Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N  316

 

гр. Сливен, 25.11.2009 г.

 

В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

 

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  откритото заседание на осемнадесети ноември през двехиляди и девета година в състав:               

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                             МАРГАРИТА ДРУМЕВА ЧЛЕНОВЕ:                                                           НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

                                                                                 МАРТИН САНДУЛОВ

при участието на прокурора ……...………….и при секретаря М.Л., като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева въз.гр.  д.  N 564 по описа за 2009  год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Обжалвано е изцяло първоинстанционно решение № 617/14.07.2009г. по гр.д. № 2303/08г. на СлРС, с което, по инцидентния установителен иск на ответника, е признато за установено спрямо страните, че е налице пълна трансформация на лични средства на съпруга в придобит по време на брака недвижим имот, както и, че последният не е попаднал в режима на съпружеска имуществена общност и е отхвърлен като неоснователен предявения от бившата съпруга иск за делба на същия имот, присъдени са разноски по делото.

Със същото решение съдът, на основание чл. 193 ал. 1 от ГПК, е признал за установено и, че оспорването на истинността на констативен протокол е проведено неуспешно, но доколкото този диспозитив не обективира крайна воля за разрешаване на спора по същество, а е междинно процесуално действие, част от съдебното дирене, и само средство за формиране на правния извод, следва да се разглежда като част от мотивите на съдебния акт, поради което не може да бъде самостоятелен предмет на обжалване.

Разпоредбата на чл. 194 от ГПК регламентира реда за проверка на оспорен документ, който е помощно процесуално средство за съда да изолира само годни, допустими и относими, писмени доказателствени средства. Тъй като това не е същинска правораздавателна дейност, поставяща край на делото или разрешаваща спора със сила на пресъдено нещо, законодателят е предвидил в общия случай произнасянето по този въпрос да стане преди постановяване на крайния съдебен акт – с определение. В изключителните случаи, по ал. 3 на чл. 194 от ГПК, съдът се произнася с решението – което означава, че се аргументира в мотивите си, при разбора на доказателствените средства и доказателствата, а не, че формира самостоятелен диспозитив, тъй като не е бил и сезиран с такъв самостоятелен иск.

Посоченото решение е обжалвано изцяло от първоначалната ищца в първоинстанционното производство,  която твърди във въззивната жалба, че същото е незаконосъобразно и неправилно.  На първо място излага съображения във връзка с оспорването истинността на писмения документ, заявява, че съдът неправилно го е приел за неуспешно проведено, тъй като – обратното – доказано било, че оспореният документ е нищожен, тъй като противоречи на разпоредбата на чл. 488а от ГПК. Също така въззивницата твърди, че правните изводи по съществото на спора, направени от РС, са неправилни и противоречащи на материалноправните норми. Счита, че от всички събрани писмени и гласни доказателствени средства, при съвкупната преценка на съдържащите се в тях доказателствени факти, следва да се направи извод, че не са налице условията на закона за пълна трансформация на лично имущество. Развива съображения, че не е налице реинвестиране на средства, придобити от търговеца при упражняване на търговската му дейност, както поради липса на счетоводни документи за това, така и понеже спорният имот не е закупен на името на ЕТ, а на физическото лице – ответника. Освен това не било доказано категорично, че средствата от наема на търговското помещение били именно тези, вложени в покупката на имота и всичко това води до заключението, че не е налице трансформация на лично имущество, процесният имот попада в режима на СИО и следва да бъде допуснат до делба. Поради изложеното въззивницата моли съда да отмени изцяло обжалваното решение и вместо него постанови ново, с което отхвърли ИУИ по чл.21 от СК /отм./ спрямо недвижимия имот и допусне делба на същия при квоти от правото на собственост 1/4 ид.ч. за нея и 3/4 ид.ч. за въззиваемия. Не са претендирани разноски.

С въззивната жалба не са направени доказателствени или  процесуални искания.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемата страна не е подала писмен отговор.

В същия срок не е подадена насрещна въззивна жалба.

След докладване на жалбата, страните не са направили възражения.

В с.з., въззивницата, редовно призована, не се явява, чрез процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, поддържа въззивната жалба и моли съда да я уважи на основанията, изложени в нея.

В с.з. въззиваемият, редовно призован, не се явява, за него се явява процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК,, който оспорва напълно въззивната жалба и моли съда да я отхвърли, като потвърди обжалваното решение. Поддържа становището си изложено в отговора на исковата молба пред РС и всички наведени с него възражения. Не е претендирал разноски за тази инстанция.

По реда на чл. 149 ал. 3 от ГПК въззиваемият е поискал да представи писмени бележки, но в дадения му 5 дневен срок не е сторил това.

Въззивният съд намира въззивната жалба за допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в срок, от процесуално легитимиран субект, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед пълния обхват на  обжалването – и допустимо.

Този състав, с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята фактическа обстановка към формираната от първоинстанционния съд, както е изложена в мотивите на решението.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред двете инстанции доказателства, намира, че обжалваното решение е ЧАСТИЧНО НЕПРАВИЛНО.

За да отхвърли иска за делба на недвижимия имот /който е останал единствен предмет на първоначалната и на насрещната претенции след извършения от всяка страна отказ от иска по отношение на движимите вещи и прекратяване на производството в тази част/, РС е развил съображения в две посоки, съобразно двете основни възражения на първоначалния ответник /въззиваем в това производство/ в отговора на исковата молба.

Първата група аргументи обосновават изключването на спорния имот от режима на СИО, което по начало го прави негоден за делба между бившите съпрузи. От своя страна този резултат е обоснован с фигурата на пълна трансформация на лични средства на единия съпруг, чрез която характерът на всяко едно имущество, макар придобито през време на брака, се дисквалифицира като семеен по смисъла на СК. На същата почива и другият, установителен, иск, по който се е произнесъл съдът. Второто основание за отхвърляне на иска за делба, съдът е намерил и във факта, че преди предявяването му лицето, посочено от ищцата като съделител, е загубило това си качество, тъй като е прехвърлило правото на собственост върху своите 3/4 ид.ч. от имота, на трето лице, неучастващо в това производство.

Този състав не споделя изцяло тези правни изводи.

С оглед предмета на спора, с който съдът е сезиран, в рамките на който е попаднал и инцидентно предявен установителен иск, той е длъжен да се произнесе  по всички допустими искове, като ги разгледа и в тяхната съвкупност и взаимна обусловеност, произтичаща от общите правопораждащи факти и правоотношения.

ИУИ е предявен в отговор на иска за делба на имот, за който едната страна счита, че се регулира от правилата на СИО, а другата – че това не е така. Отбранявайки се, обаче, с аргумента по чл. 21 от СК /отм./, за статут на лично имущество, едновременно с това ответникът признава, че е прехвърлил на трето лице право на собственост върху ¾ ид.ч. от имота, които били неговата част, и заявява, че сам счита, че към момента на предявяване на иска няма вещни права върху спорния имот.

В тази светлина се получава колизия между защитата му по основния иск и интереса му от воденето на ИУИ.

Несъмнено по-силното основание за отхвърляне на иска за делба на този имот между тези лица, е наличието у трето лице на неопровергано право на собственост  върху частта на ответника.

Така правният интерес за предявяване на ИУИ, донякъде може да се отрече, предвид липсата на реакция на ищцата спрямо прехвърлителната сделка, извършена от ответника, но от друга страна би могло да се приеме и, че провеждането му би блокирало въобще започването на такава, което пък, също може да обоснове правния интерес на ищеца.

РС е приел този иск за допустим и основателен, и го е уважил, като тази част на решението също е предмет на въззивната жалба.

Настоящият състав счита, че правният интерес на въззивника-ищец по ИУИ, при описаното фактическо положение, се извлича от това, че извън ½ ид.ч., за която е безспорно, че е негова лична собственост, в случай, че за другата ½ ид.ч. се признае пълна трансформация на лично имущество, да се стигне до заключение, че е налице обикновена съсобственост в съотношение ¼ ид.ч. към ¾ ид.ч. между него и третото лице, и да се отхвърли на това основание иска за делба, предявен от ищцата, а – в случай на отхвърляне на ИУИ, спрямо тази ½ ид.ч. ще остане презумпцията за съсобственост при условията на прекратена СИО с равни квоти по ¼ ид.ч. между него и ищцата, и в тази светлина, с оглед извършеното от него прехвърляне общо на ¾ ид.ч., би следвало да се развиват по-нататъшни отношения на съсобственичество, но без негово участие, между ищцата и третото лице, което пак би обосновало отхвърлянето на настоящия иск. Така, накратко – интересът му се обосновава от признаването или непризнаването на правото му на собственост върху останалата непрехвърлена на третото лице ¼ ид.ч. от имота, без, обаче, и в двата случая, това да променя извода за неоснователност на иска на ищцата за делба на този имот между него и нея.

Въззивницата се опира на две съображения за липсата на трансформация на лично имущество на въззиваемия – че не било доказано, че с парите от наема на търговския обект е извършена именно процесната покупка, и че дори и при това положение, няма реинвестиране на търговска печалба, и щом имотът /тоест спорната част от целия/, е придобит на името на съпруга, като физическо лице, по време на брака, той получава статут на семейна общност.

Този състав не възприема първата група възражения. Точно обратното – намира, че е достатъчно убедително доказано твърдението на въззиваемия, направено пред първата инстанция, че е заплатил покупката от своя баща на ½ ид.ч. от спорния имот с конкретна парична сума – логично, последователно и необорено е проведено проследяването с годни и допустими доказателствени средства, произхода, предназначението и движението на  тази сума. Съдът приема за установено, че в качеството си на ЕТ, отдавайки под наем търговсо помещение, принадлежащо на търговеца и включено в търговското му предприятие, въззиваемият е получил наемна цена  в размер, надвишаващ продажната, в момент непосредствено предхождащ сключването на договора и предназначението на сумата при авансовото й получаване е било афиширано, без оглед на бъдещ спор, като такова за закупуване точно на този имот. Тази поредица от положителни факти, доказани с писмени и гласни доказателства от ищеца по ИУИ, не бе опровергана от ответницата по този иск – тя не е предложила убедителна алтернатива за произхода на сумата за заплащане на продажната цена и не е ангажирала доказателства в тази насока.

Второто възражение, инвокирано от въззивницата, обаче, е напълно основателно, и следва да бъде уважено.

Действително в мотивите си РС произволно е използвал термина “реинвестиране на печалба”, като е обсъждал въпроса за произхода на средствата за закупуване на процесния имот. Нито е налице, нито пък въззиваемият – ищец по ИУИ, се е аргументирал, че това недвижимо имущество е собственост, част от капитала, или актив на търговеца.

Преобразуването на лично имущество по смисъла на чл. 21 ал. 1 от СК /отм./, има за цел да запази характера на едно имуществено право, което правната норма веднъж вече е обявила за лично на единия съпруг, без да има значение материалното проявление на това право – тоест – ако вещ, имот или вложена парична сума, са признати за лични на единия съпруг чрез някое от условията на СК, и ако всяко от тях бъде /изцяло или отчасти/  “заменено” с друга форма на съществуване като имуществено право, последното също е лично /изцяло или отчасти/ на този съпруг.

Всички останали извън този кръг права върху вещи, парични влогове и недвижими имущества, законът обявява за общи на двамата съпрузи, щом са придобити през времетраенето на брака, в резултат на нормативно предположения “съвместен принос” и това е общото правило. За да се излезе извън него, всеки от бившите съпрузи може да проведе доказване за пряк личен характер /по чл. 20 от СК отм./, или опосреден такъв /по чл. 21 от СК отм./ на едно имущество, или, поради недокрай проведеното ясно разграничение в отменения СК, да прибегне до специфичния механизъм за обездвижване на презумпцията по чл. 19 ал. 3 от СК/отм./ за частния случай на хипотезата на битност на единия съпруг като ЕТ, и да основе претенцията си на ТР№2/2001г. на ОСГК на ВКС, притежаващо нормативен характер.

В случая това е и избраният от ищеца по ИУИ подход – той твърди, че е станал едноличен собственик на ½ ид.ч. от спорния недвижим имот, независимо от придобиването й по време на брака с ответницата по този иск, тъй като определена парична сума, имаща характер на лично имущество, се е трансформирала чрез покупко-продажбата изцяло в този имот и това е пренесло личния характер на вещното право и върху последния. Статутът на лично имущество на паричната сума, от своя страна, ищецът обосновава чрез нейния, успешно доказан, произход – наемна цена от имущество, собственост на ЕТ, отдавано под наем като търговски обект при упражняване на търговската дейност на съпруга-търговец. С оглед цитираното ТР, е безспорно, че така описаната сума, в момента на получаването й не е имала характер на СИО, тъй като е била получена от ЕТ. От този момент нататък, обаче, в зависимост от това как той ще се разпореди с нея, тя може да придобие само два правнорегламентирани статута – или на съпружеска общност, или на собственост на търговеца. В никой от двата случая, обаче, тя не може пряко да приеме характер на лично имущество на съпруга-търговец извън тази му същност, като на физическо лице.

Така, ако паричната сума бъде използвана от съпруга като ЕТ, всички имуществени права, придобити чрез нея остават ИЗВЪН РЕЖИМА на СИО, но ПРИНАДЛЕЖАТ НА ТЪРГОВЕЦА. Точно в този смисъл е и тълкувателното решение на ВКС – това имущество, което е в търговското предприятие на съпруга-ЕТ, НЕ Е СИО, обаче НЕ Е и негова лична собственост. Трансформация на едно имуществено право, принадлежало вече на ЕТ чрез друг вид имуществено право, също придобито от ЕТ, естествено не може да бъде включено в СИО.

Не така стоят нещата, обаче, ако придобитата в резултат на упражняването на търговска дейност от съпруга-ЕТ сума, бъде използвана за придобиване на имуществено право от него не в качеството му на търговец – както е в настоящия случай – тогава това имущество излиза извън закрилата на обратната аргументация на чл. 19 ал. 3 от СК /отм./, развита с ТР №2/01г., и попада в общата уредба на съпружеското имущество, в рамките на която, само на общите основания, съпругът може да защитава претенции.

ТР № 2/01г. третира именно имуществото, придобито от Едноличния Търговец, противопоставяйки го и отделяйки го като правен субект от физическото лице – съпруг, като разграничава ясно правното положение на имуществото от тази гледна точка, според чиито критерии имуществото се определя  като:  или СИО,  или като не-СИО,  а не като:   или СИО,  или лично.

Поради това в настоящия случай, най-ефективната възможност, с която е разполагал ищецът по ИУИ, е била да претендира /при спазване на срока за това/ за по-голям дял от придобитото по време на брака имущество /1/2 ид.ч. от недвижимия имот/, съгласно чл. 28 ал. 3. от СК /отм./, но избраната вместо това от него теза за наличие на условията на чл. 21 ал. 1 от СК /отм./ за пълна трансформация на лично имущество, не е състоятелна и не може да бъде възприета. Инцидентният установителен иск с този предмет на защита, се явява неоснователен и следва да бъде отхвърлен.

Както бе посочено вече, щом не се установява пълно преобразуване на лично имущество в патримониума на ответника по иска за делба, то съсобственост спрямо процесния имот съществува вече само между ищцата /въззивница/ и трето лице, и това е по-силното основание за отхвърляне на иска за делба. След като съществува годен и необорен надлежно, тоест – валиден  титул, легитимиращ трето лице като собственик на тези части от имота, за които в исковата молба ищцата твърди, че са на ответника, и доколкото такова е било фактическото и правното положение към датата на предявяване на иска /което изключва приложение на разпоредбите на чл. 226 - 228 от ГПК/, само това обстоятелство е достатъчно да се откаже допускане на делбата между тези лица на този имот. Дори при това положение, ако ищцата бе предприела съответни процесуални действия за защита, свързани с действителността на договора за продажба /в или извън рамките на това производство/, би могло да се обсъжда въпроса за евентуална различна форма на съсобственост между различни лица при различни квоти, но такива възражения и доводи въззивницата-ищца въобще не е въвеждала. Така и първоначалният иск, също като неоснователен, следва да бъде отхвърлен.

Следва да се отбележи и, че въпросите около годността, валидността и истинността на оспорения пред първата инстанция писмен документ – констативен протокол на нотариус, излизат извън обсега на доказване по отношение и на двата иска, по които съдът следва да се произнесе – обстоятелствата, свързани с поканата за изкупуване на дял от съсобственик, за явяване, неявяване, съгласие или несъгласие, нямат отношение нито към спора за преобразуването на имуществото, нито към допускането на делбата, а касаят единствено правоотношението /и производните от него правоотношения/, свързано със сключването на договора за продажба на част от имота на трето лице, чиято действителност, обаче, не е атакувана. Поради това е безпредметно да се обсъждат аргументите, наведени във въззивната жалба относно валидността на този констативен протокол, щом тя не рефлектира върху правните изводи по предявените искове.

Така, настоящият състав намира, че първоинстанционният съд е извършил  пълно събиране на доказателства, формирал е правилни фактически констатации, които, обаче, не е привел изцяло към съответстващите правни норми и така е достигнал до частично незаконосъобразни правни изводи.

Щом правните изводи на двете инстанции се разминават по отношение на основателността на ИУИ, в тази част въззивната жалба е основателна и следва да се уважи – първоинстанционното решение следва да се отмени спрямо този иск и вместо него въззивният съд следва да постанови ново, с което го отхвърли като неоснователен.

В частта, с която е отхвърлен иска за допускане на делба, обжалваното решение следва да бъде потвърдено.

Страните не са претендирали разноски и такива не следва да се присъждат.

Ръководен от гореизложеното съдът

                      

 

Р     Е     Ш     И  :

                                               

 

ОТМЕНЯ първоинстанционно решение № 617/14.07.2009г. по гр.д. № 2303/08г. на СлРС в частта, с която е признато за установено спрямо страните, че е налице пълна трансформация на лични средства на съпруга в придобит по време на брака недвижим имот, както и, че последният не е попаднал в режима на съпружеска имуществена общност, като НЕЗАКОНОСЪОБРАЗНО и вместо това

 

ПОСТАНОВЯВА:

 

ОТХВЪРЛЯ предявения от Л.И.Т. ЕГН ********** *** против М.К.Д. ЕГН ********** *** – 7-Г-6, инцидентен установителен иск по чл. 21 ал. 1 от СК /отм./, за признаване за установено, че е налице пълно преобразуване на лично имущество на съпруга Л. И.Т., при придобиване по време на брака на негово име на недвижим имот – ½ ид.ч. от ПИ иднт. 67338.555.74 с адрес гр. С., ул. “Ст. С.” № * по кадастралната карта на гр. Сливен, площ 315 кв.м., ведно с построената в него жилищна сграда с иднт. 67338.555.74.1, със застроена площ 88 кв.м., и стопанска сграда иднт. 67338.555.74.2 със застроена площ от 11 кв.м. при съседи: ПИ с иднт. 67338.555.71, 67338.555.79, 67338.555.73 и 67338.555.75, и изключване на така описания имот от режима на СИО, като НЕОСНОВАТЕЛЕН.

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 617/14.07.2009г. по гр.д. № 2303/08г. на СлРС в останалата обжалвана част.

 

Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКСРБ в едномесечен  срок от връчването му.

                                                

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

         ЧЛЕНОВЕ: