Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N  338

 

гр. Сливен, 14.12.2009 г.

 

              В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

 

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  откритото заседание на девети декември през двехиляди и девета година в състав:                

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                           МАРГАРИТА ДРУМЕВА

ЧЛЕНОВЕ:                                                     НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

                                                                        МАРТИН САНДУЛОВ

при участието на прокурора ……...………….и при секретаря Р.Г., като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева въз.гр.  д.  N 585 по описа за 2009  год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Обжалвано е частично първоинстанционно решение № 612/31.07.2009г. по гр.д. № 336/09г. на СлРС.

С него е прекратен граждански брак като дълбоко и непоправимо разстроен, по вина на двамата съпрузи, родителските права върху ненавършилото пълнолетие дете са предоставени за упражняване на бащата, като на майката е определен режим на лични контакти, тя е осъдена да заплаща на детето, чрез неговия баща и законен представител, месечна издръжка до настъпване на правоизменящи или правопрекратяващи я факти, заедно със законовата лихва при забава, ползването на семейното жилище е предоставено на съпруга и детето, постановено е съпругата да носи предбрачното си фамилно име и са присъдени съответните такси и разноски по делото.

Това решение е обжалвано от ответницата в първоинстанционното производство в частите относно вината, родителските права, издръжката, личните контакти с малолетното дете и ползването на семейното жилище.

Въззивницата твърди в жалбата си, че първоинстанционното решение е незаконосъобразно и неправилно. Заявява, че съдът е направил изводи, противоречащи на свидетелските показания, освен това е изградил фактическите си констатации въз основа само на представени от ищеца доказателства, които пък е възприел и представил неправилно. Твърди, че  кредитираните гласни доказателствени средства са неверни, пристрастни и едностранчиви. Заявява и, че представеният социален доклад, с който си е послужил съдът, е непълен и необективен. Погрешната фактическа обстановка е довела до необосновани и незаконосъобразни правни изводи. Във въззивната жалба излага свои фактически твърдения, както и личната си интерпретация на събития и отношения, които съпоставя с фактологията и твърденията в исковата молба, и прави изводи, които желае окръжният съд да възприеме. Оплаква се и, че РС е обсъждал и се е произнесъл само по исковете на ищеца, без да направи това и с нейните, предявени с насрещната искова молба.

Поради изложеното моли настоящата инстанция да постанови решение, с което отмени атакуваното в посочените части и вместо тях постанови, че вина за разстройството на брака има само ищецът, да предостави на нея упражняването на родителските права спрямо ненавършилото пълнолетие дете, а на бащата определи подходящ режим за контакти и го осъди да заплаща месечна издръжка в размер на 100 лв. за детето, заедно с лихвата за забава, както и да предостави ползването на семейното жилище на нея и детето. Претендира разноски за двете инстанции.

Във въззивната жалба  са направени доказателствени искания за събиране на допълнителни писмени и гласни доказателствени средства, като първите са представени с нея. Не се сочат уважителни причини за неотправяне на искането пред РС.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемата страна  е подала писмен отговор. С него оспорва въззивната жалба и заявява, че всички изложени оплаквания са неоснователни, като се аргументира по всяко от тях. Заявява и, че първоинстанционното решение е правилно, обосновано и законосъобразно, постановено при липса на процесуални нарушения, и в съответствие с материалноправните норми. Моли същото да бъде потвърдено, а жалбата – оставена без уважение. Пред тази инстанция прави доказателствени искания, касаещи нововъзникнали факти, като същевременно се противопоставя на тези, направени от въззивната страна. Не е поискано присъждане на разноски за въззивната фаза.

В същия срок не е подадена насрещна въззивна жалба.

По отношение на доказателствените искания, отправени до въззивния съд от страна на въззивницата, СлОС се е произнесъл с мотивирано определение, държано в закрито с.з., с което ги е оставил без уважение, поради липсата на условията на чл. 266 от ГПК. Преценил е, че нито се касае за нововъзникнали или новоузнати факти, респективно – новосъздадени или новооткрити доказателствени средства, нито за процесуално нарушение на  съда, попречило на своевременното им посочване и представяне.

В с.з., въззивницата, редовно призована, се явява лично, и с двама процесуални представители по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК,  поддържа въззивната жалба и моли съда да я уважи.

Прави искане за събиране от въззивния съд на допълнителни гласни и писмени доказателствени средства, различни от посочените във въззивната жалба.

В с.з. въззиваемият, редовно призован, се явява лично и с процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, поддържа отговора на  въззивната жалба и моли съда да отхвърли последната и потвърди решението в обжалваните части, като правилно, законосъобразно и обосновано. Не претендира разноски за тази инстанция. Поддържа своите доказателствени искания.

След докладване на жалбата и отговора, страните не са направили възражения.

С определение в открито заседание по реда на чл. 267 от ГПК, въззивният съд, при условията на чл. 266 ал.1 и чл. 266 ал. 2  от ГПК, във връзка с чл. 157 и 163 от ГПК, се е произнесъл по направените в отговора от въззиваемия и в о.с.з. от двете страни, доказателствени исканиия за събиране на допълнителни писмени и гласни доказателствени средства, като ги е уважил, в частите, в които е приел, че се касае за новонастъпили относими факти, което прави исканията своевременни по смисъла на ГПК и ги освобождава от преклузия.

Предвид наличието на правоотношение, засягащо интереси на ненавършило пълнолетие дете, чиито права са обект на закрила от специален закон – ЗЗДт, и с оглед разпоредбата на чл. 15 от него, във въззивната фаза на производството съдът, взимайки предвид обстоятелството, че детето не е навършило 10 години и не може да бъде изслушано, уведоми съответната Д”СП”-Сливен. Последната не изпрати социален работник в о.с.з., но представи, съгласно изискването на чл. 15 ал. 6 от ЗЗДт, социален доклад, приет от тази инстанция като доказателствено средство. Същият е актуален, обхваща период, следващ приключването на производството пред РС и съдът е отчел констатациите, като ги е вградил във фактологията, която е установил и с други доказателствени средства, без да ги възприема безкритично.

По реда на чл. 149 ал. 3 от ГПК двете страни са поискали срок за писмени бележки, каквито са представени в рамките на дадените от съда 5 дена.

С тях се развиват в детайли същите съображения, излагани последователно от страните в хода на цялото производство – в исковите молби, отговорите, защитите, във въззивната жалба и отговора, и които препокриват аргументацията, възпроизведена по-горе.

Този съдебен състав намира въззивната жалба за редовна и допустима, отговаряща на изискванията на чл. 262 от ГПК, подадена в законовия срок от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед обхвата на  обжалването – и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС и ОС доказателствени средства, намира, че обжалваното решение е и законосъобразно, поради което следва да бъде потвърдено в засегнатите от жалбата части, с едно изключение.

Единственият иск, произнасянето по който въззивният съд намира за неправилно, касае ползването на семейното жилище. В тази част счита, че решението следва да се отмени и да се постанови ново, удовлетворяващо в по-пълен обем интереса на ненавършилото пълнолетие дете на страните.

Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея.

Тя НЕ СЕ ПРОМЕНЯ, НО СЕ ДОПЪЛВА от настъпили след приключване на първоинстанционната фаза факти, за които въззивният съд е допуснал и събрал доказателствени средства. Тъй като част от новонастъпилите факти касаят поведението на ответницата, доколкото то е относимо към спорните въпроси и доколкото чрез тях не се въвеждат нови основания за разстройството на брачните отношения и вината, а се поддържат идентични на изчерпателно въведените с исковата молба от ищеца основания, ОС  ги е счел за допустими и релевантни.

Така новонастъпилите факти касаят промяна от 03.12.09г. в положението на въззивницата – сключен е трудов договор за непълен работен ден – 4 часа, с длъжност „отчетник уреждане застрахователни полици”, при основно възнаграждение от 143 лв., но от представеното заверено копие от трудовия договор изобщо не е възможно да се направи извод дали това е месечно, дневно или часово такова, поради липса на отбелязване.

Налице е и промяна в служебното положение на въззиваемия, считано от 21.08.09г., когато той е приел длъжността „директор на банков клон” с шестмесечен изпитателен срок, при основно месечно възнаграждение 2 722 лв. плюс 10,20% допълнително възнаграждение с оглед продължителния му /над 15г./ професионален стаж.

Установи се и, че в периода след приключване на съдебното дирене в първоинстанционното производство на 30.06.09г., страните, по общо съгласие, са продължили да живеят в семейното жилище, считайки, че това е в интерес на малолетното им дете. Въззивницата  след този момент, до настоящия, запазила в пълен обем навиците и трайно наложеното си поведение. Отсъствала многократно за по няколко дни от дома по същата, както по-рано установената причина – физическа подготовка, тренировки и спортно-туристически експедиции в страната и извън нея. Въззиваемият също останал верен на обичайното си ежедневие – ходел на работа, след като се прибирал, се занимавал с подготовката на уроците с детето, ако е било втора смяна, вечер го прибирал или от училище, или от дома на майка си /в блока срещу тяхната къща/. След започване на учебната година, когато детето било първа смяна, до училището го водела или майката, или бащата, на обед ходело при баща си, за да обядва, след което баба му го посрещала и водела за следобеда при себе си, /училището, работното място и домовете на родителите и  бабата, се намират в централната част на града, в голяма близост помежду си/, понякога се отбивали в къщата, за да подберат учебните помагала, необходими за подготовката за следващия ден. Майката, която нямала точно установено работно време и се занимавала със собствена дейност, свързана със застраховки, често отсъствала от дома след обед. Когато детето било втора смяна, на училище го водела тя, вечер го прибирал един от  двамата родители, или бабата. Бащата прекарал двуседмичния си отпуск през м.11.09г. у дома, общувал с желание със сина си. От своя страна детето предпочитало през свободното си време да играе навън с децата, не проявявало желание да спортува по интензивен начин и не споделяло интереса на майка си към туризма или колоезденето. Грижата, най-общо, за храната и облеклото на детето, се поемала еднакво ефективно, и от двамата родители, баба му пък го извеждала на разходки, участвала и с помощ при подготовката за училище и наглеждане през деня. През лятото то прекарало 10-тина дни с родителите на майка си в село около Карнобат.

Промяна в отношението на детето към родителите му няма, както и не са предприети от последните никакви конкретни и целенасочени действия за разясняване на действителното положение.

Въззивният съд е изградил допълващата фактическа обстановка въз основа на съвкупността от доказателства, чиято тежест преценява с оглед източника и кореспонденцията помежду им. Възприел е изцяло безпротиворечивите, неоспорени и еднозначни доказателства, относно значимите за изхода на спора факти. Този състав счита, че именно наличието на роднинска връзка на свидетелката С. З., я поставя в положение на по-голяма достоверност, тъй като фактите, за които тя е разпитана, са от такъв характер, че е крайно естествено те да са известни точно и само на близки на страните; обратното би било трудно обяснимо. Другата свидетелка възпроизведе в по-голямата част чуто от ищцата и поднесе на съда своите предположения, основаващи се на житейски презумпции. Няколко съществени факта, изнесени в показанията й, съдът е възприел безрезервно, но счита за неприемлива склонността към обобщаване и генерализиране, демонстрирана от свидетелката П. Д..

За останалата част от посочените и поискани за събиране доказателства, въззивният съд е счел, че липсват условията на ГПК, при които това може да стане и е отказал приемането и обсъждането им.

Въззивният състав СПОДЕЛЯ ПОЧТИ ИЗЦЯЛО ПРАВНИТЕ ИЗВОДИ на РС, които са обосновани и намират опора в материалноправните норми, приложими към настоящия спор.

Всички изложени във въззивната жалба оплаквания, са неоснователни.

Първоинстанционният съд не е допуснал процесуални нарушения, които да са ограничили правото на защита на ответницата. Той е извършил надлежно всички процесуални действия предвидени в чл. 141 – 146 от ГПК – докладвал е исковата молба, както и насрещната искова молба, дал е правна квалификация на двата брачни и съединените с тях искове, определил е подлежащите на доказване факти и е разпределил доказателствената тежест между страните, като се е произнесъл по направените доказателствени искания. Докладвал е отговорите на всяка страна, съответно – изолирал е идентичните и ненуждаещи се от доказване факти, и е поставил на доказателственото поле тези, общи за двата иска, факти, от наличието на които би се извлякла основателността на претенциите.

РС е събрал допуснатите доказателства по правилата, предвидени в ГПК и е извел фактическото положение от съвпадащите, подкрепящите се, кореспондиращи помежду си и взаимнодопълващи се доказателства, извлечени от съответните им носители – писмените и гласните доказателствени средства. При преценка на достоверността им се е ръководил от общите правила, касаещи материалната и формалната доказателствена стойност на диспозитивните и свидетелстващите официални и частни документи, и е отчел средствата и начина на придобиване на знанието относно фактите, за които свидетелите са давали показания, вида и характера на техните отношения със страните и степента на родство с тях.

Предвид това липсват причини за отмяна на атакувания акт, свързани с допуснати процесуални нарушения.

Що се отнася до твърденията за противоречие с материалния закон, този състав не споделя и тях.

На първо място е обжалвано приетото за установено от съда относно вината за дълбокото и непоправимо разстройство на брака, представляващо единственото правно основание за неговото прекратяване. Този въпрос стои в основата на всички останали претенции на въззивницата, които тя противопоставя на тези на ищеца и атакува решението на РС по отношение на тях.

Вината в брачния процес е понятие, чието съдържание се различава значително от приетото в правната доктрина значение на термина „вина”. Без да има твърда дефиниция, то тангира повече с устойчивите житейски, социални и морално-етични възгледи, наложили се трайно в обществените отношения. За ориентир служи идеята, че бракът е средството за постигане на общоцелен краен резултат – семейство, за чието нормално съществуване носят еднаква отговорност двамата партньори. По тези причини, за да се избегне елемента на субективизъм в процеса, константната съдебна практика е да се извършва преценка само на фактическото поведение, обективирано в конкретни действия на всеки от съпрузите. Значението на тези действия, пък, се отчита само от гледна точка на взаимоотношенията съпруг-съпруга, майка-дете и баща-дете, въплъщаващи същността на условното качество „семейственост” у всеки съпруг.

В този смисъл РС, въз основа на фактите, които е установил извън всякакво съмнение, е извел заключение, което този състав споделя.

Всички прояви на индивидуалния характер и личност на съпрузите са специфични за всеки отделен случай и те не могат да се приведат под общ знаменател. Това, което съдът обсъжда и преценява, е само дали и доколко те нарушават хармонията в семейството и влияят негативно на отношенията вътре в него. Тоест – едно и също поведение в някои случаи може да доведе до разстройство на брачните отношения, а в други – не – според характера, възпитанието, мирогледа на лицата, тяхната толерантност и въобще - нагласата и вижданията им за същността на брака. /Естествено извън тази категория остават действията и бездействията, за които правна норма прогласява, че представляват нарушение или престъпление, и на страните в брачното отношение не е дадена възможност за преценка./ В тази светлина задълженията на съда се свеждат до това, да изолира конкретни постъпки и да ги съпостави,  с отношението, първо - на всеки от съпрузите, и после – на обществото, към съдържанието на брака, а след като констатира разминаване, да прецени по въздействието, което са оказали, дали това води, и в каква степен, до разстройство на брачните отношения, както и кой е носителят на брачната вина.

В настоящия случай отделните действия и цялостното поведение на съпругата-въззивница, показват нейната трайна и неотвратима дивергенция от семейството. За продължителен период от време, предхождащ подаването на исковата молба, тя е поставяла своите желания, усещания и потребности на първо място. Честите закъснения, отсъствия, затваряне в собствен свят, дезинтересиране към дома, отчуждаване от съпруга, пренебрегване на нуждата от внимание на детето, трайното поддържане на близки  отношения с друг мъж, /формалното им естество е без значение, но на него ответницата е придала приоритетното качество на най-значимо лице/, освен, че са причинили, както от субективна, така и от обективна гледна точка, дестабилизация и разстройство на брака, представляват и брачни нарушения в гореописания смисъл и несъмнено вината за това лежи върху ответницата.

Установи се и, че това е система в поведението, описаната схема е непрекъсната във времето – тоест не само е предхождала подаването на иска за развод, но е продължила, почти без промяна и след края на процеса пред РС.

Следва да се подчертае, че не наличието, и дори – упражняването, на хоби /спорт, туризъм, екскурзии/, само по себе си, е укоримо, или съставлява брачна вина. От значение е само, че това е въздействало негативно и е причинявало натрупващс времето недоволство у другия съпруг. Тъй като бракът е съжителство на двама души, които имат равни права, но различни виждания как да ги упражняват, е естествено постигането на баланс и хармония да се извършва на базата на взаимни отстъпки и компромиси. Явният отказ на единия съпруг изобщо да се съобрази с желанията и потребностите на другия или да хармонизира своите с неговите, представлява проява на неуважение и определено не може да се пренебрегне като брачно провинение. В настоящия случай, дори да се приеме, че ответницата има право сама да избере как да се разтоварва и начинът да е различен от представите на съпруга й, това, фактически е довело до рязко разместване на приоритетите и е повлияло на понасянето на семейните отговорности, които са дефинитивно неотменими. Тоест – ако единият съпруг се дезинтересира от домашните задължения и сведе ангажираността си до минимум, това може да се неглижира единствено и само, ако другият съпруг е приел съзнателно и без възражения това положение – тогава, естествено, не възниква разстройство на брака, тъй като взаимоотношенията са регламентирани, приети и одобрени и от двете страни, какъвто не е настоящият случай.

От друга страна въззиваемият, макар да не е проявил реципрочно поведение, също е демонстрирал отношение и постъпки, съставляващи брачна вина.

Аналогично на горните разсъждения, „трудният” характер на единия съпруг също не е задължително равен на брачна вина –  отново решаващ фактор е  начинът, по който го приема и реагира другият. Във въззивната жалба /а и още в отговора на исковата молба/, ответницата се оплаква от вечното недоволство, мърморене, студенина и несъпричастност на ищеца. Въпреки, че преки доказателства в тази насока не са събрани, дори да се приеме, че това е така, съдът счита, че изброеното от ответницата представлява проявна форма на отношение, но в нейното изложение тя не е посочила дори предполагаемите причини за това поведение на съпруга. Нелогично е да се допусне, че то е резултат само на „лош характер”, а доколкото се установи, че динамиката на семейната хроника се състои и от поредица действия, с които самата ответница е дала повод за недоволство, а тя не предлага алтернативно обяснение за неприятното поведение на ищеца, съдът не може да се ангажира с еднозначно вменяване на брачна вина само въз основа на тези твърдения.

 Същевременно, обаче, не може да не се отчете и факта, че ищецът е позволявал неколкократно на афекта да вземе връх над разума и е допуснал грубо поведение, но единствено към ответницата, което, независимо от причината си, обективно също допринася за задълбочаване на разстройството на брачните отношения. Това е деградивен, а не конструктивен подход и показва също нежелание за възстановяване на същите.

Голословно е въведеното от ответницата твърдение, че принос за разстройството на брачните отношения имала майката на ищеца – в действителност и пред двете инстанции доказателствата са еднопосочни и установяват липса на вмешателство, а само осигуряване на адекватна помощ и съдействие когато, и доколкото й е била искана, няма данни и самата ответница някога да се е противопоставяла на получаваната подкрепа.

По въпроса за физическото участие на ответницата при строежа на семейното жилище, на който е отделено изключително голямо внимание, настоящият състав счита, че проблемът е преекспониран и не обективира сериозно брачно нарушение, още повече, че представената картина, макар и типична за българското общество, не е съобразена със съвременното и нормално отношение към жената.

Друг съществен факт, който според ищеца е предизвикал дълбоко разстройство на брачните отношения, е връзката на ответницата с мъж от групата по туризъм. Съществуването й, съдът намира за непререкаемо доказано, независимо от опитите на въззивницата да дискредитира доказателствените средства, послужили за това. След като бракът  е отношение между  двама души, имащо личен, интимен, неприкосновен характер, емоционалните и духовни негови измерения не могат, и не са предмет на регулиране от съда. Както се посочи вече, той може да извърши преценка от гледна точка на правото, единствено на фактическото поведение на съпрузите, без да обсъжда личното им, вътрешно емоционално състояние, ако то не е получило външен израз, рефлектиращ върху брачното поведение. В случая субективните изживявания на ответницата са неподвластни на съдебен контрол, ако обективното им поведение не съставлява нарушение на брачните задължения и не води до разстройство на брака. Установи се, обаче, че те са резултирали в отчужденост, раздразнителност, депресивност, чести отсъствия и неангажираност към дома.

По начало причините, мотивирали ответницата да извърши определени действия, са без значение сами по себе си, ако те не съставляват от своя страна брачни нарушения на другия партньор. Но дори в такъв случай е недопустимо да се оправдават нарушенията на единия съпруг с тези на другия, тъй като това, вместо да води до решаване на проблема, го задълбочава и предизвиква ефекта на „наслагване” на вина. Рационалният и очакван подход е да се вземат мерки или за преустановяване на укоримото поведение – при поправими разстройства,  или – за прекратяване на брачните отношения – при непоправими. Ако причините за поведението на ответницата не се коренят в поведението на ищеца, а са лични, съдът няма право да се интересува от вътрешните чувства, но тогава укоримостта се състои в това, че ответницата е дала такъв външен израз на личните си преживявания, с които е нарушила брачните си задължения. Макар и неприкосновени, те не бива да вредят на семейството, щом тя още принадлежи към него.

В обобщение – установено е, че ищецът през цялото време е полагал усилия да запази брака, продължавал е и сам да изпълнява задълженията към семейството, свързани с поддръжката на дома, осигуряването на средствата за живот, както и нормална и спокойна обстановка за детето. Функциите си като баща е изпълнявал с грижа, обич и внимание, но в поведението си към съпругата си е допускал грубост и неуважение. Това правилно е отчетено от първоинстанционният съд като принос за ДНРБ.

В тази част, обаче, актът на РС не е атакуван, поради което е и безпредметно да се коментира въпроса за вината на ищеца – това е сторено само доколкото е необходимо, за да се очертае пълна картина на отношенията, без което анализът на поведението на ответницата, би бил едностранчив. Все пак, след като ищецът не е обжалвал решението относно вината, въззивната проверка следва да се фокусира само върху въпроса за вината на обжалвалата съпруга-ответница.

Последната, макар да е полагала и лично грижи, свързани с домакинството и детето, е насочила една съществена част от действията си единствено към задоволяване на собствените си интереси, обосновавайки се с лошото отношение, недоволството и критиките на съпруга си.

При това положение, ако тя е приела, че има проблем в брака и в отношенията между нея и съпруга й, за който е считала, че причина е последният, е следвало да предприме някакви действия за отстраняването и разрешаването му – например чрез разговор, консултация, друг вид външна помощ, тоест - да демонстрира активна проява на градивност, целяща заздравяване на брака. Ако пък сама е считала, че последното е невъзможно, или не го е желаела, също е следвало да предприеме действия за регулиране на положението по надлежен начин – чрез прекратяване на брака. Вместо това, тя е предпочела да запази съществуването му, но без да изпълнява естествените брачни задължения, произтичащи от това.

Тоест поведението й, макар в рамките на съществуващ брак, е обективирало липсата на съответната ангажираност към него и съдът правилно е отчел това като вина за дълбокото, и вече – непоправимо, разстройство на брака, налагащо неговото прекратяване с развод.

Поради това в тази част атакуваното решение е правилно и следва да се потвърди.

Обжалван е съдебният акт и по отношение на въпроса за възлагането на родителските права, и съответно  – на режима на лични контакти с детето, което още не е навършило пълнолетие.

При анализа на възприетата от двете инстанции фактическа обстановка,  като се вземат предвид всички значими фактори – субективните - от една страна: възрастта и пола на детето, обичайният му начин на живот, средата, в която то се е адаптирало, отношението му към всеки от родителите му, изразеното мнение пред социалния работник, от друга страна: характера и поведението на всеки от двамата родители, способността да полага в необходимия обем лични и непосредствени грижи към детето, да проведе адекватни и последователни методи за възпитание, възможностите да му осигури спокойна и нормална домашна обстановка и средства за издръжка, както и обективните фактори – перспективите на детето за добро образование и възможности за развитие, за контролирани социални контакти и приспособяване в позната среда, за  изграждане на устойчиви навици и поведение в сигурна битова обстановка, и душевния му комфорт, зависещ и от незастрашаване на специфичната, незаместима връзка “баща-син”, въззивният съд счита, че интересът на детето налага  упражняването на родителските права в този момент да се предостави на бащата.

За да му се откаже това право, каквото е искането на ответницата, е необходимо най-малкото да са дискредитирани по някакъв начин качествата и способностите му на родител и възпитател – в действителност липсват както индикативи, така и доказателства, че той се отнася лошо или безразлично към детето, че влияе зле на възпитанието му, че му вреди морално или му създава неподходящи, непристойни, или обществено неприемливи навици.  За сметка на това, обаче, с оглед сложилите се семейни отношения, съдът намира, че демонстрираните от въззиваемия, при критични условия, ефективен контрол и способности за овладяване и справяне със ситуацията, представляват добра препоръка за родителски качества.

Тъй като ответницата, като ищца по насрещен иск за родителски права, съединен с брачния, също заявява желание те да й бъдат предоставени, съдът следва да неутрализира претенцията й с аргументи не в посока, че няма основания за възлагане на родителските права върху нея, а, че към момента тези за възлагането им на бащата, са по-силни.

В този смисъл, без да се поставя под съмнение обичта, която естествено и майката изпитва към сина си, нито да се омаловажава чисто материалната й възможност да осигури дом и средства за живеене на детето, не може да не се отчетат и обстоятелствата, които дават предимство на ищеца. Ответницата, в твърде дълъг период от време, е проявявала непостоянство към детето -  лично е полагала грижи за него, но честите й, непредсказуеми и нетипични отсъствия от дома са предизвикали неговото огорчение и недоверие, внушили са му чувство на несигурност. Така майката се е лишила от статута на безусловна опора, каквато то вижда в лицето на баща си. Дали ще е в състояние да поправи това за в бъдеще, е без значение, тъй като процесът на възвръщане на доверието, реинтеграцията й в дома като фигура с авторитет и влизането й в ролята на закрилящ фактор, е дълъг, бавен и с несигурен резултат, а нито специфичната възраст на детето, нито динамиката на живота, позволяват да се експериментира с тази възможност. Точно обратното – прекият интерес на детето диктува между два, равностойни от битова и материална гледна точка, варианта, да се избере този, който гарантира по-малко стрес и не налага усилия за адаптиране. Откъсването на детето от сигурната атмосфера, създадена от баща му и баба му, несъмнено ще се отрази негативно на душевното му равновесие и последиците могат да са непредвидимо тежки. Излишно е да се поставя в риск крехката емоционалност на момче в тази възраст. Споделената със социалния работник представа, че майка му го „изоставя”, е обезпокоителна. Дори единична проява на егоцентризъм от страна на родителя, детето приема като знак, че не е обичано, разтърсва дълбоко психиката му и поражда несигурност, и безпокойство от повторение, поради което то търси убежище и стабилност в тази обичайна и позната среда, където се чувства важно и обгрижвано. Детето не е поляризирало чувствата си и обича безусловно и искрено и двамата  си родители, но при адекватно и внимателно поведение на двамата, това не би следвало да се промени нито след прекратяване на брака им, нито при предоставянето на родителските права на единия от тях.

Така, при съпоставяне на двете съвкупности от обстоятелства в полза на всеки родител, съдът намира, че превес следва да се даде на бащата и на него да се предостави упражняването на родителските права спрямо детето.

Следва да се отбележи, че при извършването на тази преценка, съдът се е абстрахирал напълно от въпроса за вината, като фактор за дълбокото и непоправимо разстройство на брака между страните. Приел е, че брачната вина в случая, не влияе върху качествата на родител на никой от двамата /в частност – на ответницата/. Ръководил се е изцяло и единствено от интереса на непълнолетното дете, който е поставил в основата на разсъжденията си, и още при обективната съпоставка между двете възможности, е констатирал къде безспорно той ще бъде максимално охранен.

Поради това не споделя аргументите на въззивницата, че с поведението си бащата лишава детето от възможността да изгради добра оценка за себе си и да развие способност за взимане на самостоятелни решения, докато нейният подход е обратният и е по-правилен – да го приучава към самостоятелност, без непрекъснат надзор, какъвто упражнява баща му. Макар на пръв поглед да звучи разумно, съпоставен с възрастта на детето и социалната и икономическа среда в страната, съдът намира, че в един доста по-късен момент би следвало да се предостави такъв обем от самостоятелност и самоконтрол на детето, какъвто майката предлага  на 8 годишното момче. За да се стигне до изграждане на самоувереност и възможност за самостоятелна преценка, е задължително първоначално да се „заложат” достатъчно стабилни и задълбочени знания, умения и навици, а те  с е изграждат с постоянство и упоритост, ден след ден, чрез неотклонна родителска помощ, каквато, очевидно, майката не е в състояние да предложи. Освен това, от непосредствените и лични впечатления, които този съдебен състав е придобил за всеки родител при провеждането на о.с.з., може да се направи извод, че бащата има балансирано и спокойно поведение и внушава авторитет, майката реагира импулсивно, емоционално и рязко. Тези впечатления също не следва изцяло да се пренебрегнат, тъй като са в подкрепа на събраните доказателства и също номинират бащата като по-подходящ към момента да упражнява еднолично родителските права.

Съдът не подлага на критика качествата на майката, способностите и възможностите й, готовността й да прояви всеотдайност, любов, търпение, желанието й да създаде липсващата емоционална и духовна връзка с детето, и да я поддържа.  

Всичко това може и следва да стане, независимо от правното положение, което ще създаде съдебният акт – той не контролира чувствата между родителя и детето, и не въз основа на него ответницата ще формира поведението си. Поради това, ако настъпят обстоятелства, променящи коренно настоящото фактическо положение, няма пречка правното положение също да се промени, като се приведе в съответствие с новосъздадената обстановка – като определящ отново ще е интересът на детето, до навършване на пълнолетието му. Но, тъй като водещият мотив винаги е интересът на детето, съдът счита,че за щастието и душевния му интегритет е изключително важно то да не бъде подлагано на психологичен натиск, като бъде поставено в ситуация да избира между двамата родители, да се страхува да не нарани някого от тях и да се чувства като средство за въздействие. Поради това най-силната проява на родителска обич понякога се състои в това да се оттеглиш, вместо да преследваш формална победа на всяка цена. Да пожертваш собствените си желания и честолюбие, в името на спокойствието на детето, е висш израз на родителско достойнство и мъдрост, който, обаче, е  въпрос на личен избор, тъй като съдът не може да го наложи насила.

С оглед изложеното следва да се потвърди решението и в частта, относно родителските права.

Определеният режим на виждане е гъвкав, максимално либерализиран и съобразен както с времето и възможностите на родителите, така и с интереса на детето, поради което не се налага промяната му от тази инстанция.

Решението е обжалвано и относно издръжката. Същото, по начало е обусловено от водещата претенция за предоставяне на родителските права. Така, доколкото промяна в постановеното от първоинстанционния съд няма, в тази част жалбата също се явява неоснователна.

Въпреки, че липсват отделни съображения, касаещи самостоятелно тази част на решението, във връзка със законосъобразността й при определяне размера на издръжката, СлОС, предвид служебното начало и засиления контрол в случаите, когато се засягат интереси на непълнолетно дете, счита, че следва да провери и нейната правилност.

Първоинстанционният съд, в съответствие с правните норми, при правилна преценка на релевантните факти – нуждите на детето и възможностите на родителите, отчитайки кой от двамата ще полага и личните грижи за него, е постановил допустимо, законосъобразно, обосновано и правилно решение за определяне на размера на издръжката, която родителят, при когото детето няма да живее, е длъжен да му заплаща. Така и в тази част атакуваният съдебен акт следва, като правилен, да бъде потвърден.

Последната, засегната с въззивната жалба, част от рашанието на РС, касае исковете за предоставяне ползването на семейното жилище.

По отношение на тях настоящата инстанция счита, че решението е неправилно и не осигурява в максимална степен най-доброто фактическо положение за малолетното дете, както се налага от разпоредбите на ЗЗДт и чл. 107 ал. 1 от СК /отм./.

Семейното жилище на страните представлява семейна общност, изградено е по време на брака. Същото е с достатъчна площ и помещения за общ, но и необезпокояван живот на трима души. Отношенията между бившите съпрузи, макар и хладни и лишени от сърдечност и взаимна загриженост, са търпими, в рамките на толерантността и зачитането на личността на другия, без флагрантни прояви на неуважение, агресия или явна неприязън. Фактически двамата са продължили през цялото време на процеса и до момента да споделят жилището, като постигнатият компромис е достатъчно ефикасен, че не се е отразил негативно на детето. То продължава да общува с всеки от родителите си по познатия му начин, но не се чувства застрашено от непосредствена и рязка промяна. Така, с оглед всичко изложено, въззивният съд счита, че правата на малолетното дете, като ползващи се с доминиращо значение, диктуват статуквото, установено, при това – доброволно, от страните – да бъде запазено. Тъй като родителите, в стремежа си да пощадят чувствата на своето дете, не са го въвели изцяло в ситуацията помежду си и как тя ще рефлектира върху него, но пък са проявили достатъчна зрялост да поддържат достатъчно поносими и ненараняващи го отношения, съдът счита, че за момента това положение е най-целесъобразно. Вярно е, че фактът на развода нито може, нито трябва да остане скрит от детето, както и последиците от него във всеки един аспект, касаещ и него, и родителите му, но щом това не е направено до сега, не е препоръчително в този конкретен момент /средата на учебната година, зимен сезон, предстояща поредица от семейни празници/, на детето да се предложи внезапно плашеща и притесняваща го информация. Подходът следва да се обмисли внимателно и да се проведе  постепенно, а съвместното обитаване на жилището ще допринесе изключително за това. Точно с помощта на това средство по-късно детето би могло много по-лесно да приеме раздялата с родителя, на когото не са предоставени родителските права /дори при евентуална последваща промяна/.

Дори това разрешение да не изглажда напълно приемливо, могат да се изтъкнат и допълнителни и сериозни аргументи против предоставянето на ползването на жилището само на единия родител – и те също се опират на интереса на детето. Съдът счита за неподходящо извеждането на майката от дома, както поради описаните по-горе отношения, нуждата на детето от женско присъствие и от душевно равновесие, така и поради необходимостта то да може да общува в максимална степен с всеки от родителите си - това най-добре може да се осигури по този начин Освен това, тъй като майката няма лична собственост в града, няма и роднини, работата й не е трайно свързана с това населено място, не може да се изключи вероятността това да доведе до нуждата да напусне гр. Сливен, да потърси помощ при своите родители, а това рязко ще промени формата и качеството на общуването й с детето и в никакъв случай няма да е благоприятно за него.

Ето защо съдът счита, че ползването на семейното жилище следва да бъде предоставено на двамата родители. Също счита, че не следва да „разпределя” ползването му между страните, тъй като те са установили вече динамичен стереотип в тази насока. Намесата от страна на съда не е в интерес на детето, а родителите са достатъчно отговорни, за да съумеят да разрешат конструктивно и с добра воля въпроса при някаква промяна в обстоятелствата. Освен, че липсва законова пречка, те сами са установили такова съжителство и никой не е посочил съществени и разумни причини защо единият от тях да бъде лишен от ползването му. Поради това следва да се приведе правното положение в съответствие с фактическото, по изложения начин, до настъпване на някакви правоизменящи или правопрекратяващи факти.

На последно място - неоснователно е оплакването на въззивницата, че съдът е разгледал и се е произнесъл само по брачния и съединените с него искове на ищеца, но не е сторил това по нейните, предявени с насрещната искова молба. С оглед особеностите на това производство и допуснатите от ГПК отклонения от общия исков процес, при постановяване на решението, ако има произнасяне по всеки един от предявените /и от задължителните за разглеждане, дори при липса на сезиране/, искове на коя да е страна, тъй като съдът разрешава въпроса еднозначно - уважаването на претенция на единия съпруг е равносилно на отхвърлянето на същата претенция на другия съпруг. Фактическата липса на отделно формулиран отхвърлителен диспозитив, макар да би могла да се отчете като непрецизност, не представлява същинска незаконосъобразност  на акта и не може да послужи като основание за отмяна.

В обобщение - щом правните изводи на двете инстанции съвпадат, въззивният съд счита, че липсват отменителни основания и въззивнвата жалба следва да бъде оставена без уважение. Атакуваното решение следва да бъде потвърдено в частите, в които е обжалвано, с изключение на тази, касаеща ползването на семейното жилище.

Районният съд е провел надлежно и пълно събиране на допустими и относими доказателства, въз основа на които е формирал обективни фактически констатации и правилно ги е привел към съответстващата им правна норма, като по този  начин е достигнал до законосъобразни правни изводи.

С оглед изхода на процеса отговорността за разноски следва да се понесе от всяка страна за себе си. Въззиваемият не е претендирал присъждане, а въззивната жалба е оставена без уважение. Промяната на решението в частта, относно ползването на семейното жилище не може да се осъразмери с разноските, а и не е резултат на отхвърляне на иска на ищеца, представлява по-скоро уважаване на исковете на двете страни, поради което и само за тази претенция, разноски не следва да се присъждат.

Ръководен от гореизложеното съдът

                      

 

 

Р     Е     Ш     И  :

                                               

 

 

ОТМЕНЯ първоинстанционно решение № 612/31.07.2009г. по гр.д. № 336/09г. на СлРС, в частта, с която ползването на семейното жилище е предоставено само на бащата и непълнолетното дете,

като вместо това

ПОСТАНОВЯВА:

 

ПРЕДОСТАВЯ ПОЛЗВАНЕТО НА СЕМЕЙНОТО ЖИЛИЩЕ, находящо се в гр. С., ул. „М. Ч.” № *,  на ДВАМАТА РОДИТЕЛИ заедно с непълнолетното дете В. В. З., до настъпването на правоизменящи или правопрекратяващи факти.

 

ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно решение № 612/31.07.2009г. по гр.д. № 336/09г. на СлРС в ОСТАНАЛИТЕ ОБЖАЛВАНИ ЧАСТИ.

 

Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКСРБ в едномесечен  срок от връчването му.

                                                

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

         ЧЛЕНОВЕ: