Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N  292

 

 

гр. Сливен, 27.10.2009 г.

 

 

В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  открито заседание на двадесет и първи октомври през двехиляди и девета година в състав:               

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                                 НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:                                                          МАРГАРИТА ДРУМЕВА

                                                                                 МАРТИН САНДУЛОВ

при участието на прокурора ……...………….и при секретаря М.Т., като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева въз.гр.  д.  N 546 по описа за 2009  год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е въззивно – бързо, и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК във връзка с чл. 317 и чл. 310 от ГПК.

Обжалвано е от работодателя, първоинстанционно решение № 65/29.04.2009г. по гр.д. № 156/09г. на НзРС, с което е признато уволнение за незаконно и е отменена като незаконосъобразна заповедта, с която е наложено, и служителят е възстановен на предишната длъжност, като са присъдени и разноски и такси.

Във въззивната жалба ответникът в първоинстанционното производство развива съображения за незаконосъобразност, изразяваща се в нарушение на материалния закон. Въззивникът заявява, че първоинстанционният съд изцяло погрешно е възприел и приложил нормата на чл. 328 ал. 1 т. 8 във взаимодействието й с чл. 336 от КТ и раздел VІ на КТ. Поради това моли въззивния съд да отмени решението на НзРС и вместо това постанови ново, с което отхвърли исковете като неоснователни. Претендира разноскси за двете инстанции.

Във въззивната жалба не са направени нови доказателствени или процесуални искания пред въззивната инстанция.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемата страна  не е подала писмен отговор, за да изрази становище по въззивната жалба.

В същия срок не е подала и насрещна въззивна жалба.

С мотивирано определение в открито съдебно заседание по реда на чл. 267 от ГПК, въззивният съд, при наличието на изискванията на чл. 262 от ГПК е приел въззивната жалба за допустима.

В с.з., въззивникът, редовно призован, чрез процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 3 от ГПК поддържа въззивната жалба и моли съда да я уважи.

В с.з. въззиваемата страна, редовно призована, не се явява и не изпраща процесуален представител по пълномощие, за да изрази становище.

По реда на чл. 149 ал. 3 от ГПК въззиваемата страна, чрез процесуален представител по чл. 32 т. 1 от ГПК, е подала писмена защита. С нея оспорва въззивната жалба и иска тя да бъде отхвърлена като неоснователна. Моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено, в чиято подкрепа развива материалноправни съображения и прилага копия от съдебни решения. Претендира разноски за тази инстанция.

След докладване на жалбата, страните не са направени възражения или искания.

Въззивният съд намира въззивната жалба за допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в срок, от процесуално легитимиран субект, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с огледпълния обхват на  обжалването – и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства, намира, че обжалваното решение е неправилно и незаконосъобразно, поради което следва да бъде отменено.

Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея.

Въззивният състав НЕ СПОДЕЛЯ правните изводи на РС, които са необосновани и не намират опора в материалноправните норми, приложими към настоящия спор.

Изложените във въззивната жалба оплаквания са основателни.

Основният мотив на НзРС да приеме уволнението за незаконосъобразно и да уважи исковете за отмяна на заповедтта и възстановяване на служителя на заеманата длъжност, се състои в това, че фактическият състав на чл. 328 ал. 1 т. 8 от КТ, послужил за правно основание за уволнението на ищеца, предвижда кумулативно наличие на три предпоставки, една от които, обаче, не била налице в конкретния случай. РС е счел, че за да е приложима тази хипотеза е необходимо да има възстановен на съответната длъжност незаконно уволнен работник/служител, той да се яви в срока по КТ да я заеме и тя /длъжността/, да се заема от лице по сключен трудов договор.

На тази плоскост е констатирал безспорното наличие на първите две условия – възстановен със съдебно решение служител, заемал преди това същата длъжност, който своевременно е поискал да я заеме. Първоинстанционният съд, обаче, е счел, че след като ищецът е заел длъжността си въз основа на конкурс, не е налице третата предпоставка на чл. 328 ал. 1 т. 8 от КТ – възстановяването на незаконно уволнения служител да е на длъжност, заета от лице по сключен трудов договор. Това си заключение съдът основава, на първо място, върху общата сентенция на чл. 328  - “работодателят може да прекрати трудовия договор, като…” ,и на второ – върху специалната фигура на споразумението по чл. 107 от КТ, сключено между ищеца и ответника, която не представлява трудов договор. Поради това НзРС е стигнал до извода, че правоотношението с ищеца, макар и трудово, не може да бъде прекратено по реда и на основанието, използвани от работодателя, и уважил исковете.

Настоящият състав счита, че така изградената конструкция на правните изводи, може да бъде конфронтирана.

От една страна, конкурсът е самостоятелно основание за възникване на трудово правоотношение, поради което му е отреден самостоятелен раздел в КТ, но крайният резултат, след провеждането на процедурата е идентичен с този, при който решение за назначаване на лице на определена длъжност взима еднолично и безусловно  работодателят  - възниква трудово правоотношение – чл. 96 от КТ. Вярно е, че законодателят не посочва изрично в какъв вид се обективира това отношение, а разпоредбата на чл. 107 от КТ, също изведена в отделен раздел, ИЗВЪН раздела за конкурс, третира “определяне на допълнителни условия при възникване на трудовото правоотношение” – в частност – уговаряне на размера на трудовото възнаграждение и други условия.

Тоест, независимо от това, че страните  -  работодателят  и спечелилото конкурса лице, сключват споразумение въз основа на чл. 107 от КТ, с което уговарят всички съществени негови условия, и това съглашение не представлява трудов договор, то предметът на регулация и на двете е идентичен - трудово правоотношение.

От друга страна, именно защото и в двата случая се касае за трудово правоотношение, а всички въпроси, свързани с възникването, развитието и прекратяването на този вид правоотношения, са регламентирани с КТ, законодателят е затворил отклонението, направено чрез допускането на различен от общия ред за възникване, като е уредил прекратяването му да се извършва по този общ ред – чрез препращащата разпоредба на чл. 336 от КТ. Тя е императивна, няма предвидени изключения и еднозначно определя, че приложното поле на нормите на чл. 325 – чл. 335 от КТ, се разпростира и спрямо възникналите в резултат на конкурс трудови правоотношения.

Така, ex lege, споразумението по чл. 107 от КТ се приравнява на трудов договор, понеже същественото от гледна точка на закона, е самото правно отношение като трудово, а не формата, в която е закрепено то.

Ето защо, при очертаното фактическо положение, щом на длъжността, заемана от ищеца, е възстановено по надлежен ред незаконно уволнено друго лице, което я е заемало преди него, и то се е явило да встъпи, тя следва да бъде освободена. Изпълнена е хипотезата на чл. 328 ал. 1 т. 8 от КТ и работодателят законосъобразно е издал обжалваната заповед.

Така главният иск на ищеца се явява неоснователен и следва да бъде отхвърлен.

Неоснователността му от своя страна обуславя неоснователността, а от там - и отхвърлянето на допълнителния иск за възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност.

Поради това, след като крайните правни изводи на двете инстанции се разминават, въззивната жалба се явява основателна и като такава следва да се уважи.

Атакуваният акт следва да бъде отменен изцяло, като незаконосъобразен, и вместо него въззивният съд следва да постанови нов, с който отхвърли исковете като неоснователни.

С оглед изхода на процеса отговорността за разноски за двете инстанции следва да бъде възложена на въззиваемият и той следва да понесе своите, както са направени, и заплати на въззивника такива в размер общо на 250 лв. за двете инстанции. Тъй като е освободен от държавна такса, такава не следва да се присъжда.

Ръководен от гореизложеното съдът

 

                                        Р     Е     Ш     И  :

                       

 

ОТМЕНЯ първоинстанционно решение № 65/29.04.2009г. по гр.д. № 156/09г. на НзРС, с което е признато за незаконно уволнението на К.Г.В. ЕГН ********** *** 65-Б-17, отменена е като незаконосъобразна заповед № 68/26.01.2009г. на КМЕТА НА ОБЩИНА НОВА ЗАГОРА, служителят е възстановен на заеманата преди уволнението от него длъжност “Д.на И. м.й, гр. Н. З.” и са присъдени такси и разноски по делото, като НЕЗАКОНОСЪОБРАЗНО и вместо него

 

ПОСТАНОВЯВА:

 

ОТХВЪРЛЯ предявените от  К.Г.В. ЕГН ********** *** *-*-*-, против ОБЩИНА НОВА ЗАГОРА искове за  признаване за незаконно уволнението му, отмяна, като незаконосъобразна, на заповед № 68/26.01.2009г. на К.на О. Н. З., и възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност “Д. на И. м., гр. Н. З.”, като НЕОСНОВАТЕЛНИ.

 

 

ОСЪЖДА К.Г.В. *** направените по делото разноски за двете инстанции в размер общо на 250 лв.

 

Решението  подлежи на касационно обжалване пред ВКС РБ  в едномесечен срок от обявяването.

 

                                                

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

        

 

ЧЛЕНОВЕ: