РЕШЕНИЕ №

гр. Сливен, 28.07.2009 год.

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

            Сливенският окръжен съд, гражданско отделение, в открито заседание на първи юли 2009 г. в състав:

                                                                        ПРЕДСЕДАТЕЛ: Н.Я.

                                                                                  ЧЛЕНОВЕ: М.Д.

                                                                                                          М.М.

 

при участието на секретаря П.С. разгледа докладваното от младши съдия МИРА МИРЧЕВА  333 по описа на съда за 2009 г. и за да се произнесе, взе предвид:

            Производството е въззивно, по реда на чл. 258 – 272 от ГПК.

            Обжалвано е от ответника И.М.И. решение № 295 от 13.04.2009 г. по гр.д. № 4063/2008 г. по описа на Районен съд – Сливен, с което е отхвърлен искът му срещу „И.К.” ЕООД – в ликвидация за заплащане на сумата от 5862 лв., представляваща обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за 117 работни дни в периода 2004 – 2007 г. по договор за възлагане на управлението от 07.05.2007 г. За да отхвърли иска, в мотивите си съдът е приел, че страни по договора са ищецът и Община Сливен, но не и ответното дружество, затова за дружеството задължения по договора не възникват, а уговорката плащането да стане за сметка на средствата за работна заплата на дружеството касае само начина на начисляване и плащане на възнаграждението, уговорен между страните.

            В жалбата се твърди, че решението е неправилно. Описва се съдържанието на сключения договор за управ­ление от 07.05.2007 г. и се заявява, че собственик на капитала на дружеството е Община Сливен, а като действащ орган общинският съвет изпълнява ролята на принципал и взема решения по управлението и представителството на дружеството. Всички плащания към работници и трети лица, по които страна е дружеството, се изплащат от дружеството, а както всички възнаграждения се изплащат от дружеството, така и обезщетението е за сметка на дружеството и следва да се заплати от него. Според жалбоподателя този договор не може да се квалифицира като обикновен договор за възлагане на управлението, защото по отношение на правата, относими към престирания труд, са съпоставими и приравнени към права и последици от трудово правоотношение. Договорът има последици като на трудов и след като е получавал възнаграждението си от дружеството, от него следва да получи и обезщетението. Общината не може да го изплати, защото управителят е в договорни отношения по повод управлението на дружеството. Управителят и дружеството нямат договорни отношения, тъй като управителят не може да договаря сам със себе си, затова не е сключен и трудов договор, а това двустранно правоотношение; но да се измества отговорността и задълженията извън обсега на дружеството, е в противоречие с правната логика. Според изложеното в жалбата съдът е възприел съвсем формално обстоятелството, че няма пряк договор с дружеството, но ако се направи аналогия с обикновено ЕООД, ще се установи, че отговорността е изцяло на дружеството. Няма обяснение защо съдът е приел, че между страните липсва задължение, след като всичките си месечни възнаграждения управителят е получавал от дружеството по силата на същия договор. Общината и да иска, не може да изплати възнаграждението – дружеството е единственият доволстващ орган на управителя и плащането може да стане само от неговия фонд за работна заплата. Иска се решението да бъде отменено и ответникът да бъде осъден да заплати обезщетение в размер 5862 лв.

            Отговор на въззивната жалба не е подаден.

В съдебно заседание въззивникът не се явява и не се представлява; постъпила е молба от неговия пълномощник, в която той заявява, че поддържа жалбата, няма искания за събиране на доказателства и претендира разноски. За въззиваемата страна се явява представител по пълномощие, който изразява становище, че реше­нието е правилно.

            Жалбата е подадена в срок от лице, което има интерес да обжалва, и е допустима.

Предявеният иск от И.М.И. срещу „И.К.” ЕООД (в ликвидация) – гр. Сливен е с правно основание чл. 141, ал. 7 от ТЗ във връзка с чл. 79, ал. 1 от ЗЗД – за изпълнение на задължение по договор за възлагане на управлението на дружество с ограничена отговорност. Иска се заплащане на сумата 5 862 лв., представляваща обезщетение за неизползван платен годишен отпуск по договори за възлагане на управлението на дружеството ответник за периода 2004 – 2007 г. Иска се и присъждане на законната лихва върху тази сума от момента на предявяването на иска – иск с правно основание чл. 86 от ЗЗД.

От фактическа страна по делото се установи следното:

            От 1998 г. до 25.08.2008 г. ищецът И.М.И. е бил управител на дружеството ответник, което е еднолично дружество с ограничена отговорност със собственик на капитала – Община Сливен. Между ищеца и общината е сключен на 07.05.2007 г. договор за възлагане на управлението за срок от три години, който е прекратен предсрочно на уговорено в договора основание – поради взето решение от едноличния собственик за прекратяване на дружеството.

Преди сключването на договора от 07.05.2007 г. функцията на управител се е изпълнявала отново от ищеца. Договори за възлагане на управлението с него са сключвани на 30.07.2002 г. – за срок от три години, на 11.06.2002 г. – до провеждането на конкурс за управител, и на 11.06.1999 г. – за срок от три години.

Всички договори са сключени между ищеца и Община Сливен, представля­вана от кмета. С тях се уреждат правата и задълженията на управителя във връзка с управлението на дружеството, цитира се съответно решение на общинския съвет за определяне на управител, а като правно основание за сключването на договорите е посочен чл. 147, ал. 1 от ТЗ.

Както в договора от 07.05.2007 г., така и в този от 30.07.2002 г. е уговорено, че управителят има право на платен годишен отпуск в размер 30 работни дни годишно. При прекратяване на договора на управителя се изплаща обезщетение, съответстващо на неизползвания платен годишен отпуск, което се изчислява въз основа на възнаграждението му за последния отработен пълен месец. И в двата договора не се сочи размер на възнаграждението, а се уговарят правила за определянето му, препращащи към нормативни актове и поставени в зависимост и от финансовия резултат на дружеството. В договора от 2002 г. се сочи, че възнаграждението се определя в съответствие с нормативната уредба за страната, отнасяща се за търговските дружества с ограничена отговорност с държавно участие, като при годишна печалба или загуба едноличният собственик на капитала има право да увеличи, съответно намали годишното възнаграждение на управителя с до 20 на сто. В договора от 2007 г. е посочено, че размерът се определя в съответствие с чл. 50 от Наредбата за реда за упражняване на правата на собственик на Община Сливен в търговските дружества с общинско участие в капитала, и са предвидени аналогични възможности за неговото увеличаване или намаляване.

С прекратяването на договора на ищеца е изплатено обезщетение за неизполз­ван платен годишен отпуск за 2008 г.

За 2004 г. ищецът има 27 дни неползван платен годишен отпуск. Не е ползвал никаква част от отпуска си за следващите години до 2008 включително.

Възнаграждението, изплатено на ищеца за м. юли 2008 г., е в размер 765,22 лв. за отработени 16 дни през месеца, или 47,83 лв. за всеки работен ден.

Горната фактическа обстановка се установява от писмените доказателства по делото и от заключението на назначената съдебноикономическа експертиза. Няма данни по делото между 2005 и 2007 г. да е бил сключван друг договор за възлагане на управлението между същите страни, а че такъв явно не е имало, се вижда и от приложената по делото декларация от М. от 06.06.2008 г. за неизползвания му отпуск, където за периода 30.07.2005 – 06.05.2007 г. в колоната „полагаем отпуск” са поставени въпросителни.

Въз основа на установените факти съдът стигна до следните правни изводи:

Обжалваното решение е валидно и допустимо, но е неправилно.

Според чл. 141, ал. 7 от Търговския закон отношенията между управителя на дружество с ограничена отговорност и самото дружество се уреждат с писмен договор за възлагане на управлението, сключен от името на дружеството чрез лице, оправомощено от общото събрание на съдружниците, или от едноличния собстве­ник. При сключването на договорите Община Сливен чрез кмета на общината е действала като едноличен собственик на капитала, сключващ от името на дружеството договор за възлагане на управлението.

Страни по договора, с който уреждат вътрешните си отношения, са управи­телят и дружеството с ограничена отговорност. Действително в договора не е изрич­но посочено, че страна по договора е дружеството, а общината сключва договора от негово име, но това е ясно от самия характер на договора и от уредбата на чл. 141, ал. 7 от ТЗ. Правата и задълженията възникват за дружеството, а не за представлява­щия го в отношенията с управителя едноличен собственик на капитала. Това е и причината плащанията към управителя, подобно на тези към работниците и третите лица, да се извършват за сметка на имуществото на дружеството, а не на това на едноличния собственик. Ако едноличният собственик на капитала лично беше страна по договора, той не би могъл да задължи по него трето лице, неучастващо в договора (дружеството), като уговори плащанията да се извършат за негова сметка.

Процесният договор е напълно стандартен, обикновен облигационен договор за възлагане на управлението и няма действие и последици на трудов, но горните изводи са в сила за всички договори за възлагане на управлението на дружество с ограничена отговорност.

            Няма пречка по такъв договор да се уговори възможност за ползване на платен годишен отпуск, както и задължение управителят да бъде обезщетен за неизползвания отпуск. За разлика от трудовите правоотношения обаче, тук такива права и задължения възникват само ако са изрично уговорени и само за периода, за който се отнася уговореното.

            В периода 2004 – 2007 г. отношенията на ищеца и дружеството ответник са се уреждали от два отделни договора, сключени за срок от три години всеки. Първият от тях е уреждал взаимоотношенията им за периода между 30.07.2002 г. и 30.07.2005 г., а вторият – между 07.05.2007 г. и 25.08.2008 г.

            Договорите, и по-специално този от 2002 г., не предвиждат след изтичането на срока действието им да се продължава по право, ако не бъде сключен нов договор, но изпълнителят продължи изпълнението на задълженията. Няма такава норма и в закона. Ето защо следва да се приеме, че между 30.07.2005 г. и 06.05.2007 г., макар ищецът да не е преставал да бъде управител на дружеството, вътрешните му отношения с него не са били уредени от специален договор. Не е налице за този период и гарантираната възможност да се ползва годишен отпуск и съответства­щото и задължение да се изплати обезщетение, доколкото не е задължителна по закон в отношенията между дружество и управител, а договор липсва. Следователно на ищеца не се полага платен годишен отпуск и обезщетение за периода 30.07.2005 г. – 06.05.2007 г. и остава да му се дължи обезщетение за 44 работни дни неизползван платен отпуск по договора от 2002 г. (от които 27 дни за 2004 г. и 17 дни за 2005 г.) и 20 работни дни по договора от 2007 г. В тази част искът е основателен.

            Назначената по делото експертиза е отговорила на въпроса за размера на изплатеното на ищеца възнаграждение за м. юли 2008 г., когато е прекратен вторият договор, но не е дала заключение за размера на възнаграждението за м. юни 2005 г., който е последният отработен пълен месец по договора от 2002 г., прекратен с изтичането на срока на 30.07.2005 г. По делото няма данни за този размер, който не е посочен като абсолютна сума в договора и зависи от финансовия резултат за годината, стойността на активите и други параметри на управляваното дружество. Ищецът носи тежест да докаже както основанието, така и размера на вземането си, като поиска в съответните срокове събиране на доказателства. Настоящият състав счита, че назначаване на експертиза във въззивната инстанция, включително служебно от съда, без да са налице особени непредвидени обстоятелства за пропус­кането на сроковете за представяне на доказателства, е недопустимо с оглед чл. 266 от ГПК. В настоящия случай обаче има възможност да бъде определен приблизи­телно размерът на обезщетението, като за основа се вземе размерът на възнагражде­нието за м. юли 2008 г., още повече, че ответникът не е оспорвал заключението на експертизата, според което и за периода 2004 – 2006 г. размерът на обезщетението е същият като за 2007 г. При това положение по договора от 2002 г. ще се присъди обезщетение в размер 2104,52 лв., а по договора от 2007 г. – 956,60 лв., или общо 3061,12 лв.

Крайните изводи на двете инстанции в тази част не съвпадат и решението следва да бъде частично отменено, като искът за сумата 3061,12 лв. бъде уважен.

            Дължи се и следва да се присъди и законната лихва върху уважената част от иска от момента на предявя­ването му – задължението е без срок и предявяването на иска играе ролята на покана; това е и началният момент, от който ищецът е поискал присъждането и.

Разноските по делото следва да се разпределят между страните пропорцио­нално на уважената част от иска. Въззиваемата страна дължи на въззивника сумата от 61,22 лв. разноски за държавна такса за разглеждането на въззивната жалба и 373,10 лв. от общо направени от него 714,48 лв. разноски в първата инстанция. От направените от въззиваемия общо 485 лв. разноски в първата инстанция 231,73 лв. следва да се понесат от въззивника.

 

С оглед изложеното и на основание чл. 272 от ГПК съдът

 

РЕШИ:

ОТМЕНЯ решение № 295 от 13.04.2009 г. по гр.д. № 4063/2008 г. на Районен съд – Сливен в частта, с която е отхвърлен искът на И.М.И. срещу „И.К.” ЕООД (в ликвидация) за заплащане на обезщетение за неползван платен годишен отпуск за сумата 3061,12 лв., и вместо това

ОСЪЖДА „И.К.” ЕООД (в ликвидация) – гр. Сливен, бул. „Б.М.” № *, да заплати на И.М.И. ***, ЕГН **********, сумата от 3061,12 лв. (три хиляди шестдесет и един лв. и 12 ст.), представляваща обезщетение за неползван от него платен годишен отпуск от общо 64 работни дни за периода 2004 – 2007 г. по договори за възлагане на управлението на ответното дружество от 30.07.2002 г. и от 07.05.2007 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от деня на предявяването на иска – 18.11.2008 г.

ПОТВЪРЖДАВА решението в частта за сумата над 3061,12 лв. до пълния размер на иска от 5862 лв.

ОТМЕНЯ решението в частта му за разноските за сумата над 231,73 лв. до пълния присъден на ответника размер от 485 лв.

ОСЪЖДА „И.К.” ЕООД (в ликвидация) – гр. Сливен да заплати на И.М.И. сумата от 434,32 лв., представляващи разноски по делото в първата и във въззивната инстанции.

Решението подлежи на обжалване пред ВКС при условията на чл. 280 от ГПК в едномесечен срок от връчването му.

 

   ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ:   1.

                                               2.