Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N  317

 

гр. Сливен, 30.11.2009 г.

 

В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

 

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  откритото заседание на осемнадесети ноември през двехиляди и девета година в състав:                

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                            МАРГАРИТА ДРУМЕВА ЧЛЕНОВЕ:                                                       НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

                                                                            МАРТИН САНДУЛОВ

при участието на прокурора ……...………….и при секретаря М.Л., като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева въз.гр.  д.  N 565 по описа за 2009  год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Обжалвано е изцяло първоинстанционно решение № 524/07.07.2009г. по гр.д. № 33/09г. на СлРС, с което са отхвърлени като неоснователни предявените от въззивниците искове за намаляване на завещателно разпореждане на наследодател и възстановяване на запазена част, отмяна на констативен нотариален акт за ½ ид.ч. от описания в него имот, и за делба на недвижими имоти, като не е допусната съдебна делба по отношение на индивидуализираните в исковата молба четири броя недвижими имоти, и са присъдени такси и  разноски по делото.

Посоченото решение е обжалвано изцяло от трите ищци в първоинстанционното производство,  които твърдят във въззивната жалба, че същото е незаконосъобразно и неправилно. Въззивниците заявяват още, че атакуваното решение е процесуално и материално незаконосъобразно, което налага неговата отмяна. Считат, на първо място, че са налице процесуални нарушения, свързани с взимането на становище с отговора от страна на ответника по основателността и допустимостта на иска, но не и по обстоятелствата на които той се основава. Твърдят, че ответникът не е направил възраженията си срещу самия иск и обстоятелствата, които е считал, че са от значение, нито в указания му едномесечен срок, нито в съдебното заседание по делото, а едва с писмената защита. Поради това съдът не е следвало да го взима предвид, а е следвало да остави без уважение възражението, като приложи предвидените от ГПК последици по чл. 133. Също като процесуално нарушение се изтъква и неспазването  изискването в първото съдебно заседание страните да направят и обосноват всичките си искания и възражения, като вземат становище и по твърденията на насрещната страна. Твърди се, че в това съдебно заседание ответникът не е въвел възражения за  липсата на предпоставка  по чл. 30 ал. 2 от ЗС и не е направил искания за представяне на доказателства, за приемане на наследството по опис, като в този случай отново се е задействала предвидената от ГПК преклузия, тъй като възражението е направено едва с писмената защита. Въпреки тези съображения, изтъкнати от въззивниците, районният съд, като е взел предвид несвоевременното и ненадлежно направено възражение по посочени доказателства, е допуснал съществени процесуални нарушения,  които са се отразили и на крайния съдебен акт. Същото така въззивниците твърдят, че отразената в доклада на съда тежест на доказване е неправилно разпределена. Освен това самият доклад е бил непълен, като не са посочени абсолютно всички факти, които следва да бъдат доказани от страните. Отново се твърди, че това процесуално нарушение, изразяващо се в несъобразяване на неизрядното поведение на ответника със съответните правни норми, които постановяват той да загуби определени процесуални възможности за в бъдеще, е довело до това, че съдът е обосновал своите правни изводи на ненадлежно събрани доказателства. По-нататък въззивниците излагат и аргументи по правилното  прилагане на материалния закон и развиват съображения във връзка с нарушаването и неправилното съобразяване на значението на разпоредбата на чл. 16 от ЗС от страна на районния съд. Последният не си бил изяснил значението на придаването на качеството на “наследник” на ответника, и последиците на универсалното завещание, и разликите им с тези от завет, апостановил решение в противоречие с материалния закон. По отношение на отхвърления иск за делба  въззивниците също считат, че правните изводи на първоинстанционния съд са незаконосъобразни, както поради описаните по-горе процесуални нарушения, така и също поради неправилно приложение на материално-правните разпоредби. Твърди се също, че съдът не е обсъдил всички правно-значими факти и това е довело до неправилни изводи. В резултат на изложеното въззивниците молят окръжния съд да отмени изцяло обжалваното решение и вместо това да постанови ново, с което да допусне делба при законовите квоти между страните на описаните по-горе имоти  и да отмени нот. акт №127 по нот. дело №1159 от 2008 г. Претендират  разноски по делото.

            С въззивната жалба въззивниците не са направили доказателствени или процесуални искания.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемата страна е подала писмен отговор. С него тя заявява, че жалбата е допустима, но неоснователна и иска същата да бъде отхвърлена.  Заявява, че първоинстанционният съд не е допуснал посочените процесуални нарушения, а е действал съобразно процесуалното поведение първоначално на ищците, а по-късно и на него самия, като е съобразявал действията си както с разпоредбите на ГПК, така и с динамиката на процеса. На второ място  счита, че ищцата Р.Н. не е представила писмени доказателства за заплащане на суми за уравняване на дяловете на другите съделители, а само след установяване на това може да се разгледа въпроса дали средствата са в резултат на съвместен принос  или не и в този смисъл във въззивната жалба са изложени  само предположения, че тези дялове са уравнени, но задължение на всяка страна е да докаже фактите на които основава своите възражения. С оглед на тези съображения въззиваемият моли съда да остави без уважение жалбата и потвърди първоинстанционното решение. Не са претендирани разноски.

С писмения отговор въззиваемият не е направил процесуални или доказателствени искания.

В същия срок не е подадена насрещна въззивна жалба.

След докладване на жалбата и отговора, страните не са направили възражения и не са упражнили процесуални права във въззивната фаза на производството.

В с.з., въззивниците, редовно призовани, не се явяват, чрез процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, поддържат въззивната жалба и молят съда да я уважи на основанията, изложени в нея.

В с.з. въззиваемият, редовно призован, не се явява, за него се явява процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, който оспорва напълно въззивната жалба и моли съда да я отхвърли, като потвърди обжалваното решение. Поддържа становището си изложено в отговора на исковата молба пред РС и всички наведени с него възражения. Претендира разноските за тази инстанция.

Няма представени по реда на чл. 149 ал. 3 от ГПК писмени бележки.

Въззивният съд намира въззивната жалба за допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в срок, от процесуално легитимирани субекти, имащи интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед пълния обхват на  обжалването – и допустимо.

Този състав, при проверката по реда на инстанционния контрол, констатира, че фактологията на СлРС е безспорно установена след съвкупната преценка и анализ на всички събрани по делото годни, допустими и относими писмени доказателствени средства, които са неоспорени и като еднозначни, безпротиворечиви и непререкаеми, изцяло е кредитирал. Те не се променят от във въззивната фаза, в която не са събрани други доказателствени средства, поради което, с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, въззивният съд ПРЕПРАЩА своята фактическа обстановка към формираната от първоинстанционния съд, както е изложена в мотивите на решението.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните доказателства, намира, че обжалваното решение е и правилно.

Първата група искове са тези на  втората и третата ищца, в качеството им на наследници по закон със запазена част, на починалия техен баща Н.И. – като такива те претендират намаляване на завещателното разпореждане, направено от него, и възстановяване на запазените им части, и – съответно – допускане на делба на недвижимите имоти между тях и ответника /а по отношение само на първия имот – и с първата ищца/.

Районният съд е отхвърлил първите, активно субективно съединени претенции, по чл. 30 ал. 1 от ЗН, което е довело и до отхвърлянето на обусловените  от тях  искове по чл. 341 и сл. от ГПК, като ги е счел за неоснователни.

Починалият баща на втората и третата ищца е направил завещателно разпореждане, с което се е разпоредил с цялото си имущество за след своята смърт в полза на ответника – негов брат. Видът на завещателното разпореждане, с оглед съдължанието му, го определя като общо по смисъла на чл. 16 ал. 1 от ЗН, и придава на облагодетелстваното лице качеството на наследник.

Безспорно, в случая, наследниците с право на запазена част, които имат право да искат намаляване на разпореждането и възстановяване на тази част, ако е накърнена, са низходящите - дъщери на починалия, които са призовани към наследяване, и са приели наследството. Правната норма на чл. 30 ал. 1 от ЗН  им осигурява възможността да допълнят до пълния размер, или въобще – да възстановят отнетата изцяло, своя запазена част от имуществото на наследодателя, с което той се е разпоредил чрез завещание.

Законодателят, обаче, е предвидил специално изискване, в специфична хипотеза – когато правото по ал. 1 се упражнява спрямо лица, които не са наследници по закон.

Настоящият случай попада безусловно в тази хипотеза – ищците са наследници, призовани към наследяване, и с право на запазена част, а ответникът – като брат на починалия завещател, не е наследник по закон по смисъла на тази разпоредба. Както е еднозначно прието от съдебната практика, и по който въпрос страните не са спорили – съгласно дефинирания  /чрез ППВС №4/64 г., коригирано частично в т. 15 с ТР №1/ 05г./  кръг от лица, които се номинират от чл. 30 ал. 2 като „наследници по закон”, ответникът, /който, предвид вида и степента на родство със завещателя/,  макар да попада по принцип в един от редовете наследници, създадени от ЗН, в този случай не е призован да наследява, поради наличието на наследници от по-преден ред /втората и третата ищца, като низходящи/, които блокират неговите предвидени от закона  права,  и поради това той остава извън очертанията на този кръг. В него са само и единствено тези две ищци, тъй като няма други лица, чието родство със завещателя да ги поставя в същия ред наследници по закон, като тях.

Тези факти са правилно отчетени от районния съд и въз основа на тях той е привел спорното правоотношение към по-строгата в изискванията си разпоредба на чл. 30 ал. 2 от ЗН.

Както се посочи, тя също позволява да се извърши, при наличие на условията на ал. 1, намаляване на завещанието и реципрочното възстановяване на запазената част, само че въвежда, и то императивно – допълнителна, кумулираща се с тях, предпоставка – наследниците-носители на правото на иск, да са приели наследството по опис.

Тази разпоредба няма пожелателен характер и няма предвидени изключения, тълкуването й в някакъв, различен от буквалния смисъл, е неприемливо. Само ако лицето, в чиято полза е направено завещателното разпореждане, едновременно е и наследник по закон на същия наследодател, и е призован към наследяване, при оспорване на завещанието като накърняващо запазената част на другите наследници по закон, не е необходимо приемане на наследството по опис.

Така, в случая, след като за упражняването на материалното право на иск, преюдициалният факт, от чието осъществяване зависи въобще изследването на  останалите условия за основателността на претенциите на втората и третата ищца, е приемането на наследството по опис, несъмнено е, че неосъществяването му, пък, е достатъчна причина за обратното – да се приеме неоснователността им, независимо от евентуалното наличие на другите законови изисквания.

Нито пред РС, нито пред тази инстанция, бяха събрани някакви доказателства, че този юридически факт е осъществен, и то по предвидения в ГПК начин – тъй като, за да е валидно и правно значимо, приемането по опис на наследство, следва да се извърши в преклузивния тримесечен срок, чрез писмено сезиране на съответния районен съд и вписване в съответната книга. Приемането по опис винаги е изрично действие и не може да се презумира от конклудентни, мълчаливи действия на наследника.

Избраният от ищцовата страна подход е фокусиран върху основния аргумент за наличие на тежко процесуално нарушение, допуснато от първоинстанционния съд, което влече такава незаконосъобразност, налагаща отмяна на решението по главния и обусловения от него, искове, и съответно -  тяхното уважаване от въззивната инстанция.

Твърдението на въззивниците е, че с отговора си ответникът е бил длъжен, по силата на чл. 131 от ГПК, да изрази становище по обстоятелствата, на които се основава искът, да направи сам конкретни възражения и посочи доказателства, като това е бил длъжен да стори, съгласно чл. 143 ал. 3 от ГПК, най-късно в първото съдебно заседание. Тогава следвало най-късно да направи и обоснове всичките си искания и възражения и да вземе становище по твърдените от насрещната страна обстоятелства – в случая – да въведе възражение за липса на предпоставката по чл. 30 ал. 2 от ЗН, а несторвайки това до него момент, правото му се преклудирало за напред. Твърди, че направеното едва с писмената защита такова възражение, е било недопустимо и не следвало да се взима предвид от съда. Последният, ако бил указал на ищците, съгласно чл. 145 и чл.146 конкретните факти, подлежащи на доказване, свързани с приемането на наследството по опис и е бил правилно разпределил доказателствената тежест, правните му изводи са щели да бъдат различни. Счита, че като не е било направено допустимо възражение от ответника, а съдът, вместо да го изключи, и да се произнесе по исковете само в обема на направените своевременно и валидно такива, е допуснал процесуално нарушение, обсъждал е по същество с решението си непрядевено възражение, счел е че не са представени неуказани от него и непоискани доказателства за невъзразени и неоспорени факти.

Този състав намира, че тези възражения, макар и верни в по-голямата си част, не са основателни като цяло.

На първо място още в отговора на исковата молба ответникът е посочил, че счита, че не са налице предпоставките за възстановяване на запазена част на двете ищци. Тоест – макар и не особено прецизно, той е въвел основното си възражение. Що се отнася до самите предпоставки, в частност – тази по чл. 30 ал. 2 от ЗН, тя е законоустановено императивно изискване, за което по принцип съдът е длъжен да следи и служебно. Това не е факт, на който ответникът придава специално значение и го превръща в релевантен за спора чрез възраженията си – това е юридически факт, на който правната норма е отредила съществено преюдициално значение и наличието му е необходимо за всеки един случай.

В този смисъл, в действителност е било задължение на ищците – заявявайки права по чл. 30 ал. 1 от ЗН, да уверят съда, че са налице всички изискуеми от закона предпоставки и условия, включително – приемането на наследството по опис.

И в двата случая, обаче, съдът, при определяне на съставните елементи на спорното правоотношение и разпределяйки според правилата на ГПК тежестта на доказване на положителните факти, от които всяка страна черпи изгодните за себе си правни последици, е  бил длъжен да изследва този въпрос. Това му задължение е пряка последица от принципите на служебното начало по чл. 7, на установяване на истината по чл. 10 и най-вече – на законност по чл. 5 от ГПК, заложени в процесуалния закон, и ръководещи процесуалните му действия в хода на целия съдебен процес.

Ето защо не следва да се абсолютизира и свежда до пълен буквализъм  идеята на законодателя за ранна преклузия, когато тя не е резултат единствено на зле проведено диспозитивно начало, тоест – изключително на небрежност на страната. Така в настоящия случай пропускът не е на ответника и той не трябва да понася последиците от неадекватните действия на РС.

Действително описаните във въззивната жалба процесуални нарушения на РС са налице. Той не е прецизирал ясно и еднозначно спорните правоотношения, не е изолирал отделните съвкупности от правнозначимите факти на всеки фактически състав, не е посочил изчерпателно и конкретно фактите, подлежащи на доказване, нито ги е изрично адресирал до всяка една страна. Определенията му са общи и безмотивни, в по-голямата си част се състоят от възпроизвеждане на съдържанието на писмените и гласните изявления на страните. Допускането на доказателства и събирането на доказателствените средства е било доста общо, но за това пък – като цяло – не е създадена практически пречка от страна на съда на никоя страна, да направи конкретни доказателствени искания.

Така, като се отчете процесуалното нарушение на първоинстанционния съд, свързано с непосочване на нуждаещи се от доказване факти, с неизискване и несъбиране на доказателствени средства, то във въззивната фаза на производството, чието предназначение е да се поправят отстранимите дефекти така, че да се постигне максимално справедлив, законосъобразен и обективен краен резултат, са възможни два варианта, щом въззивникът се е ограничил във въззивната си жалба с  простото посочване на съответното нарушение. Първият е да постигне отмяна на решението и постановяване на ново, което го удовлетворява – но само въз основа на вече събраните до този момент доказателства, в рамките, поставени от исковата молба, респективно – въззивната жалба. Това е възможно единствено, ако нарушенията се изразяват в неправилно приложение на процесуална норма, която, ако бъде правилно приложена от горната инстанция, ще й даде възможност да разреши по същество спора въз основа на наличните доказателства. Вторият вариант, обаче, води единствено до констатация за незаконосъобразни процесуални действия, но без възможност за отмяна на акта и постановяване на друго решение по съществото на спора, тъй като за последното е необходимо събиране на доказателствени средства или извършване на други процесуални действия във въззивната фаза на производството, неизвършени от първата инстанция поради изтъкнатите процесуални нарушения, но пък такива искания въззивникът не е направил в жалбата си.

Това вече представлява негов процесуален пропуск, който води след себе си нежелани последици, често съвпадащи с тези в първоинстанционното производство. В настоящия случай, като е навела във въззивната жалба доводи за неправилно разпределяне на доказателствената тежест, за неизискване на доказателства и неосигуряване възможност за становище, опровергаване или защита, въззивната страна не е поискала, при условията на чл. 266 ал. 3 от ГПК, извършване на тези процесуални действия във въззивната инстанция. Така, дори да се приеме, че поради късното въвеждане на правнозначим факт, тя е била лишена от възможност да ангажира доказателства пред РС, такива не са посочени и представени и пред ОС. Не са направени искания и във връзка с доказване на другите съществени предпоставки за евентуалното  уважаване на исковете за намаляне на завещателното разпореждане и възстановяване на запазените части – по чл. 31 от ЗН, при постигане пред ОС на уважаване на първото възражение.

Вторите две въззивници акцентират в жалбата върху друго, материалноправно съображение - че атакуваното решение е незаконосъобразно и неправилно поради неправилната интерпретация от страна на РС на нормата на чл. 16 от ЗН в отношението й с разпоредбите на чл. 29 и чл. 30 от ЗН.

Въззивният съд вече разви съображения по този въпрос, посочвайки, че намира опора в процесуалния закон по начало да извърши допустимо изследване на въпроса за приемането на наследството по опис, и, след като с оглед изтъкнатото поведение на въззивниците в тази съдебна фаза, доказателства, установяващи осъществяването на този факт, не бяха ангажирани, неговата липса лишава въззивниците-ищци от материалноправната легитимация  да претендират намаляването на завещателното разпореждане до размера на запазените им части.

Може само още да се отбележи, че  този състав не споделя виждането, че приемането по опис има практическо значение само при конкретно обосновими хипотези – например – при наличие на завет или дарение, докато, ако е налице общо завещателно разпореждане, каквото е процесното завещание, /с което изкуствено се придава качество „наследник” на облагодетелстваното лице, независимо дали едновременно и законът му го признава/, приемането по опис се обезсмисляло. Целта на приемането в първия случай е защита интереса на заветника /или надарения/, тъй като се предполага, че най-близките роднини на наследодателя, са запознати с имущественото състояние на починалия, докато лица, които нямат качество на наследници по закон, рядко имат точна информация за притежаваното от наследодателя имущество, и ако им се противопостави възражение за нарушена запазена част, без да се извърши опис, те попадат в положение на невъзможност да го отблъснат, доказвайки, че наследодателят е притежавал достатъчно имущество, за да получат наследниците с право на запазена част това, което правната норма е предвидила за тях. Обратното – във втория случай, когато накърняването е чрез общо завещателно разпореждане в полза на лице извън кръга по чл. 30 ал. 2 от ЗН, и житейската ситуация обикновено поставя това лице в максимална близост с наследодателя – защитата е обърната към лицата – наследници по закон, тъй като те имат право да получат съразмерно намаляване и възстановяване от всяко едно отделно имущество, което, като не е изрично упоменато в завещателното разпореждане, е възможно да не им е известно. В случая развиването на тези съображения е и излишно, доколкото въззивниците изобщо не използват такъв довод в отбранителната си теза.

Тези съображения налагат отхвърлянето на исковете по чл. 30 ал. 2 от ЗН, а от своя страна по този начин на ищците по тях се отказва всякакво право на собственост върху завещаното на ответника имущество. Поради това, след като те не са съсобственици по наследство на последния, неоснователни се явяват и исковете им за делба, и те също следва да бъдат отхвърлени.

С оглед всичко изложено дотук, настоящата инстанция счита, че в тези  си части жалбата е неоснователна и следва да се отхвърли, а решението - да бъде потвърдено в тях.

Втората група искове, по които се е произнесъл първоинстанционният съд, са тези на първата ищца, с предмет допускане на делба между нея и ответника на първия описан недвижим имот, в качеството му на прекратена СИО и частична отмяна на нотариалния акт от 2008г., с който ответникът е признат за негов собственик.

Съдът е отхвърлил исковете като неоснователни и тази част от решението също е предмет на въззивната жалба. Въззивният съд намира последната за неоснователна и в това отношение, и счита, че следва да я отхвърли, и потвърди решението.

Първата въззивница-ищца пред РС, обосновава претенцията си с института на СИО, като заявява, че тъй като възлагането на недвижимия имот /двор с постройки и подобрения в с. Т./ върху починалия завещател, е станало през 1987г., тоест преди прекратяването на брака им през 1990г., а в съдебното решение е посочено, че той дължи суми за уравняване на дяловете на останалите съделители, то имотът е придобил статут на семейна общност, а след развода тя е станала обикновена съсобственост, от която ищцата имала ½ ид.ч. Поради това, желаейки да бъде установено това обстоятелство, тя иска допускане на делба на този имот между нея и ответника /респективно – и другите две ищци, като наследници със запазени части, но този въпрос вече бе коментиран/.

Ответникът се отбранява с възражение за липса на съвместен принос за придобиването на тези части, за които се твърди, че са заплатени със семейни средства, поради което имотът е бил станал лична собственост на неговия брат, който пък му го е изцяло завещал.

Районният съд правилно и в съответствие с приложимите материални норми, е приел, че тезата на ответника е успешно доказана, поради което процесният имот не е попаднал в режима на СИО и между ищцата, от една страна, и ответника – от друга, липсва съсобственост, което е пречка да се допусне исканата делба.

Настоящият въззивен състав споделя изцяло аргументите на първоинстанционния съд.

Съгласно разпоредбата на чл. 19 ал. 1 и обратния аргумент на чл. 19 ал. 3 от СК /отм./, приложими в настоящия случай, само фактът на възмездно придобиване на един недвижим имот по време на брака не е достатъчен да се приеме, че той е станал съпружеска имуществена общност и да попадне под действието на правилата за нея след прекратяването й, щом основната норма въвежда, като задължително условие за това, наличието на съвместен принос. Вярно е, че това е законова презумпция, но тя е оборима, и доколкото ответникът е направил възражение в тази насока, което е доказал с допустими, годни и относими доказателства, крайният резултат на тези действия е изключването на този имот от режима на СИО. Основният факт, на който ответната страна е изградила защитата на твърдението си за липса на съвместен принос, е трайната и пълна фактическа раздяла и липсата на икономическа общност както по отношение на приходите, така и по отношение на разходите. В случая, с последователно надграждане и натрупване на редица преки и косвени доказателства, ангажирани от ответника, съдът правилно приема, че за 1/24 ид.ч. от имота правото на собственост е възникнало за наследодателя като лично, по наследство, а за останалите 23/24 ид.ч. липсва изискуемият съвместен принос, тъй като през периода преди и след придобиването им /от 1984г. и до прекратяването на брака с развод през 1990г./,  фактическата раздяла е била пълна и неотвратима, и изключва всякаква съвместност – съжителство, грижи за дом, домакинство, деца, разходи за ежедневни нужди и за придобиване на всякакви други права, включително и права върху вещи и имоти. От своя страна ищцата по този иск не предлага никакво друго алтернативно обяснение за приноса си в придобиването на този имот, което – съответно – да е и доказала по убедителен начин. В този смисъл практически е без значение съпътстващият аргумент на ответника – за недоказаност на реално плащане на сумата за уравнение – което и не може да се обсъжда в това производство, тъй като този въпрос касае и други лица, извън това производство, които могат да претендират, евентуално за реално изпълнение на това парично задължение, могат да се наведат възражения за изтекла погасителна или придобивна давност и т.н., и крайният резултат от подобен спор е непредвидим, и затова – неотносим към настоящия.

Поради изложеното правилно и в съответствие с материалноправните разпоредби, РС е отхвърлил иска за делба и акцесорното искане за частична отмяна на констативния нотариален акт от 2008г.

Така, щом правните изводи на двете инстанции съвпадат, въззивният съд следва да остави без уважение жалбата и потвърди атакуваното решение.

С оглед изхода на процеса отговорността за разноски следва да се възложи на въззивниците и те следва да понесат своите както са направени, и заплатят на  въззиваемия разноските за тази инстанция в размер на  150 лв.

Ръководен от гореизложеното съдът

 

                      

 

Р     Е     Ш     И  :

                             

 

ПОТВЪРЖДАВА  първоинстанционно решение № 524/07.07.2009г. по гр.д. № 33/09г. на СлР,.

 

ОСЪЖДА Р.Ж.Н., Й.Н. М. и Ж.Н.П. да заплатят на И.Д.Д.  разноските за тази инстанция в размер на  150 лв.

 

Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКСРБ в едномесечен срок от връчването му на страните.

 

 

 

                                                 ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 

         ЧЛЕНОВЕ: