Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N 241

 

гр. Сливен, 23.09.2009 г.

 

В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  откритото заседание на шестнадесети септември   през две хиляди и девета година в състав:               

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                                 НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

 ЧЛЕНОВЕ:                                                         МАРГАРИТА ДРУМЕВА

                                                              МАРТИН САНДУЛОВ

 

 при участието на прокурора ……...………….и при секретаря М.Л., като разгледа докладваното от  Мартин Сандулов въз.гр.  д.  N 376 по описа за 2009  год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258  и сл. от ГПК /.

Обжалвано е първоинстанционно решение № 304/16.04.09г. по гр. д. № 259/09г. на СлРС,  с което е отхвърлен като неоснователен предявения от въззивника против въззиваемото дружество отрицателен установителен иск за признаване за установено, че  не дължи, поради погасяване на вземанията по давност, част от сумите по изпълнителен лист, издаден против него по ч.гр.д.№ 1409/04г. на СлРС - сумата 991,34, 48 лв., представляваща стойност на неплатена топлоенергия за периода 1.12.2000г. – 31.03.2004г., ведно със законовата лихва за забава от 22..06.04г., и сумата 62,82 лв., представляваща мораторна лихва върху главницата.

Въззивникът твърди в жалбата си, че решението е незаконосъобразно, тъй като вземанията са погасени по давност. Подписаното от него споразумение с въззиваемото дружество не прекъсвало давността и съдът неправилно е приложил разпоредбата н ачл. 116 б. “а” от ЗЗД. Освен това споразумението е недействително, поради липса на представителна власт на пълномощника на дружеството. Поради това моли съда да отмени изцяло атакуваното решение като неправилно и незаконосъобразно.

В срока за отговор  въззиваемият не е подал писмено такъв.

В с.з., редовно  призована, въззивникът не се явява ,явава се представител по пълномощие, който поддържа жалбата и моли съда да я уважи. Претендира разноски.

В с.з. за въззиваемото дружество, редовно призовано, не се явява процесуален представител по закон, чрезпроцесуален представител по пълномощие по чл. 32 т.1 от ГПК /, оспорва въззивната жалба като неоснователна и моли съда да я отхвърли като такава. Претендира разноски по делото.

Въз основа на събраните доказателствени средства пред двете инстанции, съдът прие за установено следното от фактическа страна:

Въззиваемото дружество подало пред СлРС  на 22.06.04г. молба за издаване на изпълнителен лист против въззивника въз основа на несъдебно изпълнително основание по чл. 237 б. “к” от ГПК /отм./ - извлечение от сметка, за сумата 991,34, лв. главница, представляваща неплатена стойност на доставена топлоенергия за периода 01.12.2000г. – 31.03.2004г. ведно със законната лихва за забава до окончателното изплащане на главницата, както и мораторната лихва начислена до 14.06.2004г. в размер на 63,82 лв и разноски по делото в размер на 21,10 лв.. Със споразумение от 27.10.2003г. въззивникът – ищец е признал, че дължи на дружеството суми за неплатена топлоенергия за периода от 1.12.2000г. до 31.03.2003г. и се е задължил да ги плати.

Въз основа на издадения изпълнителен лист е било образувано изпълнително дело №291/2004г на ДСИ при СлРС, което е било прекратено на 06.11.2007г., а впоследствие по същия изпълнителен лист е била образувано изпълнително дело пред ЧСИ. 

На 28.01.2009г. длъжникът по изпълнителния лист предявил пред СлРС отрицателен установителен иск по чл. 124 от ГПК / против кредитора, като искал да бъде признато за установено, че не дължи  сумите по листа. Твърдял, че вземанията са погасени по давност.

С решение № 304/16.04.09г. по гр. д. № 259/09г. на СлРС,  искът е изцяло отхвърлен като неоснователен , като съдът е приел в мотивите си, че представеното писмено споразумение между страните е прекъснало давността за цялото вземане, а започналата да тече нова такава, не е била изтекла към момента на подаване на молбата за изпълнителен лист. Освен това ответникът е доказал съществуването на вземането и неговите основание и размер с  надлежни доказателствени средства, поради което искът, с който се отрича то, не може да бъде уважен.

Това решение е атакувано от ищеца в първоинстанционното производство с настоящата въззивна жалба.

Горната фактическа обстановка съдът прие за безспорно установена след съвкупната преценка и анализ на всички събрани по делото от двете инстанции годни, допустими и относими доказателствени средства, които са  еднозначни, безпротиворечиви и непререкаеми.

Въз основа на така приетото от фактическа страна съдът направи следните правни изводи:

Въззивната жалба е подадена в законоустановения 14 дневен срок от надлежен субект, поради което е процесуално допустима.

Разгледана по същество е неоснователна и следва да не се  уважава..

За да постанови решението си първоинстанционният съд е приел, че дължимостта на сумата, която се отрича от ищеца, е установена както с представените извлечения, така и с писменото споразумение от 27.10.2003г.  между страните, по силата на което ищеца се е задължил да заплати задължението при уговорените месечни вноски.. Счел е, че направеното  с исковата молба  възражение за изтекла погасителна давностт е изцяло неприложимо, тъй като описаното споразумение прекъсва давността, от датата на сключването му почва да тече нова такава – 3 годишна, с оглед характера на вземането, по отношение на цялата посочена в него сума, която давност към датата на подаване на молбата за издаване на изпълнителен лист на несъдебно изпълнително основание за същите суми  не е била изтекла.

Настоящият състав споделя това становище. Действително, съгласно разпоредбата на чл. 116  б. “а” от ЗЗД давността се прекъсва с признаване на вземането от длъжника и без съмнение в случая такова изявление има валидно направено от страна на ищеца /въззивник в това производство/, което касае целия исков период и цялата сума. Институтът на погасителната давност, обаче, представлява действие, извършването на което е поставено в зависимост от волята на страната-длъжник, което, без да рефлектира върху материалноправните отношения между страните, погасява субективното право на иск на кредитора, но за да се постигне този ефект, то следва да бъде извършено единствено пред съд. Тоест то не погасява самото задължение, а само правото то да бъде осъществено принудително, поради което доброволното му изпълнение няма да представлява недължимо платено. От казаното до тук следва, че самият факт на сключване на споразумението – тоест – признаването на вземането от страна на длъжника, не блокира неговата възможност да се отбранява в съдебното производство с възражението за изтекла погасителна давност. Единствената последица на това признание е, че при отчитане на давностните срокове следва да се съобрази законоустановеното им прекъсване в резултат на изявлението. Несъмнено е, че може да бъде въобще прекъснат по смисъла на чл. 116 от ЗЗД единствено срок, който е в течение към правнорелевантния момент. Незапочнал да тече, или вече изтекъл срок не може да бъде нито спрян, нито прекъснат. Поради това, щом е направено, възражението се разпростира върху целия процесен период и ако при проверката на условията се констатира, че преди прекъсването /чрез признание на задължението/ на давността за предявяване на вземанията, по отношение на някои от тях тя е изтекла, това ще доведе до блокиране на възможността на кредитора да предяви искове за тях.

Фактът, че длъжникът е признал цялото вземане не означава, че той вече няма право да се позове на изтекла давност, нито че се е отказал доброволно от това си право – в действителност единствено чрез доброволно плащане може да се  изрази необратимо такава воля – тоест  е необходимо и достатъчно реално действие насочено към погасяването на задължението. Изявлението за признание няма обвързващ ефект, който да не може да бъде коригиран чрез възражението за изтекла погасителна давност.

Така, след като се касае за периодични парични задължения, по отношение на тях се прилага тригодишния погасителен давностен срок, и той не е изтекъл към датата на признанието – 27.10.2003г., за вземанията за периода 1.12.2000г. – 31.03.03г.

Възражението за недействителност на споразумението е неоснователно. Признанието трябва да бъде обективирано и негов адресат е кредиторът или негов представител. В случая за кредитора е подписано от законният представител.

 

Така след като изводите на двете инстанции съвпадат, то решението, като правилно и законосъобразно, следва да бъде потвърдено.

 

Съобразно изхода от процеса въззивникът следва да заплати на другата страна направените от нея разноски за адвокатско възнаграждение.

 

Ръководен от гореизложеното съдът

 

 

 

                                        Р     Е     Ш     И  :

                       

 

 

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 304/16.04.09г. по гр. д. №259/09г. на СлРС, .

 

ОСЪЖДА Д.Г.К. ЕГН ********** *** *-*- * да заплати на „Т.– С.” ЕАД сумата 300 /триста/ лева, представляваща разноски по делото.

 

Решението не подлежи на касационно обжалване.

 

                                                

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

        

 

ЧЛЕНОВЕ: