Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N  301

 

гр. Сливен, 20.11.2009 г.

 

В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  откритото заседание на четвърти ноември през двехиляди и девета година в състав:                

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                                    МАРГАРИТА ДРУМЕВА

ЧЛЕНОВЕ:                                                               НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

                                                                                   МАРТИН САНДУЛОВ

при участието на прокурора ……...………….и при секретаря К.И., като разгледа докладваното от Надежда Янакиева  въз.гр.  д.  N 540 по описа за 2009  год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Обжалвано е частично първоинстанционно решение № 606/06.07.2009г. по гр.д. № 4424/08г. на СлРС.

С него въззивникът е осъден да  заплати на въззиваемия сумата 2 736, 12 лв., представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди на лек автомобил в резултат на ПТП от 26.11.2008г., заедно с обезщетение за забава в размер на законовата лихва от датата на увреждането до окончателното изплащане и са присъдени разноски по делото.

Това решение е обжалвано от ответника в първоинстанционното производство, без да е посочено конкретно за каква част от присъдената сума.

Въззивникът поддържа твърденията си  за наличие на съпричиняване по смисъла на чл. 51 ал. 2 от ЗЗД – че увреденият е допринесъл за настъпването на вредата, които е направил и пред РС. Развива съображения в тази насока, в смисъл, че не е необходимо виновно поведение от страна на увреденото лица, тъй като от значение е само обективният резултат от приноса му за настъпването на вредата. Поради това счита, че не възприемайки това становище, първоинстанционният съд е постановил неправилно решение, с което е уважил в пълен размер иска, без да намали обезщетението, което е нарушение на материалния закон.  Моли въззивният съда да приеме, че е налице съвместен принос, да отмени частично решението, като намали обезщетението съразмерно на степента на участие на ищеца. Не е претендирал разноски.

Във въззивната жалба не са направени доказателствени искания.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемата страна не е подала писмен отговор.

В същия срок не е подадена насрещна въззивна жалба.

В с.з., въззивникът, редовно призован, чрез процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 3 от ГПК поддържа въззивната жалба и моли тя да бъде уважена на изложените основания. Претендира разноски.

В с.з. въззиваемият, редовно призован, не се явява, чрез процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, оспорва въззивната жалба като неоснователна, моли съда да потвърди първоинстанционното решение като правилно и законосъобразно. Не е претендирал разноски за тази инстанция. Не е направил нови процесуални искания във въззивната фаза на производството.

След докладване на жалбата и отговора, страните не са направили възражения.

Не са подадени писмени бележки по реда на чл. 149 ал. 3 от ГПК.

Този съдебен състав намира въззивната жалба за допустима, отговаряща на изискванията на чл. 262 от ГПК, подадена в законовия срок от процесуално легитимиран субект, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед обхвата на  обжалването – и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства, намира, че обжалваното решение е и законосъобразно, поради което следва да бъде потвърдено.

Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея.

Също така въззивният състав СПОДЕЛЯ И ПРАВНИТЕ ИЗВОДИ на РС, които са обосновани и намират опора в материалноправните норми, приложими към настоящия спор.

Изложените във въззивната жалба оплаквания, са неоснователни.

Първоинстанционният съд правилно е определил произхода на отговорността на ответника, като надлежно е фиксирал сложното правоотношение, квалифицирал е правопораждащия динамичен фактически състав и го е привел под съотевтните му правни норми. Констатирал е съществуването на всички обективни и субективни елементи, наличието на които законът свързва с пораждането на деликтната отговорност на ответника по чл. 49 вр. чл. 45 и сл. от ЗЗД за обезщетяване на нанесената имуществена вреда на ищеца.

В мотивите си районният съд е приел липса на съпричиняване на вредата, която е мотивирал с аргументи, намиращи опора в правните принципи и норми.

Първият аргумент на въззивника-ответник се отнася до липсата на противоправност в неговото поведение, тъй като възложената работа била позволена, следователно нищо противоправно не е извършено и вредите, макар настъпили по повод изпълнение на възложената работа, не били резултат на неправомерни действия.

Съдът намира тази теза за несъстоятелна. По начало, за да се ангажира гражданската недоговорна отговорност за непозволено увреждане на ответника, като юридическо лице, следва да се установи едновременното наличие на всички, само обективни елементи на сложния фактически състав на деликта, въведени в хипотезата на чл. 49 от ЗЗД, а именно –  деяние – действие или бездействие, вреда, причинна връзка между тях, противоправност на деянието и авторство на лице, на което е възложена определена работа, като вината на последното се презумира. С оглед правната характеристика на понятието “вина”, което не може да се приложи към други субекти, освен физически лица, от общата хипотеза е изведена специалната норма на чл. 49 от ЗЗД, която урежда отговорността на юридическите лица. Фактическият й състав е идентичен с общия по чл. 45 от ЗЗД, като отклонението е само относно опосредяването на отговорността на носителя й, чрез пораждането й заради действия на други, физически лица, на които е било възложено от отговарящия субект, извършването на определена работа, при и по повод на която са причинени вредите. Така тя има характер на обективна, безвиновна и гаранционно-обезпечителна – субектът й отговаря за виновно поведение на друго лице, без самият той да е носител на вина в юридическия смисъл. Спрямо увредения възложителят и изпълнителят на работата отговарят солидарно, а отношенията между тях се уреждат на полето на друг правен институт.

Така в случая се установи категорично и еднозначно наличието в кумулативна даденост на всички изискуеми от закона обективни признаци на непозволеното увреждане, което активира недоговорната, деликтна отговорност на ответника да обезщети вредите.

До 1990г. общините не разполагаха със своя собственост, такава притежаваше държавата, която учредавяше на общините право на оперативно управление, но с новосъздадената норма на чл. 2 на ЗИД на ЗС от 1990г., се прогласи, че собствеността принадлежи на държавата, общините, кооперациите и други ЮЛ и на гражданите. Нормата на чл. 6 от ЗИД на ЗС посочва, че освен придобитите от държавата и общините вещи, държавна или общинска собственост са вещите, обявени от Конституцията и законите за изключителна тяхна собственост, по-късно, с влизане в сила на ЗМСМА от 1991г., се регламентира, че от този момент в собственост на общините преминават конкретно посочени по своите признаци държавни имоти, като съгласно пар. 7 ал. 1 т. 4 от ПЗР на ЗМСМА, това е предвидено и за “общинските пътища, улиците, булевардите, площадите, обществените паркинги в селищата и зелените площи за обществено ползване”. С влизането на ЗДС и ЗОС в сила от 1996г. е прокарано окончателно разграничение между държавна и общинска собственост, като съгласно чл.2 т. 5 от ЗОС се прави връзката с разпоредбата на пар. 7 от ПЗР на ЗМСМА.

Несъмнено е, че процесната улица се вписва в параметрите, поставени от нормата на т. 4 на пар. 7 ал. 1 на ПЗР на ЗМСМА, респективно попада и в регламентацията на чл. 2 ал. 1 т. 5 от ЗОС и е  собственост на въззивника.

Що се отнася до възражението, че въззивникът не следвало да носи отговорност, тъй като задължението за ремонт на пътя /включително процесния участък/, било на друго лице – ГД “Б.Г.-С.”, то също е неоснователно. Спрямо това дружество общината е възложител и именно поради тези две причини е естествено да се търси отговорността й – като възложител на работата от една страна, и като собственик на улицата – от друга. Като собственик върху въззивника лежи грижата да поддържа улицата в  изрядно състояние и годна за обичайно ползване – тоест гражданите /както пешеходците, така и управляващите ПС/, да могат да се придвижват по нея /както по тротоарите, така и по платната/, свободно и безпрепятствено, и след като не извършва това лично, чрез своите собствени служители, а е избрал да натовари с това задължение трето лице, /и спрямо него има качество на възложител/, то отговорността му се транслира и по отношение действията на това лице /което също може да ги извършва чрез свои работници и служители/.

Както се доказа непререкаемо, на процесната дата собствената на въззивника улица е била в обратното на описаното по-горе състояние – разкопана на няколко места, с открит изкоп и с натрупани върху платното купчини пръст. Вярно е, че това е част от процеса на строително-монтажните работи, които са били възложени на третото лице, но, също неопровержимо е доказано, че в момента на произшествието, изкопът и купчината не са били нито обезопасени, чрез някакво ограждение, нито обозначени със светлинна, или  знакова сигнализация.

Несъмнено е, че техническите правила и норми за извършването на строежите, изисква обезопасяването и сигнализирането им по редица предвидени начини, и задължението за това е вменено на лицето, осъществяващо строежа. Неизвършването на такива действия е станало пряка и непосредствена причина за попадането на автомобила на въззиваемия-ищец в изкопа и понасянето на описаните вреди, тоест е налице и свързващият елемент от фактическият състав на деликта.

Това активира отговорността  на ответника за действията, извършени или неизвършени, от лица, на които е възложил работата, свързана с провеждането на СМР /още повече, че съгласно разрешението за строеж “възстановителните работи са за сметка на възложителя”/. Така или иначе, тази работа включва абсолютно всички дейности от започването ремонта, до момента, в който се счита, че реконструкцията е приключена. Независимо, че не е установено персонално това лице, чието конкретно, физическо бездействие – тоест липсата на телодвижения, насочени към обезопасяването на строежа /в частност – участъка на изкопа и купчината пръст, във всяка негова фаза, до възстановяване на съответната настилка/, е довело до оставянето на открит опасен участък, отговорността за вредите, последвали от това неизпълнение следва да се постави в тежест на възложителя на работата – общината-ответник.

Второто и основно възражение на въззивника, се изразява в това, че районният съд е отхвърлил искането му за намаляване на обезщетението поради принос за настъпване на вредата и от страна на пострадалия.

Настоящият състав счита и това възражение за неоснователно и също не приема наличие на съпричиняване по смисъла на чл. 51 ал. 2 от ЗЗД.

Има само две възможности да се предизвика ефектът на намаляване отговорността на причинителя на вредата поради принос на увредения – ако и увреденият е действал противоправно и е обективирал виновно поведение, или ако без неговото участие /чрез, действие, въздействие или бездействие/, размерът на вредата би бил обективно по-малък. Само при втората хипотеза е неотносима липсата на вината като субективен фактор.

В случая съдът възприема безрезервно становището, че виновно или противоправно поведение въззиваемият не е осъществил.

Въззивникът се стреми да задейства механизма за намаляне на дължимото от него обезщетение, като стъпва на тезата, че „ако ищецът бе управлявал автомобила със скорост под 30 км./ч., вредите щяха да бъдат или предотвратени или в по-малък размер”. Този състав не споделя това виждане.

Както бе посочено по-горе, за да има принос за настъпването или увеличаването на вредата, увреденото лице трябва да е осъществило обективно определено поведение, но то трябва да е в някакво отклонение, извън нормалното и обичайното, лицето трябва да е могло и да не го осъществи, и трябва именно без него, вредата да не би настъпила или да би била в по-малък размер, като тук, фактически, нямат значение вината и противоправността.

Приложени към процесния казус, тези условия не намират проявление в установените факти. Действително експертът, изследващ механизма на настъпване на ПТП и получаване на вредата, дава компетентно и неоспоримо от физична гледна точка мнение, че при скорост на движение на автомобила 30 и по-малко км./ч. вредите биха били значително по-малки. Това, обаче, е само един от десетки възможни варианти, при които, с определено участие на ищеца, вредите биха могли да бъдат избегнати или редуцирани – например: ако ищецът беше пътувал през друг ден, ако беше избрал друг маршрут, ако беше наел превоз, или просто ако си беше седял у дома. Абсурдността на  тези твърдения произтича от юридически необоснованото очакване от страна на въззивника въззиваемият да е осъществил поведение, различно от обичайното, ЗА ДА ИЗБЕГНЕ ВРЕДИТЕ, докато правната норма, обратното - изисква неговото правомерно, но излизащо от нормалното за ситуацията, поведение, ДА Е ПРИЧИНА ЗА ТЯХ.

Тоест - здравият разум, обичаят и законът, предполагат при нормално движение на ПС по улично платно, чрез осъществяване на естествени, рутинни действия и при спазване на изискуемите императивни правила за това, автомобилът да премине по избрания от водача маршрут безпрепятствено и безопасно. Нормално е ищецът, при придвижването си от т.А до т.Б,  презумптивно да очаква, при липсата на индиции за обратното, че ще се движи по обичайната за улицата настилка, или поне при обичайната за улиците на Община Сливен пътна обстановка, с която, именно, съобразява и обичайното си, правомерно поведение на водач. При това положение, настъпването на вреди, за които е доказано, че са в непосредствена причинна връзка с разминаващото се с очакваното състояние на пътното платно, не са нито възникнали поради поведението на ищеца, нито размерът им е бил подвластен на добрата му воля. Не нормално е последният, при описаните по-горе обстоятелства - липса на сигнализиращи и предпазващи елементи, очертаващи опасния за останалите субекти район,  да се движи, примерно, със скорост от 10 км./ч., на зиг-заг, или по тротоара, за да избегне, или сведе до минимум, претърпяване на евентуална повреда от необозначен източник. Не нормално е при всяко рутинно действие гражданинът да се държи като в условия на тревога или опасност, да е длъжен да очаква и готов да предотврати последици от немарливост и безотговорност на други лица, особено, ако те са облечени с управленски и властнически правомощия.

С оглед изложеното този състав приема, че няма наличие на съпричиняване, следователно няма условия за намаляване отговорността на прекия причинител.

Освен това решаващо значение за анагажиране отговорността за обезвреда има само този факт, от който пряко и непосредствено произтича вредата, а в случая това без всякакво съмнение е наличието на изкоп на пътното платно, грижата за отстраняването, и преди това – за обезопасяването на който, лежи върху ответната община, чрез ангажираните от нея лица. Всички други причини, наведени от въззивника, свързани с поведението на въззиваемия, не са нито пряка, нито опосредяваща причина, тъй като само тяхното наличие, при липсата на пряката причина, не би довело до този резултат.

Така въззивникът-ответник дължи възстановяване на всички причинени вради и искът, като изцяло основателен и доказан, следва да се уважи в предявения размер.

Поради основателността на главния иск за целия претендиран размер, изцяло основателна се явява и обусловената допълнителна претенция за заплащане на лихви, поради което върху присъдената главница длъжникът дължи и обезщетение за забава от датата на увреждането до окончателното изплащане.

Така, след като правните изводи на двете инстанции съвпадат, първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено.

С оглед изхода на процеса отговорността за разноски следва да бъде възложена на въззивника и той следва да понесе своите, въззиваемата страна не е претендирала такива за тази инстанция и не следва да й се присъждат.

Ръководен от гореизложеното съдът

 

                                  

                                        Р     Е     Ш     И  :

                       

 

ПОТВЪРЖДАВА  решение № 606/06.07.2009г. по гр.д. № 4424/08г. на СлРС.

 

Решението  подлежи на  касационно обжалване пред ВКС на РБ в едномесечен срок от връчването му на страните.

 

                                                

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

          

 

ЧЛЕНОВЕ: