Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N  307

 

 

гр. Сливен, 10.12.2009 г.

 

 

В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  откритото заседание на единадесети ноември през двехиляди и девета година в състав:                

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                             МАРГАРИТА ДРУМЕВА ЧЛЕНОВЕ:                                                           НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

                                                                                 МАРТИН САНДУЛОВ

при участието на прокурора …..………….и при секретаря М.Ж., като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева въз.гр.  д.  N 566 по описа за 2009  год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Обжалвано е изцяло първоинстанционно решение № 561/17.07.2009г. по гр.д. № 3685/08г. на СлРС, с което е отхвърлен като неоснователен предявеният от въззивника иск за заплащане на обезщетение в размер на 16 706, 87 лв., за претърпени имуществени вреди под формата на пропуснати ползи от непозволено увреждане причинено от лице, на което въззивникът е възложил определена работа, при и по повод извършването й, заедно с обезщетение за забава в размер на законовата лихва от 04.07.2003г. до окончателното изплащане и са присъдени  разноски по делото.

Това  решение е обжалвано изцяло от ищеца в първоинстанционното производство, който твърди във въззивната жалба, че то  е незаконосъобразно и необосновано. Твърди, че РС неправилно е приел, че не е доказано наличието на противоправно поведение на съдията, постановил решението, довело до вредоносния резултат и, че липсва пряка причинна връзка между това, обезсилено впоследствие решение, и оставането на ищеца без доход за исковия период. Счита и, че е неправилен изводът за липса на вина от страна на съдията-докладчик, анализира фактологията, възприета от първоинстанционния съд и извежда от нея противоположни правни заключения, които моли въззивния съд да сподели. Твърди, че при правилно приложение на материалноправните норми, искът му се явява напълно основателен и следва да се уважи. Поради това иска обжалваното решение да бъде изцяло отменено, а  окръжният съд да постанови ново, с което да уважи главната и акцесорната претенции. Претендират  разноски по делото.

            С въззивната жалба въззивникът не е направил доказателствени или процесуални искания.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемата страна е подала писмен отговор. С него тя заявява, че жалбата е неоснователна и иска същата да бъде отхвърлена.  Заявява, че първоинстанционният съд не е допуснал процесуални нарушения, и е постановил решението си в хармония с материалноправните разпоредби. Твърди, че изводите му са обосновани и кореспондират със събраните доказателства, които са годни, допустими и относими, и отразяват пълно и точно действиетлната фактическа обстановка. Развива подробни съображения за неоснователността на иска, припокриващи се с аргументацията му в първоинстанционното производство. С оглед изложеното въззиваемият моли съда да остави без уважение жалбата и потвърди атакуваното решение на РС. Не са претендирани разноски.

С писмения отговор въззиваемият не е направил процесуални или доказателствени искания.

В същия срок не е подадена насрещна въззивна жалба.

След докладване на жалбата и отговора, страните не са направили възражения и не са упражнили процесуални права във въззивната фаза на производството.

В с.з., въззивникът, редовно призован, не се явява и не изпраща процесуален представител по пълномощие.

В с.з. въззиваемият, редовно призован, не изпраща процесуален представител по закон или по пълномощие.

По реда на чл. 149 ал. 3 от ГПК са представени писмени бележки от въззивника чрез неговия пълномощник – адвокат, надлежно упълномощен от първата инстанция. С тях се възпроизвеждат, но в по-големи подробности, аргументите, наведени с въззивната жалба, и се иска отмяна на обжалваното решение и постановяванена ново, с което претенциите на ищеца да бъдат уваженикато основателни и доказани. Тук е направено и искане за присъждане на разноските по делото.

Въззивният съд намира въззивната жалба за допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в срок, от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед пълния обхват на  обжалването – и допустимо.

Този състав, при проверката по реда на инстанционния контрол, констатира, че фактологията на СлРС е безспорно установена след съвкупната преценка и анализ на всички събрани по делото годни, допустими и относими писмени доказателствени средства, които са неоспорени и като еднозначни, безпротиворечиви и неоспорени, изцяло е кредитирал.

Те не се променят по никакъв начин във въззивната фаза, поради което, с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, въззивният съд ПРЕПРАЩА своята фактическа обстановка към формираната от първоинстанционния съд, както е изложена в мотивите на решението.

Също така въззивният състав СПОДЕЛЯ И ПРАВНИТЕ ИЗВОДИ на РС, които са обосновани и намират опора в материалноправните норми, приложими към настоящия спор.

Изложените във въззивната жалба оплаквания, са неоснователни.

Първоинстанционният съд правилно е определил произхода на отговорността на ответника, като надлежно е фиксирал сложното правоотношение, квалифицирал е правопораждащия динамичен фактически състав и го е привел под съответстващите му правни норми. Правилно е приел, независимо от посочената в исковата молба от ищеца правна квалификация на иска, /която не обвързва съда/, че правното основание не може да се търси в разпоредбите на ЗОДОВ, като се е мотивирал с наличието на изрични императивни норми, които конкретно и изчерпателно очертават приложното поле на този специален закон от гледна точка на активната и пасивна материална и процесуална легитимация.

Така, след като съдът дава правната квалификация на иска, без да е обвързан с твърдяната от ищеца, а я извлича от обстоятелствената част на исковата молба, показваща как последният сам характеризира спорното право, в случая първоинстанционният състав, като е дисквалифицирал, от една страна, правоотношението като такова по ЗОДОВ, е привел, от друга страна, релевираните факти в тяхната цялост, към общия фактически състав на деликтната отговорност по чл. 49  от ЗЗД във връзка с чл. 45 от ЗЗД.

След събирането и анализа на всички годни, допустими и относими доказателствени средства, РС е достигнал до обосновани правни изводи, които не се променят по никакъв начин в настоящата въззивна фаза на производството.

За да се задейства механизмът за обезщетяване на претърпяната от ищеца  имуществена вреда, и съответно – да бъде уважен предявения главен иск, е необходимо да се установи по непререкаем и категоричен начин съществуването на всички обективни и субективни елементи, наличието на които законът свързва с пораждането на деликтната отговорност на едно юридическо лице по правилата на ЗЗД.

Това означава, че следва да се установи едновременната битност на всички елементи на сложния фактически състав на деликта, въведени в хипотезата на чл. 45 от ЗЗД, а именно –  деяние – действие или бездействие, вреда, причинна връзка между тях, противоправност на деянието и авторство на лице, на което е възложена определена работа, като вината на последното се презумира. С оглед правната характеристика на понятието “вина”, което не може да се приложи към други субекти, освен физически лица, от общата хипотеза е изведена специалната норма на чл. 49 от ЗЗД, която урежда отговорността на юридическите лица. Фактическият й състав е идентичен с общия по чл. 45 от ЗЗД, лишен, обаче, от субективния признак спрямо субекта на отговорността. Отклонението е само относно опосредяването на отговорността на носителя й, чрез пораждането й заради действия на други, физически лица, на които е било възложено от отговарящия субект, извършването на определена работа, при и по повод на която са причинени вредите. Така тя има характер на обективна, безвиновна и гаранционно-обезпечителна – субектът й отговаря за виновно поведение на друго лице, без самият той да е носител на вина в юридическия смисъл. Спрямо увредения възложителят и изпълнителят на работата отговарят солидарно, а отношенията между тях се уреждат на полето на друг правен институт.

Само при това положение може да се ангажира гражданската недоговорна отговорност за непозволено увреждане на ответника, като юридическо лице.

В случая не се установи категорично и еднозначно наличието в кумулативна даденост на всички изискуеми от закона обективни признаци на непозволеното увреждане, което би активирало деликтната отговорност на ответника за обезвреда.

Въззивникът – ищец пред РС, в чиято тежест е да установи положителните факти, от наличието на които извлича изгодните за себе си правни последици, не е провел успешно доказването на два съществени елемента на описания фактически състав – противоправността и причинната връзка.

Във въззивната жалба се изтъкват аргументи, че точно обратното – и двете предпоставки са категорично доказани и се извеждат директно от установените факти.

Настоящият състав намира изложените съображения за неоснователни.

Действително, в хода на отделен исков процес, е постановено решение, с което се обезсилва вписване в ТР, извършено с друго съдебно решение, постановено от съдия от състава на ответния съд. Именно това действие на това физическо лице, на което, по смисъла на закона, е възложено да изпълнява определена работа, /най-общо казано – правораздаване, обективиращо се в краен резултат – съдебен акт/, следва да бъде разгледано като правопораждащ факт за основателността на предявения иск.

Така, само обстоятелството, че този акт е бил обезсилен или отменен като незаконосъобразен, не е достатъчен сам по себе си, за да се квалифицира това деяние като съставомерно по чл. 45 от ЗЗД, тъй като то не носи тези специфични белези, изисквани от правната норма. Това е така, тъй като деянието следва да е противоправно, тоест – да е провъзгласено по надлежен ред за такова. След като действието на акта е обезсилено, единственият пряк извод, който следва от това, би могъл да бъде, в най-лошия случай, проява на недостатъчен професионализъм.

Доколкото, обаче, по принцип „невежеството” не е обявено от някой закон за престъпление или нарушение, не може да се приеме и наличие на противоправност, още повече, че именно за тази цел е предвиден триинстанционният съдебен контрол – законът дефинитивно е допуснал възможност за постановяване на неправилни актове, и съответно – е регламентирал и възможност за отстраняване на противоречието от следващите инстанции. Безспорно е, че съдията, упражнявайки правораздавателните си функции, следва да се стреми да проявява и постига квалитетен професионализъм, но също така безспорно е, че този резултат не може да се абсолютизира и да се извежда до абсурд. Точно по тази причина законодателят изрично и недвусмислено, е предвидил една единствена категория съдебни актове, чиято отмяна, също при определени условия, може да доведе до имуществена отговорност – изброените лимитативо в чл. 2 от ЗОДОВ. Единствено тази правна норма създава фикцията за противоправност при постановяване на някой от тези актове, и както се посочи вече -  настоящият не попада в нея.

Следователно, за да породи отговорността на ответника, това деяние на лицето трябва да съдържа нещо повече от обективния факт на незаконосъобразност на съдебния акт – необходимо е самото то да е незаконосъобразно, тоест – противоправно. В случая не се доказа отделно, или цялата съвкупност от действия, на конкретния съдия, да е съставлявало някакво нарушение, да е било израз на какъвто и да е вид противоправност, санкциониран от правна норма. Тоест – при и по повод извършване на възложената му от ответника работа, няма негови неправомерни действия, а качеството на трудовия резултат, като вече се изтъкна, не е елемент, въздигнат в правно задължение от законова разпоредба. То, на самостоятелно основание, може да породи други последици, или да послужи за развиване на друг вид правоотношения, но не може да бъде поставено  в хипотезата на непозволеното увреждане.

Настоящият състав счита, че е необходимо да се подчертае, че в този конкретен случай, вписването, което е по-късно обезсилено, е постановено в охранително производство, за което изискванията към съда са чисто формални – съдът преценява единствено и само дали са налице изискуемите видове документи и дали притежават съответните външни белези, за да се уважи направеното искане за вписване, чиято основна функция е оповестителната. Не е задължение на съда да извършва нито правен, нито  интелектуален.анализ на съдържанието на представените със заявлението документи и да изследва тяхната автентичност и истинност, поради което не може да се стовари върху него отговорността за некоректно поведение на търговеца-заявител и неуредените вътрешни отношения в едно ТД.

По идентичен с горния начин се обосновава и липсата на виновно поведение, което при деликтната отговорност обхваща всичките форми на вината – но липсват причини да се заключи, че в случая постановяването на неправилен съдебен акт обективира умисъл или непредпазливост.

В този смисъл остава и недоказана причинната връзка между твърдяната вреда и действието на лицето, тъй като вредата е опосредена и от допълнителни фактори, всеки от които съществува независимо, а не в резултат, на съдебния акт.

Следва да се отбележи само, че по начало всяка произволна група от факти, може да се обедини в някакъв общ, житейски обоснован, контекст. Но когато правната норма е санкционирала конкретно действие, правоотношение или факт, той и само той, следва да се постави във фокуса на приложението й, в противен случай се стига до укоримо и превратно боравене с тази норма.

Ето защо, поради липса на две от изискуемите от закона предпоставки, е безпредметно да се изследва наличието на останалите, тъй като законът изисква абсолютна кумулативност. Поради това настоящият казус не може да се приведе към фигурата на непозволеното увреждане и искът се явява неоснователен. Това налага отхвърлянето му в пълен размер, което пък обуславя и отхвърлянето и на зависимата, акцесорна претенция за лихви.

Така, след като правните изводи на двете инстанции съвпадат, въззивната жалба следва да бъде отхвърлена като неоснователна, а първоинстанционното решение - потвърдено.

С оглед изхода на процеса отговорността за разноски следва да бъде възложена на въззивника и той следва да понесе своите, въззиваемата страна не е доказала направени такива за тази инстанция и не следва да й се присъждат.

Ръководен от гореизложеното съдът

 

                                  

                                        Р     Е     Ш     И  :

                       

 

ПОТВЪРЖДАВА  решение № 561/17.07.2009г. по гр.д. № 3685/08г. на СлРС.

 

Решението  подлежи на  касационно обжалване пред ВКС на РБ в едномесечен срок от връчването му на страните.

 

                                                

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

          

 

ЧЛЕНОВЕ: