Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N  291

 

 

гр. Сливен, 28.10.2009 г.

 

 

В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

 

 

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  открито заседание на двадесет и първи октомври през двехиляди и девета година в състав:               

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                           НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:                                                    МАРГАРИТА ДРУМЕВА

                                                                           МАРТИН САНДУЛОВ

 

при участието на прокурора ……...………….и при секретаря М.Т., като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева въз.гр.  д.  N 500 по описа за 2009  год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

 

Производството е въззивно, и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Обжалвано е частично  първоинстанционно решение № 99/23.06.2009г. по гр.д. № 498/08г. на НзРС, с което са осъдени Д.Й.С. и Д.И.С. да заплатят на Й.Х.Д. обезщетение за причинени имуществени вреди в размер на 900 лв., заедно със законната лихва от 03.11.2008г. до окончателното изплащане, искът е отхвърлен за разликата до пълния размер от 1000 лв. като неоснователен и са присъдени съразмерно разноски по делото.

Решението е обжалвано в осъдителната част от ответниците в първоинстенционното производство.

Във въззивната жалба, подадена от процесуалния представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК на двамата въззивници, се възпроизвежда диспозитива на атакуваното решение. Пълномощникът заявява, че ответниците са недоволни от съдебния акт, и го обжалват в осъдителната част като материално и процесуално незаконосъобразно, неправилно и необосновано. Моли въззивния съд да го отмени в тази част и вместо него постанови н ово, с което отхвърли исковете като неоснователни. Заявява, че жалбата е бланкетна, но допълнителни съображения относно твърдените обстоятелства ще изложи на по-късен етап. Претендира разноски за двете инстанции.

Във въззивната жалба не са посочени нови факти, не са направени никакви доказателствени искания за събиране на нови доказателствени средства във въззивното производство

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемата страна  не е подала писмен отговор, за да изрази становище по въззивната жалба.

В същия срок не е подала и насрещна въззивна жалба.

С мотивирано определение в открито съдебно заседание по реда на чл. 267 от ГПК, въззивният съд, при наличието на изискванията на чл. 262 от ГПК е приел въззивната жалба за допустима.

В с.з., въззивниците, редовно призовани, не се явяват, чрез процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, поддържат въззивната жалба и молят съда да я уважи.

В с.з. въззиваемата страна, редовно призована, не се явява и не изпраща процесуален представител по пълномощие, за да изрази становище.

С писмена молба, подадена чрез факс, процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК на въззиваемата, оспорва жалбата и заявява, че атакуваното решение е правилно и законосъобразно, обосновано, постановено без процесуални нарушения и в съответствие с материалните норми. Не прави искания. Моли въззивния съд да потвърди решението в обжалваната чадт. Не претендира разноски за тази инстанция.

След докладване на жалбата никоя от страните не е направила възражения, или някакви доказателствени или други процесуални искания.

По реда на чл. 149 ал. 3 от ГПК процесуалният представител на въззивниците е подал писмено становище.

В него заявява, че с исковата молба са предявени пасивно субективно съединени искове с посочено правно основание чл. 45 от ЗЗД като претенцията е за имуществени вреди от непозволено увреждане и е солидарно против двамата ответници. С доклада си НзРС бил определил правната квалификация като такава по чл. 45 от ЗЗД и е дал съответните указания, като процесът се е развил в съответствие с тях. Твърди, обаче, че напълно незаконосъобразно и в разрез с процесуалните правила, съдът, едва в решението си, е дал нова правна квалификация на спора – такава по чл. 79 ал. 1 от ЗЗД, като е присъдил обезщетение за вреди на договорно основание. Така било нарушено правото на защита на ответниците, най-малко по повод презумпцията за вина, която съществувала само при деликтната отговорност, но не и при договорната. Производството било преминало при разместена тежест на доказване, а и с недопустимото преквалифициране на исковете със съдебния акт, по същите причини претенцията на ищцата в действиетлност останала недоказана. Също така заявява, че това нарушение е довело и до неправилно присъждане на обезщетението солидарно, както е претендирано, тъй като при договорната отговорност солидарността трябва да е изрично уговорена, а липсват данни за това. Съдът се е произнесъл по непредявено искане, каквото в исковата молба не е формулирано. На следващо място пълномощникът заявява, че е допуснато и друго процесуално нарушение, свързано с доказване на размера на вредата. Твърди, че напълно незаконосъобразно НзРС е допуснал въпрос към експертизата относно стойността на животното, а е следвало да отхвърли категорично и без колебание това искане, като несвоевременно направено. Още повече, че поставяйки въпроса в с.з., отговорът на вещото лице представлявал нова експертиза, която не била дадена в едноседмичния законов срок и това тежко процесуално нарушение дълбоко нарушило правото на защита на ответниците. По-нататък в писменото становище се прави нов прочит на свидетелските показания, събрани пред първата инстанция, от които се извличат диаметрално противоположни от тези на РС изводи. Това представлявало необоснованост на съдебния акт, тъй като съдът нито изследвал, нито установил значимите въпроси за възприетото от него договорно правоотношение, като с действие или с бездействие ответниците са допуснали неизпълнение, какво точно представлява “неподходящото място” за пасене на кравата и кое именно е било то. Неправилно били възприети, интерпретирани и ценени показанията на двете групи свидетели, съдът напълно погрешно изчислил времето от приемането на храната до смъртта на животното, като не е отчел оперативното време, необходимо на ищцата да осъзнае новината и излезе от шока, както и, че нейната крава имала вредния навик да си пасе безстопанствено из селото. Твърди и, че приемането на неподходящата храна е по вина на ищцата, тъй като съдът безпричинно не възприел показанията на свидетеля, който засякал и разпознал тази крава предишната вечер, след залез слънце, да пасе неговата люцерна. Изтъква като аргумент и, че от 40-те  крави, с които излезли ответниците, само тази се подула и умряла – това будело съмнение във виновното поведение на първите. На последно място пълномощникът на въззивниците заявява и, че съдът е допуснал и незаконосъобразност, като не е приспаднал от присъденото обезщетение сумата от 100 лв., за която ищцата била продала трупа на животното. Поради всичко това се иска отмяна на осъдителната част на решението и постановяване на ново решение, с което исковете бъдат отхвърлени и за тази сума като неоснователни и недоказани. Претендира разноски.

Въззивният съд намира въззивната жалба за допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в срок, от процесуално легитимиран субект, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед частичния обхват на  обжалването – и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства, намира, че обжалваното решение е правилно и законосъобразно, поради което следва да бъде потвърдено.

Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея.

Всички оплаквания на въззивната страна са неоснователни.

Във въззивната жалба не е изложен нито един, на първо място – конкретен, и на второ – основателен, или имащ правно значение за спора, аргумент.  

Такива не са инвокирани и в съдебното заседание, на което е присъствал процесуалният представител по пълномощие на въззивниците, като му е била дадена възможност да упражни процесуалните права на страната във въззивната фаза на производството. Същият не е направил възражения по доклада и не е извършил никакво процесуално действие до приключване на съдебното дирене.

Въззивното производство е образувано въз основа на напълно бланкетна въззивна жалба и тя единствена поставя рамките на въззивния контрол за законосъобразност и правилност на атакувания съдебен акт в частта, засегната от жалбата.

Правилата на преклузията, проведени в ГПК, обхващат и въззивното производство, поради което СлОС не следва да взима предвид съображенията, изложени едва с писмените бележки на пълномощника на въззивниците. За тях са се преклудирали възможностите да посочат пороци и въведат конкретни основания за отмяна на решението, от които въззиваемата страна да се брани и които въззивният съд да провери, с оглед несвоевременността на изявлението.

Всички наведени аргументи се основават на факти и обстоятелства, които не са нито новонастъпили, нито новоузнати на страната, не са й били неизвестни и тя е имала право и възможност да ги заяви с въззивната жалба, или най-късно в съдебното заседание, което не е сторила.

Независимо от това, следва да се отбележи и, че дори да бяха надлежно и в срок предявени, възраженията на въззивната страна не биха могли да доведат сами по себе си до целения от нея резултат, тъй като твърденията й касаят и несъбиране на относими доказателствени средства, а тя не е направила искания това да бъде извършено от въззивния съд. Не е изтъкната пречка за въззивниците да посочат своевременно релевантните според тях факти и обстоятелства, и да посочат, представят или поискат събиране на годни, допустими и относими доказателствени средства за тяхното установяване. Това процесуално бездействие пред въззивния съд във връзка с доказателствата, за които недоволната страна счита, че първоинстанционният съд не е събрал в резултат на процесуални нарушения, блокира проверката на правилността на решението по същество, и преклудира тази възможност занапред.

Поради това контролът, който този състав може да извърши по отношение на правилността на обжалвания акт, доколкото е обвързан със служебното начало, залегнало в ГПК, се свежда до съпоставка на крайните си изводи с тези на РС, на базата на събраните от последния доказателства, и, само с оглед тези процесуални действия на страните, които са надлежно и своевременно адресирани до него.

Съдът не е обвързан с правната квалификация, дадена от ищеца на иска, с който е сезиран, той извлича правното основание от обстоятелствената част на исковата молба, която показва как самият ищец характеризира спорното право, привежда го към съответстващата му правна норма и определя правната квалификация.

В случая ищцата е посочила като правно основание чл. 45 от ЗЗД и е изложила фактическото положение, което е наложило предявяването на иска.

С решението си първоинстанционният съд е приел, че исковете са за обезщетение за вреди, произтекли от договор, а не от деликт. Различната правна квалификация и процесуалните действие на РС не следва да се коментират по изложените вече съображения.

Няма пречка една и съща фактическа обстановка, или правопораждащ  юридически факт, да създава няколко, различни по характер, правоотношения. Без съмнение неизпълнението на едно договорно задължение може едновременно с това да  представлява и деликт. В тези случаи няма пречка увреденият да избере по свое усмотрение това средство за защита на накърненото си право, което счита, че по-лесно ще осъществи, или по-пълно ще го компенсира. В негова власт е да прецени дали ще избере да търси отговорност чрез деликтен или договорен иск, като даде предпочитание на по-пълния обем на отговорността при деликта, или на намаляването на отговорността според степента на вината при договора, на отговорност за всички форми на вина при непозволеното увреждане, или на зависимостта й от вината на увредения при договорните отношения.

В случая е налице аналогична ситуация – в резултат на неизпълнение на договорни задължения на едната страна, другата е претърпяла вреди, изразяващи се в  унищожаване на нейна вещ.

При излагане на обстоятелствата в исковата молба, ищцата не е дала превес на някой от двата правни института, едва в петитума е поискала обезщетяване на “вреди от непозволено увреждане”, което, както се посочи, не обвързва съда.

С решението си, при същите обстоятелства, установени между страните, НзРС е присъдил обезщетение за вреди от неизпълнение на договор.

По начало разликата между т.н. “договорна” отговорност и деликтната, се състои главно в това, че при първата между страните съществува някакво облигационно отношение, а при втората такова липсва. При първата длъжникът не е изпълнил свое задължение, произтичащо, например, от договор, и от това са възникнали вреди, а при втората увреждащият също не е изпълнил свое задължение, но то е общо и към всички, произтичащо пряко от правна норма /на чл. 45 от ЗЗД/ - да не се вреди другиму, което пак е резултирало във вреда. Приликите се изразяват в това, че предпоставката за ангажиране на отговорността за обезвреда е еднаква – вина, която и при двете правоотношения се предполага до оборване на презумпцията – при договорната отговорност длъжникът следва да докаже, че неизпълнението/вредата, е настъпила по причини, за които не отговаря, при деликтната – че поведението му не обективира  вина под някоя от формите й, и освен това - и двете целят обезщетяване на претърпяната вреда.

Така, след като в настоящия казус правнорелевантните факти попълват и двете хипотези, а съдът не е положил усилия да отстрани съмненията си за това точно какъв вид отговорност претендира ищцата, той е изследвал параметрите на договорната отговорност.

На тази плоскост правата и задълженията на страните по ненаименования неформален, двустранен и възмезден договор, са ясно определени. Няма съмнение, че изпълнителите поемат срещу възнаграждение да извършват ежедневно конкретна дейност, както и, че следва да я вършат с грижата на добър стопанин. Също безспорно е, че комплексът от задължения изисква като резултат да връщат ежедневно вещта /в случая – животното/ на собственика изправна, но в някакъв “променен” вид, според условието на договора, / в случая – нахранено/. Неизпълнението, или лошото изпълнение на кое да е от съставните задължения, става причина за ангажиране на отговорността на страната. Най-тежката форма на неизпълнение е вещта изобщо да не бъде върната /или да бъде върната повредена, негодна или унищожена като такава/. Ето защо, след като вещта е погинала – тоест кравата не е била върната при описаните условия, кредиторът може да иска обезщетение за неизпълнение на това задължение, равняващо се на стойността на невърнатото животно, което представлява претърпяна имуществена вреда. При изследване на правнозначимите факти, е установено непререкаемо, че през времетраенето на изпълнението на задълженията на ответниците като пастири, те не са положили вменената им грижа на добър стопанин, тъй като животното е приело храна, напълно противопоказна за здравето и живота му, което е станало пряка и непосредствена причина за смъртта му. От една страна се доказа еднозначно, че ответниците са приели на процесния ден кравата на ищцата, имат познания относно опасността от конкретна храна, че такава се намира на различни места в обсега на движение по време на пашата, и че преди да изтече срокът на тяхното ежедневно и обичайно изпълнение, тази крава е изяла такова количество от неподходящата храна, което е причинило почти незабавната й смърт. От друга страна не се доказа наличие на такива причини за този резултат, за които ответниците да не отговарят, или – респективно – отговорността да може да се възложи и на ищцата, и това да доведе съответно до освобождаване или намаляване на тяхната имуществена отговорност. В този смисъл е напълно безразлично какъв точно вид растения е пасла кравата, на кое точно географско място и на каква площ са се намирали те, както и дали, и по каква причина, другите крави не са пасли от същата храна. С оглед заключението на специалист, че периодът на протичане на процеса от приемането на храната, до смъртта, варира от 0.30 м. до 4 ч., ирелевантни са и въпросите дали 12 часа по-рано тази крава е яла същата храна, и дали е надеждно “идентифицирана”, след като, кам момента на започване на изпълнението по договора, собственичката й я е предала, очевидно жива, на пастирите. Не са констатирани никакви необичайни, извънредни, непредвидими или неизбежни обстоятелства, които да са довели или да са допринесли за погиването на вещта. Така, щом крайният резултат е вреда, то грижите, положени от ответниците не са били съответни на поетото задължение, тоест  - следва да се ангажира гражданската им договорна отговорност да обезщетят вредата в пълен размер. В тяхна тежест, по правилата на гражданското правораздаване, е било да опровергаят предположението за вина, но такова оборване не е успешно проведено.

Дори да се приеме, обаче, че претенцията има за предмет, все пак, имуществена отговорност за вреди от непозволено увреждане, същите, констатирани безспорно факти, са релевантни и към тази хипотеза, и дават възможност да се направи несъмнен извод за нейната основателност.

По начало, за да се ангажира гражданската недоговорна отговорност на двамата ответници за непозволено увреждане, следва да се установи едновременното наличие на всички обективни и субективни елементи на сложния фактически състав на деликта, въведени в императивната норма на чл. 45 от ЗЗД, а именно –  деяние – действие или бездействие, вреда, причинна връзка между тях, противоправност на деянието и вина на автора, която по начало се предполага до оборване на презумпцията. В случая категорично е доказано наличието на всички изброени компоненти на визирания фактически състав. Вредата, настъпила в патримониума на ищцата, е в пряка и непосредствена причинна връзка с поведението на ответниците – като е без значение конкретното действие или бездействие, с оглед описаното по-горе – че цялостното поведение на ответниците в един определен отрязък от време, следва да бъде насочено към определен краен резултат – опазване, нахранване и връщане на животните. Постигането на обратния на този резултат, причинява вредата, и представлява нарушаване и на общото задължение да не се вреди на другите, и доколкото то е литерализирано в  правна норма – обективира и противоправността на поведението им. В тази хипотеза решаващо значение също има вината, при това и в най-леката й форма, и тя също се презумира до доказване на обратното. При същата фактическа обстановка и същия предмет на доказване, тежащ също върху ответниците, няма годно проведено оборване на предположението за вината им, нито доказан елемент на съпричиняване от увреденото лице. Поради това са налице законовите предпоставки за възникване на задължение за поправяне на всички нанесени вреди от страна на причинителите, което пък ангажира гражданската им деликтна отговорност за обезщетение.

Размерът на ообезщетението трябва да е адекватен на причинените увреждания, ищцата е претендирала само за имуществени такива, изразяващи се в равностойността на погиналата вещ. Същата е определена от компетентно вещо лице и независимо от процесуалното поведение на страната, носеща тежестта на доказване, съдът е овластен от разпоредбата на чл. 162 от ГПК да ползва такава оценка.

Така, след като стойността на вредата е в размер на 900 лв., искът е основателен за тази сума, а над нея следва да се отхвърли като неоснователен. Деликтът предполага солидарна отговорност и ответниците следва да я понесат заедно, като, с оглед правилата на ЗЗД, дължат и обезщетение за забава в размер на законовата лихва от датата на увреждането, до окончателното изплащане.

Като е стигнал до напълно идентични крайни изводи, районният съд е постановил решението си, с което е осъдил двамата ответници солидарно да заплатят на ищцата обезщетение за причинени имуществени вреди в размер на 900 лв., заедно с лихвата за забава от 03.11.2008г., до окончателното изплащане и е отхвърлил претенциите за разликата до 1000 лв.

С оглед преклузията, затворила възражението на въззивниците относно приспадането на получената от въззиваемата като продажна цена за месото на животното, сума от 80 лв., така присъдената сума не може да бъде коригирана от тази инстанция, поради липса на надлежно и своевременно направено искане.

Щом има съвпадение на крайния резултат в правните изводи на двете инстанции, решението на РС следва да бъде потвърдено в обжалваната си част. По многократно изтъкваните до тук причини, не може да се обсъжда въобще въпроса на какво основание е присъдена сумата.

В необжалваната част решението е влязло в сила.

С оглед изхода на процеса отговорността за разноски следва да бъде възложена на въззивната страна и тя следва да понесе своите, както са направени, въззиваемата не е претендирала такива за тази инстанция и не следва да й се присъждат.

Ръководен от гореизложеното съдът

 

 

 

                                        Р     Е     Ш     И  :

                       

 

 

ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно решение № 99/23.06.2009г. по гр.д. № 498/08г. на НзРС В ОБЖАЛВАНАТА ЧАСТ.

 

 

 

Решението не подлежи на касационно обжалване.

 

                                                

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

        

 

ЧЛЕНОВЕ: