Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N  18

гр. Сливен, 12.02.2010 г.

 

              В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

 

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  откритото заседание на трети февруари през двехиляди и десета година в състав:                

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                           МАРГАРИТА ДРУМЕВА

ЧЛЕНОВЕ:                                                     НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

                                                                        МАРТИН САНДУЛОВ

при участието на прокурора ……...………….и при секретаря М.Л., като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева въз.гр.  д.  N 679 по описа за 2009  год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Обжалвано е частично първоинстанционно решение № 750/19.10.2009г. по гр.д. № 1229/09г. на СлРС.

С него е прекратен граждански брак като дълбоко и непоправимо разстроен, по вина на съпруга, ползването на семейното жилище е предоставено на съпругата, постановено е тя да носи предбрачното си фамилно име и са присъдени съответните такси и разноски по делото.

Това решение е обжалвано от ответника в първоинстанционното производство само в частта относно вината за настъпилото дълбоко и непоправимо разстройство на брака.

Въззивникът твърди в жалбата си, че първоинстанционното решение е незаконосъобразно и неправилно в тази част. Заявява, че съдът не е взел предвид при преценката на въпроса за вината, обстоятелството, че съпругата му е сменила бравата на семейното жилище и това е сложило началото на фактическата раздяла, като го принудило да прескача оградата за да влезе в собствения им имот. Твърди, че като е изградил убежденията си пренебрегвайки този факт, РС е достигнал до необоснован извод, че само той носи вината за разстроййството на брака. Неправилно не е приел и писменото доказателство, установяващо това твърдение – нотариална покана до ответницата по повод недопускането му. Поради изложеното моли настоящата инстанция да постанови решение, с което отмени атакуваното в посочената част и вместо това постанови ново, с което признае, че вина за разстройството на брака имат двамата съпрузи. Не е претендирал разноски.

Във въззивната жалба е  направено доказателствено искане за събиране на допълнително писмено доказаателствено средство.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемата страна  е подала писмен отговор. С него оспорва въззивната жалба и заявява, че всички изложени оплаквания са неоснователни, като се аргументира по всяко от тях. Заявява и, че първоинстанционното решение е правилно, обосновано и законосъобразно, постановено при липса на процесуални нарушения, и в съответствие с материалноправните норми. Моли същото да бъде потвърдено в обжалваната част, а жалбата – оставена без уважение. Няма направени нови доказателствени искания пред тази инстанция. Не са претендирани и разноски.

В същия срок не е подадена насрещна въззивна жалба.

По отношение на доказателственото искане, отправено до въззивния съд от страна на въззивника, СлОС се е произнесъл с мотивирано определение, държано в откритото с.з., с което го е оставил без уважение, поради липсата на условията на чл. 266 от ГПК. Преценил е, че нито се касае за нововъзникнали или новоузнати факти, респективно – новосъздадени или новооткрити доказателствени средства, нито за процесуално нарушение на  съда, попречило на своевременното им посочване и представяне.

Тезата на въззивника, че тъй като с това писмено доказателство се установявали обстоятелства, от които евентуално можело да се извлекат изводи във връзка с брачната вина, което пък било предмет на личен иск на всеки съпруг, следователно то не попада под действието на правилата за ранната преклузия, е несъстоятелна. Липсва законово разграничение на доказателствените средства от гледна точка на характера на защитаваното чрез тях право, което да поставя в привилегировано положение някои от тях.

В с.з., въззивникът, редовно призован, не се явява, чрез процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК,  поддържа въззивната жалба и моли съда да я уважи.

В с.з. въззиваемата, редовно призована, не се явява, чрез процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, поддържа отговора на  въззивната жалба и моли съда да отхвърли последната и потвърди решението в обжалваната част, като правилно, законосъобразно и обосновано.

След докладване на жалбата и отговора, страните не са направили възражения.

По реда на чл. 149 ал. 3 от ГПК не са подадени писмени бележки.

Този съдебен състав намира въззивната жалба за редовна и допустима, отговаряща на изискванията на чл. 262 от ГПК, подадена в законовия срок от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед обхвата на  обжалването – и допустимо.

При осъществяване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателствени средства, намира, че обжалваното решение е и законосъобразно, поради което следва да бъде потвърдено в засегнатата от жалбата част.

Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея.

Въззивният състав СПОДЕЛЯ и ПРАВНИТЕ ИЗВОДИ на РС, които са обосновани и намират опора в материалноправните норми, приложими към настоящия спор.

Всички изложени във въззивната жалба оплаквания, са неоснователни.

Бракът като състояние между двамата съпрузи представлява динамична и сложна система от функционално обвързани отношения, които намират израз в цялостното поведение, отделни постъпки и различни действия, които не могат и не следва да се разглеждат изолирано едно от друго.

Най-общо, за да се определят едни брачни отношения като “добри”, следва да се изхожда от обективния резултат при субективното проявление на отношението на всеки съпруг – когато всеки от двамата “одобрява” поведението на другия и го намира за съответстващо на собствената му представа за семейна хармония.

В този смисъл точно обратното положение представлява така установилото се в правната ни система понятие “дълбоко и непоправимо разстройство на брака”, което е и единственото основание за прекратяване на брака с развод по искане на единия съпруг.

Констатацията за наличието му се извършва също на базата на обективно осъществени факти, които, обаче, съдът преценява чрез субективното им въздействие върху всеки от съпрузите, което пък съответно води до правното заключение относно възлагането на  вината за настъпването му.

Вината в брачния процес е понятие, чието съдържание се различава значително от приетото в правната доктрина значение на термина „вина”. Без да има твърда дефиниция, то тангира повече с устойчивите житейски, социални и морално-етични възгледи, наложили се трайно в обществените отношения. За ориентир служи идеята, че бракът е средството за постигане на общоцелен краен резултат – семейство, за чието нормално съществуване носят еднаква отговорност двамата партньори. По тези причини, за да се избегне елемента на субективизъм в процеса, константната съдебна практика е да се извършва преценка само на фактическото поведение, обективирано в конкретни действия на всеки от съпрузите. Значението на тези действия, пък, се отчита само от гледна точка на взаимоотношенията съпруг-съпруга, /а при наличие на непълнолетно дете – и връзките майка-дете и баща-дете/, въплъщаващи същността на условното качество „семейственост” у всеки съпруг.

В този смисъл РС, въз основа на фактите, които е установил извън всякакво съмнение, е извел заключение, което този състав споделя.

Всички прояви на индивидуалния характер и личност на съпрузите са специфични за всеки отделен случай и те не могат да се приведат под общ знаменател. Това, което съдът обсъжда и преценява, е само дали и доколко те нарушават хармонията в семейството и влияят негативно на отношенията вътре в него. Тоест – едно и също поведение в някои случаи може да доведе до разстройство на брачните отношения, а в други – не – според характера, възпитанието, мирогледа на лицата, тяхната толерантност и въобще - нагласата и вижданията им за същността на брака. /Естествено извън тази категория остават действията и бездействията, за които правна норма прогласява, че представляват нарушение или престъпление, и на страните в брачното отношение не е дадена възможност за преценка./ В тази светлина задълженията на съда се свеждат до това, да изолира конкретни постъпки и да ги съпостави,  с отношението, първо - на всеки от съпрузите, и после – на обществото, към съдържанието на брака, а след като констатира разминаване, да прецени по въздействието, което са оказали, дали това води, и в каква степен, до разстройство на брачните отношения, както и кой е носителят на брачната вина.

В настоящия случай отделните действия и цялостното поведение на съпруга-въззивник, показват неговата трайна и неотвратима дивергенция от семейството. За продължителен период от време, предхождащ подаването на исковата молба, той е поставял своите желания и потребности на първо място.

Създадената и упорито и трайно поддържана от него извънбрачна връзка /като формалното й естество е по начало без значение/, дезинтересирането към дома, отчуждаването от съпруга, пренебрегването на опитите й за заздравяване на отношенията помежду им, напускането на семейното жилище и проявите на враждебност и към детето, освен, че са причинили, както от субективна, така и от обективна гледна точка, дестабилизация и разстройство на брака, представляват и брачни нарушения в гореописания смисъл. След като бракът  е отношение между  двама души, имащо личен, интимен, неприкосновен характер, емоционалните и духовни негови измерения не могат, и не са предмет на регулиране от съда. Както се посочи вече, той може да извърши преценка от гледна точка на правото, единствено на фактическото поведение на съпрузите, без да обсъжда личното им, вътрешно емоционално състояние, ако то не е получило външен израз, рефлектиращ върху брачното поведение. В случая субективните изживявания на ответника са неподвластни на съдебен контрол, ако обективното им проявление не съставлява нарушение на брачните задължения и не води до разстройство на брака. Установи се, обаче обратното - че те са резултирали в отчужденост, раздразнителност, отсъствия, неангажираност към дома и накрая – неговото пълно напускане, което пък от своя страна, е причинило мъка, страдания, тревоги, душевен и физически дисбаланс на ищцата.

От своя страна последната не е проявила реципрочно поведение, тя е демонстрирала толерантност, търпеливо и градивно отношение и е запазила изрядно брачно и семейно поведение. Задълженията си към дома е поставяла на първо място, усилено се е стремила да запази и уважението на дъщеря си към баща й. Това, от своя страна, показва липса на брачна вина.

Голословни и неубедително подкрепени с ненадежди доказателства са твърденията на въззивника ответник, че причина за фактическата раздяла е смяната на бравата за входната врата на семейното жилище от страна на съпругата му и недопускането му вътре, което пък обосновавало извода за нейна вина за дълбокото и непоправимо разстройство на брака.

На първо място, макар и да се приеме за установено, че бравите действително са сменени от въззиваемата, по никакъв начин не е доказан точният момент на извършването на това действие, за да може той да се релевира към интерпретацията, поднесена от въззиваемия. По-скоро, чрез тълкуване в съвкупност и анализ на свидетелските показания, хронологията на събитията се очертава като обратната – първоначално отсъствия от дома, после напускане по своя воля на семейното жилище от страна на ответника, последвало неколкократно агресивно поведение спрямо ищцата и дъщеря им, насилствено проникване в дома и смяна на бравите.

В светлината на изложеното този състав не може да приеме, че последното обективира брачна вина на съпругата /даже да се приеме, че бравите са сменени преди инцидента със счупването на стъклото на входната врата/, тъй като това фактическо действие не е било насочено единствено и самоцелно против съпруга. С оглед системата от негови действия, основната цел е била сигурността и спокойствието на детето, предпазването на дома като такъв, обезпечаване на някакво чувство за защитеност, което е нормално всеки човек да усеща в дома си. Извън всякакъв спор е, че интересът на детето винаги е водещ, приоритетен и охраняването му в случая е налагало именно такива действия. Да се стреми да ограничи застрашаването на дома и оттам – на душевния, емоционален и физически интегритет на детето, е и право, и задължение на всяка майка, и доколкото действията на ищцата са напълно правомерни, не могат да се разглеждат като брачна вина.

Следва да се отбележи, че ответникът не е показал добронамереност и градивност при посещенията си, тоест не е имал очакваното поведение на съпруг и баща. Що се отнася до причините той да напусне семейството си, след като те не се коренят в поведението на ищцата, а са лични, съдът няма право да се интересува от вътрешните му чувства, но тогава укоримостта се състои в това, че той е дал такъв външен израз на личните си интереси, желания, планове и потребности, и е показал липса на достойнство и елементарен самоконтрол, с които е нарушил брачните си задължения. Макар и неприкосновени, собствените преживявания на съпруга не бива да вредят на семейството, щом той още принадлежи към него.

Изцяло недоказани са и въведените от ответника твърдения за наличие на извънбрачна връзка на ищцата, което, според него, е нейният принос за дълбокото и непоправимо разстройство на брака и следва да й се вмени като вина.

Свидетелските показания в тази насока са най-меко казано, несериозни, неконкретни, произтичат от свидетел със съмнителна надеждност, почиват на предположения на последния, в голямата си част възпроизвеждат чуто от самия ответник и не се подкрепят от никакви други преки или косвени доказателства.

В обобщение може да се направи извод, че поведението на ответника в рамките на съществуващ брак, е обективирало липсата на съответната ангажираност към него и съдът правилно е отчел това като вина за дълбокото, и вече – непоправимо, разстройство на брака, налагащо неговото прекратяване с развод. Обратното – такова, вредящо на брака, семейството и дома, поведение, от страна на ищцата, не е установено, поради което тя няма вина за настъпването на дълбокото и непоправимо разстройство на брака.

Поради това в тази част атакуваното решение е правилно и следва да се потвърди.

Щом правните изводи на двете инстанции съвпадат, въззивният съд счита, че липсват отменителни основания и въззивнвата жалба следва да бъде оставена без уважение. Решението на първоинстанционния съд следва да бъде потвърдено в обжалваната част.

С оглед изхода на процеса отговорността за разноски следва да се понесе от всяка страна за себе си. Въззиваемата не е претендирала присъждане на разноски, а въззивната жалба е оставена без уважение.

Ръководен от гореизложеното съдът

                      

 

 

Р     Е     Ш     И  :

                                               

 

 

ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно решение № 750/19.10.2009г. по гр.д. № 1229/09г. на СлРС в ОБЖАЛВАНАТА ЧАСТ.

 

Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКСРБ в едномесечен  срок от връчването му.

                                                

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

         ЧЛЕНОВЕ: