Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N 

 

 

гр. Сливен, 23.09.2009 г.

 

 

              В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

 

 

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  откритото заседание на двадесет и трети септември през двехиляди и девета година в състав:               

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                                 НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:                                                          МАРГАРИТА ДРУМЕВА

                                                                            мл. с. МИРА МИРЧЕВА при участието на прокурора ……...………….и при секретаря......К.И......................, като разгледа докладваното от  Н.Я. ***.  N 422 по описа за 2009  год., за да се произнесе, съобрази следното:

Производството е въззивно и се развива по  чл. 258 и сл. от ГПК.

С оглед естеството на иска – такъв по чл. 28 вр. чл. 25 и 26 от ЗЗДт, за настаняване на дете извън семейството, същото е бързо и се движи по реда на  чл. 310 и сл. от ГПК, вр. чл. 317 от ГПК, във връзка с чл. 28 ал. 6 от ЗЗДт

Обжалвано е изцяло първоинстанционно решение № 367/18.05.2009г. по гр.д. № 3954/08г. на СлРС, с което е отхвърплена като неоснователна молбата на директора на дирекция “Социално подпомагане” – Сливен за предприемане на мярка за закрила спрямо непълнолетното дете Ц. Г. И., роден на *.*.*г. в гр. Я. – “настаняване в семейство на роднини и близки” – при неговата баба С. П. З. ***, до навършване на пълнолетие.

Въззивникът счита, че то е неправилно, тъй като в хода на производството пред РС били извършени нови проучвания от Д”СП”-Я., които приключили със заключение, че детето Ц. не е дете в риск и до СлРС била отправена молба с искане да бъде прекратена мярката за закрила, тъй като били налице основанията на чл. 29 т.6 и т.9 от ЗЗДт. Съдът, обаче не се бил произнесъл по товова искане, а само по първоначалната молба, като се мотивирал, че може да прекрати само постановено по съдебен ред настаняване на дете, но не и взета с административен акт мярка за закрила. Въззивникът твърди, че сагласно чл. 28 ал. 7 от ЗЗДт съдът може да промени мярка за закрила по искане на съответните лица, ако това е в интерес на детето. Майката на детето Ц. била поискала с молба тя да го отглежда и да се грижи за него, а съдът не се е произнесъл по това искане. Според разпоредбите на чл. 30 от закона било видно, че не е необходимо съдебно решение за настаняване, за да се прекрати такова настаняване с решение на съда, стига да са налице условията на чл. 29, както е в случая. Счита и, че водещ е интересът на детето, който налага то да живее и да се отглежда от своята майка. Поради това моли въззивния съд да отмени решението на СлРС и се произнесе по същество, но по молбата на Д”СП”-Сливен от 13.04.09г., като с решението си постанови прекратяване на взетата временно мярка със заповед на директора на Д”СП”-Сливен мярка за закрила на детето Ц. – “настаняване в семейството на С.З.”, като за в бъдеще детето ще се отглежда от неговата майка.

Във въззивната жалба не е направил  доказателствени искания за събиране на нови доказателствени средства във въззивното производство.

Въззиваемата страна не е подала нито писмен отговор нито насрещна въззивна жалба.

В с.з., за въззивника, редовно призован, се явява процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 3 от ГПК, който поддържа въззивната жалба. Няма процесуални искания. Моли решението на СлРС да бъде отменено като неправилно и незаконосъобразно по изложените в жалбата причини.

В с.з. първата въззиваема, редовно призована, се явява лично и с процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т.1 от ГПК ,и заявява, че няма доказателствени или процесуални искания в това производство. Моли въззивния съд да потвърди решението на СлРС, както и да постанови детето да живее при майка си.

В с.з. втората въззиваема, редовно призована, не се явява и не изпраща представител.

В с.з. по реда на чл. 15 от ЗЗДт, непълнолетното дете Ц., изслушано от съда в присъствието на социален работник от Д”СП”-Я., заяви, че се чувства по-добре при майка си, която го обича и се грижи за него. Всички се стремят да го приобщят към семейството, той е в нов клас, където се чувства добре и има приятели.

Социалният работник изрази становище, че мнението на детето е трайно и неповлияно от външни фактори.

След докладване на жалбата, не са направени възражения или искания.

Въззивният съд намира въззивната жалба за допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в срок, от процесуално легитимиран субект, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед обхвата на  обжалването – и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства, намира, че обжалваното решение е и правилно, поради което следва да бъде потвърдено.

Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея.

Въззивният състав достига до КРАЙНИ правни изводи, идентични с тези на РС, макар отчасти да не споделя развитата правна аргументация и да намира постановения диспозитив за не съвсем прецизен.

Безспорно основното, непререкаемо по важност и приоритетност задължение на съда, е да защити максимално интереса на ненавършилото пълнолетие дете, в духа на съвременните изисквания на нашето и европейското гражданско общество, към което се стремим да се приобщим. В този смисъл производствата, развиващи се по искания по ЗЗДт, свързани, най-общо, със защита на физическия, интелектуалния и душевния интегритет на децата от всяка реална или потенциална заплаха, се подчиняват на по-специален и по-гъвкав режим, в сравнение с общите процесуални правила, и правомощията както на административния орган, така и на съда, са разширени и не толкова формални.

Така в случая, действително РС е бил първоначално сезиран от Д”СП”-Сливен с искане по чл. 28 ал. 1 във връзка с чл. 26 ал. 1 изр.2  от ЗЗДт, за “настаняване на дете в семейство на роднини”, при условията на извършено вече от Дирекцията такова настаняване по административен ред. Това е мярка за закрила, чието предприемане законът е свързал с определени предпоставки и е предвидил императивно, че вземането й става по съдебен ред – по чл. 26 ал. 1 пр. 1 и чл. 28 от ЗЗДт. С оглед бързина и ефективност, предвид спецификата на защитаваното правоотношение, обаче, законодателят е предвидил и предварителна “охранителна” процедура, изразяваща се във временно настаняване – тоест – предприемане на същата мярка от страна на Д”СП”, но по облегчен, административен ред – по чл. 26 ал. 1 пр. 2 и чл. 27  от ЗЗДт, и то със срочен характер – до произнасянето на съда.  

Пред РС е започнало производството, в което от него е поискано да предприеме мярка за закрила “настаняване в семейство на близка – баба на детето”, при наличието на постановена временна такава по административен ред.

В хода на съдебния процес, обаче до СлРС е подадено и искане от страната - молител, която с оглед динамиката на семейните отношения и настъпилите промени, при спазване на изискванията и реда на ЗЗДт /в резултат на доброто взаимодействие и сътрудничество с друго лице по чл. 26 ал. 3 от ЗЗДт – Д”СП”-Я./, е преценила, че са налице условията на чл. 29 т.т. 6 и 9  вр. чл. 30 ЗЗДт, поради което е поискала от съда да постанови решение, с което да прекрати взетата временна мярка “настаняване в семейство на близка – баба на детето”, като за в бъдеще детето ще се отглежда от своята майка.

С обжалваното решение съдът е отхвърлил като неоснователна молбата за предприемане на мярка за закрила “настаняване на непълнолетното дете в семейство на близка – баба му С.З.”, а по второто не се е произнесъл въобще, като се е мотивирал, че може да прекрати само мярка за закрила взета по съдебен ред, не и временна такава, извършена по административен ред. Самата заповед, като административен акт, подлежала на съдебен контрол по АПК.

Настоящият състав счита, че действително правното тълкуване на нормата на чл. 26 ал. 1 изр.2 от ЗЗДт и разумът на закона водят до категоричното заключение, че временната мярка за закрила “настаняване в семейство на близък” има “живот” до произнасянето на съда и със самото съдебно решение, независимо какво е то, тя се прекратява ex lege. Тоест – дали съдът ще постанови предприемане на мярката “настаняване в семейство на близък”, или някоя от другите възможни /според интереса на детето/, или обратното – ще прецени, че  не се налага предприемане на тази, или друга мярка – действието на временната административна мярка отпада. Въпреки това, след като законът е предписал “...до произнасяне на съда...”, последният е следвало да се произнесе  точно и недвусмислено чрез диспозитивната част на решението си, за да бъде волята му пределно ясна.

В конкретния случай съдът е бил сезиран последователно в едно и също производство, с две, напълно противоположни по съдържание, искания от молителя, и в този смисъл уважаването на едното представлява отхварляне на другото и обратното. Така съдът е отхвърлил първоначалното искане за постановяване на посочената мярка, което на практика удовлетворява и второто искане – мярката да не бъде постановена.

С оглед изложеното по-горе, че в това производство процесуалните правила и правомощия на страните не се подчиняват напълно на общите такива, е било допустимо едновременното разглеждане и произнасяне по двете искания, но в обжалваното решение липсва изричен диспозитив по второто. Това не представлява същински процесуален или материален недостатък на съдебния акт, който да наложи отмяната му, тъй като, както бе посочено, от една страна отказването на първото искане води до същия резултат, какъвто би бил постигнат с уважаването на второто, а от друга страна – самото съдебно решение като такова има прекратителен ефект спрямо временната мярка, предприета с административната заповед.

В този смисъл молителят не би могъл да получи друг резултат, който в по-висока степен да удовлетворява желанието му. При формулирането на диспозитива СлРС би следвало по-стриктно да се придържа към изискванията за съдържанието на съдебния акт и да дефинира точно по вид и квалификация всички искания, с което е сезиран, страните по тях, и точно какво действие постановява да се извърши или не – тоест – да откаже да предприеме мярка за закрила по отношение на непълнолетното дете Ц. “настаняване при близка”  – неговата баба.С.З., като с това прекрати действието на временно взетата спрямо него идентична мярка от административния орган.

Независимо от това, обаче, обжалваното решение има същия смисъл и поражда същото действие, поради което следва да се потвърди.

Що се отнася до искането във втората молба, фигуриращо и във въззивната жалба, да се постанови, че “детето ще бъде отглеждано за в бъдеще от неговата майка” – това не представлява законоустановена мярка за закрила и не е в правомощията на съда да постановява такава. Това влиза единствено в рамките на оперативната самостоятелност на административния орган, какъвто е молителят,  и съответно – всяка компетентна Д”СП”, съгласно нормата на чл. 30 ал. 2 от ЗЗДт, и целесъобразността й не подлежи на съдебен контрол.

Ръководен от гореизложеното съдът

                      

 

Р     Е     Ш     И  :

                       

 

ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно решение № 367/18.05.2009г. по гр.д. № 3954/08г. на СлРС.

 

Решението не подлежи на обжалване.                                                   

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 

         ЧЛЕНОВЕ: