и непоправимо разстройство на брака, представляващо единственото правно основание за неговото прекратяване. Този въпрос стои в основата на всички останали претенции на въззивницата, които тя противопоставя на тези на ищеца и атакува решението на РС по отношение на тях.

Вината в брачния процес е понятие, чието съдържание се различава значително от приетото в правната доктрина значение на термина „вина”. Без да има твърда дефиниция, то тангира повече с устойчивите житейски, социални и морално-етични възгледи, наложили се трайно в обществените отношения. За ориентир служи идеята, че бракът е средството за постигане на общоцелен краен резултат – семейство, за чието нормално съществуване носят еднаква отговорност двамата партньори. По тези причини, за да се избегне елемента на субективизъм в процеса, константната съдебна практика е да се извършва преценка само на фактическото поведение, обективирано в конкретни действия на всеки от съпрузите. Значението на тези действия, пък, се отчита само от гледна точка на взаимоотношенията съпруг-съпруга, майка-дете и баща-дете, въплъщаващи същността на условното качество „семейственост” у всеки съпруг.

В този смисъл РС, въз основа на фактите, които е установил извън всякакво съмнение, е извел заключение, което този състав споделя.

Всички прояви на индивидуалния характер и личност на съпрузите са специфични за всеки отделен случай и те не могат да се приведат под общ знаменател. Това, което съдът обсъжда и преценява, е само дали и доколко те нарушават хармонията в семейството и влияят негативно на отношенията вътре в него. Тоест – едно и също поведение в някои случаи може да доведе до разстройство на брачните отношения, а в други – не – според характера, възпитанието, мирогледа на лицата, тяхната толерантност и въобще - нагласата и вижданията им за същността на брака. /Естествено извън тази категория остават действията и бездействията, за които правна норма прогласява, че представляват нарушение или престъпление, и на страните в брачното отношение не е дадена възможност за преценка./ В тази светлина задълженията на съда се свеждат до това, да изолира конкретни постъпки и да ги съпостави,  с отношението, първо - на всеки от съпрузите, и после – на обществото, към съдържанието на брака, а след като констатира разминаване, да прецени по въздействието, което са оказали, дали това води, и в каква степен, до разстройство на брачните отношения, както и кой е носителят на брачната вина.

В настоящия случай отделните действия и цялостното поведение на съпругата-въззивница, показват нейната трайна и неотвратима дивергенция от семейството. За продължителен период от време, предхождащ подаването на исковата молба, тя е поставяла своите желания, усещания и потребности на първо място. Честите закъснения, отсъствия, затваряне в собствен свят, дезинтересиране към дома, отчуждаване от съпруга, пренебрегване на нуждата от внимание на децата, трайното и почти непрекъснато поддържане на близки   отношения с друг мъж, /формалното им естество е без значение, но на него ответницата е придала приоритетното качество на най-близко лице/, както и последвалото фактическо напускане на жилището и града, освен, че са причинили, както от субективна, така и от обективна гледна точка, дестабилизация и разстройство на брака, представляват и брачни нарушения в гореописания смисъл и несъмнено вината за това лежи върху ответницата.

По начало причините, мотивирали я да извърши определени действия, са без значение сами по себе си, ако те не съставляват от своя страна брачни нарушения на другия партньор. Но дори в такъв случай е недопустимо да се оправдават нарушенията на единия съпруг с тези на другия, тъй като това, вместо да води до решаване на проблема, го задълбочава и предизвиква ефекта на „наслагване” на вина. Рационалният и очакван подход е да се вземат мерки или за преустановяване на укоримото поведение – при поправими разстройства,  или – за прекратяване на брачните отношения – при непоправими. Ако причините за поведението на ответницата не се коренят в поведението на ищеца, а са лични, съдът няма право да се интересува от вътрешните чувства, но тогава укоримостта се състои в това, че ответницата е дала такъв външен израз на личните си преживявания, с които е нарушила брачните си задължения. Макар и неприкосновени, те не бива да вредят на семейството, щом тя още принадлежи към него.

От друга страна въззиваемият не е проявил реципрочно такова поведение, което да съставлява брчна вина.

Установи се, че през последните няколко години отношенията между съпрузите са били формални, те са се отчуждили както емоционално, така и физически, за което най-много е допринесло фактическото напускане на семейното жилище и самото семейство от страна на ответницата.

Установи се и, че ищецът, в този продължителен период от време, е полагал всячески усилия да запази и възстанови близостта, продължил е сам да изпълнява задълженията към семейството, свързани с поддръжката на дома, осигуряването на средствата за живот на него и двете деца, както и нормална и спокойна обстановка за тях. Функциите си като баща е изпълнявал с грижа, обич и внимание, правил е опити да приобщи отново съпругата си, считайки, че брачните отношения не са непоправимо разстроени.

Обратното – ответницата е отхвърляла тези опити и е насочила действията си единствено към задоволяване на собствените си интереси. При това положение, ако тя е приела, че има проблем в брака и в отношенията между нея и съпруга й, за който е считала, че причина е последният, е следвало да предприме някакви действия за отстраняването и разрешаването му – например чрез разговор, консултация, друг вид външна помощ, тоест - да демонстрира активна проява на градивност, целяща заздравяване на брака. Ако пък сама е считала, че последното е невъзможно, или не го е желаела, също е следвало да предприеме действия за регулиране на положението по надлежен начин – чрез прекратяване на брака. Вместо това, тя е предпочела да запази съществуването му, но без да изпълнява естествените брачни задължения, произтичащи от това.

Тоест поведението й, макар в рамките на съществуващ брак, е обективирало липсата на съответната ангажираност към него и съдът правилно е отчел това като вина за дълбокото, и вече – непоправимо, разстройство на брака, налагащо неговото прекратяване с развод.

Твърденията на ответницата и пред двете инстанции останаха голословни, предвид липсата на процесуално изрядно и ефективно проведено доказване, което да позволи на съда да ги приеме за установен факт. По никакъв начин не се доказа наличие на връзка между ищеца и друга жена преди предявяване на иска. Следва да се отбележи, обаче, че дори хипотетично да се приеме, че той е бил емоционално обвързан, само това не е достатъчно да му се възложи вина за разстройството на брака, по аналогични на изтъкнатите по-горе съображения. 

След като бракът  е отношение между  двама души, имащо личен, интимен, неприкосновен характер, емоционалните и духовни негови измерения не могат, и не са предмет на регулиране от съда. Както се посочи вече, той може да извърши преценка от гледна точка на правото, единствено на фактическото поведение на съпрузите, без да обсъжда личното им, вътрешно емоционално състояние, ако то не е получило външен израз, рефлектиращ върху брачното поведение. В случая субективните изживявания, както на ответницата, така и на ищеца, са неподвластни на съдебен контрол, ако обективното им поведение не съставлява нарушение на брачните задължения и не води до разстройство на брака.

Ето защо, разликата между двете страни в настоящия процес, ако се приравнят на емоционално ниво, се изразява точно в демонстрирането на крайно различаващо се поведение, дори то да е производно на един и същ емоционлен механизъм – липса на чувства към партньора и наличието на такива към друго лице. От една страна ответницата, заради това, е напуснала дома, града, семейството, превърнала е собствените си преживявания в смисъл на живота си, отчуждила се е от децата, неглижирала е факта, че с постъпките си ги притеснява, наранява и вреди, което обективира брачна вина.

От своя страна ищецът, въпреки това, е запазил изрядно брачно и семейно поведение – проявявал е грижа, помощ, съчувствие, наред с материалното задоволяване на нуждите на децата. Не е позволил нищо да вземе надмощие или дори да се конкурира със задълженията му към дома, които е поставял на първо място. Това, от своя страна, показва липса на брачна вина.

 Поради това в тази част атакуваното решение е правилно и следва да се потвърди.

Обжалван е съдебният акт и по отношение на въпроса за възлагането на родителските права, и съответно  – на режима на лични контакти с детето, което още не е навършило пълнолетие.

При анализа на възприетата от двете инстанции фактическа обстановка,  като се вземат предвид всички значими фактори – субективните - от една страна: възрастта и пола на детето, обичайният му начин на живот, средата, в която то се е адаптирало, отношението му към всеки от родителите му, изразеното лично желание, от друга страна: характера и поведението на всеки от двамата родители, способността да полага в необходимия обем лични и непосредствени грижи към детето, да проведе адекватни и последователни методи за възпитание, възможностите да му осигури спокойна и нормална домашна обстановка и средства за издръжка, както и обективните фактори – перспективите на детето за добро образование и възможности за развитие, за контролирани социални контакти и приспособяване в позната среда, за  изграждане на устойчиви навици и поведение в сигурна битова обстановка, и душевния му комфорт, зависещ изключително от незастрашаване на специфичната, незаместима връзка “баща-син”, въззивният съд счита, че интересът на детето налага  упражняването на родителските права в този момент да се предостави на бащата.

За да му се откаже това право, каквото е искането на ответницата, е необходимо най-малкото да са дискредитирани по някакъв начин качествата и способностите му на родител и възпитател – в действителност липсват както индикативи, така и доказателства, че той се отнася лошо или безразлично към детето, че влияе зле на възпитанието му, че му вреди морално или му създава неподходящи, непристойни, или обществено неприемливи навици.  За сметка на това, обаче, с оглед сложилите се семейни отношения, съдът намира, че демонстрираните от въззиваемия, при критични условия, ефективен самоконтрол и способности за овладяване и справяне със ситуацията, представляват добра препоръка за родителски качества.

Без да се поставя под съмнение обичта, която естествено и майката изпитва към сина си, нито да се омаловажава чисто материалната й възможност да осигури дом и средства за живеене на детето, не може да не се отчетат и обстоятелствата, които дават предимство на ищеца. Ответницата, в твърде дълъг период от време, сама не е полагала лично и постоянно, с физически действия, грижи за ежедневното задоволяване на нуждите на детето и е предизвикала неговото огорчение и недоверие, лишила се е от статута на безусловна опора, каквато то вижда в лицето на баща си. Дали ще е в състояние да поправи това за в бъдеще, е без значение, тъй като процесът на възвръщане на доверието, реинтеграцията й в дома като фигура с авторитет и влизането й в ролята на закрилящ фактор, е дълъг, бавен и с несигурен резултат, а нито специфичната възраст на детето, нито динамиката на живота, позволяват да се експериментира с тази възможност. Точно обратното – прекият интерес на детето диктува между два, равностойни от битова и материална гледна точка, варианта, да се избере този, който гарантира по-малко стрес и по-кратък период за адаптация – тоест, да се запази статуквото. Откъсването на детето от установилият се с години начин на живот, среда, контакти, и въвеждането му в непознати, доста по-ограничени и несигурни такива, несъмнено ще се отрази негативно на душевното му равновесие и последиците могат да са непредвидимо тежки. Излишно е да се поставя в риск крехката емоционалност на момче в тази възраст. Дори единична проява на егоцентризъм от страна на родителя, детето приема като знак, че не е обичано, разтърсва дълбоко психиката му и поражда несигурност, и безпокойство от повторение, поради което то търси убежище и стабилност в тази обичайна и позната среда, където се чувства важно и обгрижвано. От изслушването на детето непосредствено от този съдебен състав, е видно, че то не изпитва колебания относно желанието си, независимо, че също обича безусловно и искрено, и двамата  си родители. Така, без да е задължително за съда, неговото субективно желание се покрива изцяло с обективно констатираните предимства то да остане да живее при ищеца, който да упражнява родителските права спрямо него.

Следва да се отбележи, че при извършването на тази преценка, съдът се е абстрахирал напълно от въпроса за вината, като фактор за дълбокото и непоправимо разстройство на брака между страните. Приел е, че брачната вина в случая, не влияе върху качествата на родител на ответницата. Ръководил се е изцяло и единствено от интереса на непълнолетното дете, който е поставил в основата на разсъжденията си, и още при обективната съпоставка между двете възможности, е констатирал къде безспорно той ще бъде максимално охранен. Поради това и не подлага на критика качествата на майката, способностите и възможностите й, готовността й да прояви всеотдайност, любов, търпение, желанието й да изгради отново емоционална и духовна връзка с детето, и да я поддържа.  

Всичко това може и следва да стане, независимо от правното положение, което ще създаде съдебният акт – той не контролира чувствата между родителя и детето, и не въз основа на него ответницата ще формира поведението си. Поради това, ако настъпят обстоятелства, променящи коренно настоящото фактическо положение, няма пречка правното положение също да се промени, като се приведе в съответствие с новосъздадената обстановка – като определящ отново ще е интересът на детето, до навършване на пълнолетието му.

На последно място, по повод претенцията на въззивницата, която тя аргументира с факта, че обича детето си и не желае то да бъде откъсвано от нея, което я мотивира да се бори с правни средства за родителските права върху него, съдът счита, че за щастието и душевния интегритет на детето, е изключително важно то да не бъде подлагано на психологичен натиск, като бъде поставено в ситуация да избира между двамата родители, да се страхува да не нарани някого от тях и да се чувства като средство за въздействие. Поради това най-силната проява на родителска обич понякога се състои в това да се оттеглиш, вместо да преследваш формална победа на всяка цена. Да пожертваш собствените си желания и честолюбие, в името на спокойствието на детето, е висш израз на родителско достойнство и мъдрост, който, обаче, е  въпрос на личен избор, тъй като съдът не може да го наложи насила.

С оглед изложеното следва да се потвърди решението и в частта, относно родителските права.

Определеният режим на виждане е гъвкав, максимално либерализиран и съобразен както с времето и възможностите на родителите, така и с интереса на детето, поради което не се налага промяната му от тази инстанция.

На последно място обжалването на решението и относно издръжката, видно от съдържанието на въззивната жалба, е обусловено от водещата претенция за предоставяне на родителските права. Така, доколкото промяна в постановеното от първоинстанционния съд няма, в тази част жалбата също се явява неоснователна.

Въпреки, че липсват отделни съображения, касаещи самостоятелно тази част на решението, във връзка със законосъобразността й при определяне размера на издръжката, СлОС, предвид служебното начало и засиления контрол в случаите, когато се засягат интереси на непълнолетно дете, счита, че следва да провери и нейната правилност.

Първоинстанционният съд, в съответствие с правните норми, при правилна преценка на релевантните факти – нуждите на детето и възможностите на родителите, отчитайки кой от двамата ще полага и личните грижи за него, е постановил допустимо, законосъобразно, обосновано и правилно решение за определяне на размера на издръжката, която родителят, при когото детето няма да живее, е длъжен да му заплаща. Така и в тази част атакуваният съдебен акт следва, като правилен, да бъде потвърден.

В обобщение - щом правните изводи на двете инстанции съвпадат, въззивният съд счита, че липсват отменителни основания и въззивнвата жалба следва да бъде оставена без уважение. Атакуваното решение следва да бъде потвърдено в частите, в които е обжалвано. Районният съд е провел надлежно и пълно събиране на допустими и относими доказателства, въз основа на които е формирал обективни фактически констатации и правилно ги е привел към съответстващата им правна норма, като по този  начин е достигнал до законосъобразни правни изводи.

С оглед изхода на процеса отговорността за разноски следва да се възложи на въззивницата и тя следва да понесе своите както са направени. Насрещната страна не претендира разноски за тази инстанция и такива не следва да й се присъждат.

Ръководен от гореизложеното съдът

                      

 

 

Р     Е     Ш     И  :

                                               

 

 

ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно решение № 230/31.03.2009г. по гр.д. № 4458/08г. на СлРС в ОБЖАЛВАНИТЕ ЧАСТИ.

 

 

Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКСРБ в едномесечен  срок от връчването му.

                                                

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

         ЧЛЕНОВЕ: