Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N 300

     

гр. Сливен, 09.11.2009 г.

 

 

В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в открито заседание на четвърти ноември през две хиляди и девета година в състав:

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ :МАРГАРИТА ДРУМЕВА

ЧЛЕНОВЕ: НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

                    МАРТИН САНДУЛОВ

 

при участието на прокурора ………и при секретаря К.И. , като разгледа докладваното от М. Сандулов гр.  д.  N 477  по описа за 2009   год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

        Производството е въззивно на основание на чл.259 и сл. от ГПК.

        С жалбата е атакувано първоинстанционно решение №420/ 10.06.2009г. по гр. дело №3652/2008г. на СлРС, с което е прекратен с развод гражданския брак между въззивницата – ищца и въззиваемия – ответник поради дълбокото му и непоправимо разстройство по вина и на двамата съпрузи. Съдът е предоставил упражняването  на родителските права спрямо двете малолетни деца на бащата, като на майката е определил режим на лични контакти и я осъдил да заплаща издръжка. Твърдението, съдаржащо се в жалбата е, че предоставянето на родителските права на бащата е неправилно и необосновано. При постановяване на решението, в тази му част, съдът се съобразил единствено с доводите на ответника. Приел е, че вина за разтрогването на брака имат и двамата съпрузи, но преценил, че по-достойния  и грижовен родител е бащата. Не са преценени писмените доказателства, от които можело да се направи извод, че съпругът често е нанасял побой на въззивницата. Твърди се още, че емоционалната връзка между децата не е толкова силна, а детето Д. е по-привързано към майката и не иска да живее с бащата. Поради това се иска отмяна на атакувания съдебен акт в тази част и постановяване на нов, с който на майката да бъде предоставено упражняването на родителските права спрямо малолетното дете Д..

        Във въззивната жалба е направила  доказателствени искания за събиране на нови доказателствени средства във въззивното производство, а именно разпит на двама свидетели, но не е посочила обстоятелствата, които ще установява, както и тяхната самоличност.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемата страна  е подала писмен отговор. С него оспорва въззивната жалба и заявява, че обжалваното решение е постановено в съответствие с материалния закон, поради което моли то да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно. Сочи, че за пръв път във въззивната жалба се прави искане за предоставяне на родителските права спрямо едното дете, от което можело да се направи извод, че въззивницата е загубила връзка с другото. Освен това условията при бащата били много по-добри и децата познават обстановката. Двете деца били емоционално свързани. Не са направени доказателствени искания.

В същия срок не е подадена насрещна въззивна жалба.

В с.з., въззивницата, редовно призована, не се явява, не се явява и процесуален представител – адвокат.

В с.з. въззиваемият се представлява от процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, който оспорва въззивната жалба, поддържа изложените съображения в отговора и иска решението да бъде потвърдено.

След докладване на жалбата и отговора, не са направени възражения.

Въззивният съд намира въззивната жалба за допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в срок, от процесуално легитимиран субект, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства, намира, че обжалваното решение е и законосъобразно, поради което следва да бъде потвърдено.

Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея.

Също така въззивният състав споделя и правните изводи на РС, които са обосновани и намират опора в материалноправните норми, приложими към настоящия спор.

Изложените във въззивната жалба оплаквания са неоснователни.

Вината в брачния процес е понятие, чието съдържание се различава значително от приетото в правната доктрина значение на термина „вина”. Без да има твърда дефиниция, то тангира повече с устойчивите житейски, социални и морално-етични възгледи, наложили се трайно в обществените отношения. За ориентир служи идеята, че бракът е средството за постигане на общоцелен краен резултат – семейство, за чието нормално съществуване носят еднаква отговорност двамата партньори. По тези причини, за да се избегне елемента на субективизъм в процеса, константната съдебна практика е да се извършва преценка само на фактическото поведение, обективирано в конкретни действия на всеки от съпрузите. Значението на тези действия, пък, се отчита само от гледна точка на взаимоотношенията съпруг-съпруга, майка-дете и баща-дете, въплъщаващи същността на условното качество „семейственост” у всеки съпруг.

В този смисъл РС, въз основа на фактите, които е установил извън всякакво съмнение, е извел заключение, което този състав споделя.

Всички прояви на индивидуалния характер и личност на съпрузите са специфични за всеки отделен случай и те не могат да се приведат под общ знаменател. Това, което съдът обсъжда и преценява, е само дали и доколко те нарушават хармонията в семейството и влияят негативно на отношенията вътре в него.

В настоящия случай отделните действия и цялостното поведение на съпругата-въззивница, показват нейната трайна и неотвратима дивергенция от семейството. За продължителен период от време, предхождащ подаването на исковата молба, тя е поставяла своите желания, усещания и потребности на първо място. Честите закъснения, отсъствия, затваряне в собствен свят, дезинтересиране към дома, отчуждаване от съпруга, пренебрегване на нуждата от внимание на децата, трайното и почти непрекъснато поддържане на близки   отношения с друг мъж, /формалното им естество е без значение, но на него ответницата е придала приоритетното качество на най-близко лице/, както и последвалото фактическо напускане на жилището, освен, че са причинили, както от субективна, така и от обективна гледна точка, дестабилизация и разстройство на брака, представляват и брачни нарушения в гореописания смисъл и несъмнено вината за това лежи върху ответницата.

От друга страна въззиваемият също е проявил такова поведение, което съставлява брачна вина, като е нанасял побой на ищцата, което е отчетено от районния съд. Но ответникът е полагал усилия да запази и възстанови близостта, продължил е да изпълнява задълженията към семейството, свързани с поддръжката на дома, осигуряването на средствата за живот на него и двете деца, както и нормална и спокойна обстановка за тях. Функциите си като баща е изпълнявал с грижа, обич и внимание, правил е опити да приобщи отново съпругата си, считайки, че брачните отношения не са непоправимо разстроени.

Обратното – ищцата е отхвърляла тези опити и е насочила действията си единствено към задоволяване на собствените си интереси. При това положение, ако тя е приела, че има проблем в брака и в отношенията между нея и съпруга й, за който е считала, че причина е последният, е следвало да предприеме някакви действия за отстраняването и разрешаването му – например чрез разговор, консултация, друг вид външна помощ, тоест - да демонстрира активна проява на градивност, целяща заздравяване на брака.

След като бракът  е отношение между  двама души, имащо личен, интимен, неприкосновен характер, емоционалните и духовни негови измерения не могат, и не са предмет на регулиране от съда. Както се посочи вече, той може да извърши преценка от гледна точка на правото, единствено на фактическото поведение на съпрузите, без да обсъжда личното им, вътрешно емоционално състояние, ако то не е получило външен израз, рефлектиращ върху брачното поведение. В случая субективните изживявания, както на ответника, така и на ищцата, са неподвластни на съдебен контрол, ако обективното им поведение не съставлява нарушение на брачните задължения и не води до разстройство на брака.

Правилно районният съд е преценил, че вина имат и двамата съпрузи и е отчел поведението на ответника в тази посока. Това поведение обаче не може да има приоритет и относно способностите му да бъде грижовен родител.

Обжалван е съдебният акт по отношение на въпроса за възлагането на родителските права, и съответно  – на режима на лични контакти с детето, което още не е навършило пълнолетие.

При анализа на възприетата от двете инстанции фактическа обстановка,  като се вземат предвид всички значими фактори – субективните - от една страна: възрастта и пола на децата, обичайният им начин на живот, средата, в която те са се  адаптирали, отношението им към всеки от родителите, от друга страна: характера и поведението на всеки от двамата родители, способността да полага в необходимия обем лични и непосредствени грижи към децата, да проведе адекватни и последователни методи за възпитание, възможностите да им осигури спокойна и нормална домашна обстановка и средства за издръжка, както и обективните фактори – перспективите на децата за добро образование и възможности за развитие, за контролирани социални контакти и приспособяване в позната среда, за  изграждане на устойчиви навици и поведение в сигурна битова обстановка, и душевния им комфорт, зависещ изключително от незастрашаване на специфичната, незаместима връзка “баща-дете” и съответно „брат – сестра”, въззивният съд счита, че интересът на децата налага  упражняването на родителските права в този момент да се предостави на бащата.

За да му се откаже това право, каквото е искането на въззивницата, е необходимо най-малкото да са дискредитирани по някакъв начин качествата и способностите му на родител и възпитател – в действителност липсват както индикативи, така и доказателства, че той се отнася лошо или безразлично към децата, че влияе зле на възпитанието им, че им вреди морално или им създава неподходящи, непристойни, или обществено неприемливи навици.  За сметка на това, обаче, с оглед сложилите се семейни отношения, съдът намира, че демонстрираните от въззиваемия, при критични условия, ефективен самоконтрол и способности за овладяване и справяне със ситуацията, представляват добра препоръка за родителски качества.

Без да се поставя под съмнение обичта, която естествено и майката изпитва към децата си, нито да се омаловажава чисто материалната й възможност да им осигури дом и средства за живеене, не може да не се отчетат и обстоятелствата, които дават предимство на ответника. Прекият интерес на децата диктува между два, донякъде равностойни от битова и материална гледна точка, варианта, да се избере този, който гарантира по-малко стрес и по-кратък период за адаптация. Откъсването на децата от установилият се  начин на живот, среда, контакти, и въвеждането им в непознати, доста по-ограничени и несигурни такива, несъмнено ще се отрази негативно на душевното им равновесие и последиците могат да са непредвидимо тежки. Дори единична проява на егоцентризъм от страна на родителя, детето приема като знак, че не е обичано, разтърсва дълбоко психиката му и поражда несигурност, и безпокойство от повторение, поради което то търси убежище и стабилност в тази обичайна и позната среда, където се чувства важно и обгрижвано.

Следва да се отбележи, че при извършването на тази преценка, съдът се е абстрахирал напълно от въпроса за вината, като фактор за дълбокото и непоправимо разстройство на брака между страните. Приел е, че брачната вина в случая, не влияе върху качествата на родител въззивницата. Ръководил се е изцяло и единствено от интереса на малолетните деца, който е поставил в основата на разсъжденията си, и още при обективната съпоставка между двете възможности, е констатирал къде безспорно той ще бъде максимално охранен. Поради това и не подлага на критика качествата на майката, способностите и възможностите й, готовността й да прояви всеотдайност, любов, търпение, желанието й да изгради отново емоционална и духовна връзка с децата, и да я поддържа. 

Всичко това може и следва да стане, независимо от правното положение, което ще създаде съдебният акт – той не контролира чувствата между родителя и детето, и не въз основа на него ищцата ще формира поведението си. Поради това, ако настъпят обстоятелства, променящи коренно настоящото фактическо положение, няма пречка правното положение също да се промени, като се приведе в съответствие с новосъздадената обстановка – като определящ отново ще е интересът на децата, до навършване на пълнолетието им. За щастието и душевния интегритет на детето, е изключително важно то да не бъде подлагано на психологичен натиск, като бъде поставено в ситуация да избира между двамата родители, да се страхува да не нарани някого от тях и да се чувства като средство за въздействие. Поради това най-силната проява на родителска обич понякога се състои в това да се оттеглиш, вместо да преследваш формална победа на всяка цена. Да пожертваш собствените си желания и честолюбие, в името на спокойствието на детето, е висш израз на родителско достойнство и мъдрост, който, обаче, е  въпрос на личен избор, тъй като съдът не може да го наложи насила.

С оглед изложеното следва да се потвърди решението в частта, относно родителските права.

Определеният режим на виждане е гъвкав, максимално либерализиран и съобразен както с времето и възможностите на родителите, така и с интереса на децата, поради което не се налага промяната му от тази инстанция.

На последно място решението и относно издръжката, е обусловено от водещата претенция за предоставяне на родителските права. Така, доколкото промяна в постановеното от първоинстанционния съд няма, в тази част жалбата също се явява неоснователна.

Въпреки, че липсват отделни съображения, касаещи самостоятелно тази част на решението, във връзка със законосъобразността й при определяне размера на издръжката, СлОС, предвид служебното начало и засиления контрол в случаите, когато се засягат интереси на непълнолетно дете, счита, че следва да провери и нейната правилност.

Първоинстанционният съд, в съответствие с правните норми, при правилна преценка на релевантните факти – нуждите на децата и възможностите на родителите, отчитайки кой от двамата ще полага и личните грижи за тях, е постановил допустимо, законосъобразно, обосновано и правилно решение за определяне на размера на издръжката, която родителят, при когото децата няма да живеят, е длъжен да им заплаща. Така и в тази част атакуваният съдебен акт следва, като правилен, да бъде потвърден.

В обобщение - щом правните изводи на двете инстанции съвпадат, въззивният съд счита, че липсват отменителни основания и въззивнвата жалба следва да бъде оставена без уважение. Атакуваното решение следва да бъде потвърдено в частите, в които е обжалвано. Районният съд е провел надлежно и пълно събиране на допустими и относими доказателства, въз основа на които е формирал обективни фактически констатации и правилно ги е привел към съответстващата им правна норма, като по този  начин е достигнал до законосъобразни правни изводи.

Ръководен от гореизложеното съдът

 

Р     Е     Ш     И  :

 

ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно решение № 420/10.06.2009г. по гр.д. № 3652/08г. на СлРС в ОБЖАЛВАНИТЕ ЧАСТИ.

Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКСРБ в едномесечен  срок от връчването му.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

                                                                

 

                                                        ЧЛЕНОВЕ: