Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N 319

гр. Сливен, 23.11.2009 г.

 

В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в открито заседание на осемнадесети ноември през две хиляди и девета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ :МАРГАРИТА ДРУМЕВА

ЧЛЕНОВЕ:   НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

                                                                                 МАРТИН САНДУЛОВ

при участието на прокурора ………и при секретаря М.Л. , като разгледа докладваното от М. Сандулов гр.  д.  N575  по описа за 2009   год., за да се произнесе, съобрази следното:

Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.

Постъпила е въззивна жалба от ответниците в първоинстанционното производство против решение №517/10.07.2009г. по гр. дело №152/2009г. на СлРС, с което въззивниците – ответници са осъдени да заплатят на въззиваемия – ищец сумата от 701,90 лв, представляваща неустойка за неизпълнение на договорно задължение за заплащане на уговорена възнаградителна лихва по договор за заем от 31.01.2008г., ведно със законната лихва считано от 19.01.2009г. до окончателното изплащане на сумата, като искът в останалата му част до пълния му размер е отхвърлен като неоснователен и недоказан.

Жалбата е против тази част от решението. Твърди се, че то е незаконосъобразно и неправилно. Поддържат се доводи, че уговорената неустойка в размер на 10% следва да обезпечи заплащането на уговорената лихва от 6% върху главницата. Първоинстанционният съд обаче е приел, че уговорената лихва в размер на 6% месечно или 72% годишно е нищожна, тъй като надвишава двукратния размер на законната лихва, определена от МС. Следователно, след като уговорената неустойка обезпечава изпълнение на нищожно задължение за възнаграждение, то е нищожна и тази клауза от съглашението. Нищожността на уговорката по главното задължение, влече нищожност и на акцесорните, каквото се явява и задължението за заплащане на неустойка в размер на 10%, тъй като тази уговорка била направена за да обезпечи заплащането на възнаградителната лихва. Като отделно основание се инвокират и доводи за прекомерно завишен размер на неустойката, което противоречи на добрите нрави и договорът в тази част е нищожен. На последно място се прави възражение за унищожаемост на сключения договор за заем поради сключването му при крайна нужда. Поради това се иска отмяна на съдебния акт в обжалваната му част и постановяване на нов, с който да бъдат отхвърлени исковите претенции.

Във въззивната жалба не са направени  доказателствени искания за събиране на нови доказателствени средства във въззивното производство.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемата страна  е подала писмен отговор. В същия срок не е подадена насрещна въззивна жалба.

В отговора се твърди, че посочените основания за неправилност на решението са неоснователни. Съдът правилно е приел, че няма пречки страните да уговорят възнаградителна лихва по договор за заем, както и неустойка за забавено изпълнение на парично задължение над размера на законната лихва. В хода на производството не са се събрали докозателства за унищожаемост на договора за заем поради сключването му при крайна нужда. Поради това моли съда да потвърди първоинстанционното решение.

В с.з., въззивниците, редовно призовани, не се явяват, явява се процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК от първоинстанционния съд, който изразява становище, че поддържа жалбата.

В с.з. въззиваемият, редовно призован не се явява и се представлява от процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, който оспорва въззивната жалба  и иска  решението да бъде потвърдено.

След докладване на жалбата и отговора, не са направени възражения, няма подадени по реда на чл. 149 ал. 3 от ГПК писмени бележки.

Въззивният съд намира въззивната жалба за допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в срок, от процесуално легитимиран субект, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и  допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства, намира, че обжалваната част от решението е и законосъобразна, поради което следва да бъде потвърдена.

Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея.

Също така въззивният състав споделя отчасти и правните изводи на РС, които са обосновани и намират опора в материалноправните норми, приложими към настоящия спор.

Изложените във въззивната жалба оплаквания са неоснователни.

Договорът за заем за потребление е съглашение, с което заемодателят предава в собственост на заемателя пари или други заместими вещи, а заемателят се задължава да върне заетите суми или вещи от същия вид, количество и качество. Този договор е реален, неформален и едностранен. По принцип договорът е безвъзмезден, но най-често в практиката се уговаря заемателят да върне нещо в повече от полученото. Заемът за потребление е реален договор, който се счита сключен в момента, когато въз основа на постигнато между страните съгласие едната страна даде, а другата получи в заем пари. В случая не се спори, че въззивниците – ответници са получили от въззиваемия – ответник в заем пари в размер на 5000 лв. – т.1 и т.2 от представения договор. Ответниците, в качеството на заематели се задължили солидарно да върнат получената в заем сума в размер на 5000 лв., ведно с дължимата лихва, в срок от двадесет и четири месеца от подписването на договора – т.4.

Страните обаче уговорили и задължение за заемателите, които са приели да заплащат на заемодателя месечна лихва в размер на 6%, ако се плаща в срок с лихвата, дължима до 15 число на месеца и 10% на месец при просрочие на плащане на месечната лихва – т.3 от договора. На практика те са приели, че получателите на заетата сума дължат заради ползването й на заемателя „наем”, парично обезщетение , затова, от което той се е лишил – от ползването на паричната сума, и размерът на това обезщетение са определили  не в изрично посочена стойност, а като „6% ако се плаща до 15 число на месеца”. За неизпълнение на това задължение те предвидили, че заемателите ще дължат и неустойка в размер на „10% на месец при просрочие”. Касае се за две отделни, допълнителни задължения, които попадат извън хипотезите на „чистия” договор за заем. При това неустойката не инкорпорира в себе си задължението за заплащане на обезщетението за ползването на паричната сума, от което заемодателят се е лишил, макар в исковата молба да е претендирана по друг начин. Тълкуването на тези норми води до еднозначният извод, че страните са сключили договор за заем, като заемателите са приели да върнат в повече от полученото, което се изразява в получаване на възнаграждение за заемодателят в размер на законната лихва. Понеже договорът е сключен в писмена форма тази уговорка е действителна.

 

При това положение изводът на районния съд, че страните уговорили неустойка за забавено изпълнение на парично задължение за заплащане на възнаградителна лихва по договор за заем в размер на 120% годишно е погрешно. Страните изрично са уговорили, че получената в заем сума ще бъде върната след 24 месеца ведно със законната лихва. Останалите уговорки излизат извън рамките на традиционния договор за заем, поради което сключеното между страните съглашение не може да се приеме само като такъв договор. Обезщетение за ползването на вещи може свободно да се уговори и обстоятелството, че неговият размер се определя като лихва върху предоставената сума не го прави такава. Следователно не може и да се приеме становището, че в тази част договорът е нищожен като противоречащ на добрите нрави. Въззивният съд обаче е ограничен в проверката за правилност от пределите на подадената и жалба и при липса на такава, решението в тази част е влязло в сила. От изложеното обаче се извежда и извод за неоснователност на първото и второто възражение, съдържащи се в подадената жалба.

На последно място е наведен довод за унищожаемост на договора за заем като сключен при крайна нужда. Този довод е бил наведен и пред районния съд, който го е отхвърлил, тъй като не са били ангажирани доказателства, от които безспорно да се установи, че именно поради финансовото затруднение на въззивниците те са сключили договора. По начало унищожаемостта не може да се предявява чрез възражение, а само чрез иск, за разлика от нищожността, и това е по-силното основание да бъде дискредитирано това възражение. Може да се отбележи само, че е доказано тяхно поведение, което не може да бъде укоримо, но сериозно разколебава верността на поддържаното твърдение.

Въззивният съд счита, че липсват отменителни основания и въззивнвата жалба следва да бъде оставена без уважение. Атакуваното решение следва да бъде потвърдено. Районният съд е провел надлежно и пълно събиране на допустими и относими доказателства, въз основа на които е формирал обективни фактически констатации.

Пред тази инстанция са претендирани разноски, но не са направени и такива не следва да се присъждат.

  Ръководен от гореизложеното съдът

 

Р     Е     Ш     И  :

                   

ПОТВЪРЖДАВА решение №517/10.07.2009г. по гр. дело №152/2009г. на Сливенския районен съд.

          Решението не подлежи на касационно обжалване.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

                                                           ЧЛЕНОВЕ: