Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N  34

 

гр. Сливен, 02.03.2010 г.

 

В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

 

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  откритото заседание на седемнадесети февруари през двехиляди и десета година в състав:                

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                               МАРГАРИТА ДРУМЕВА

ЧЛЕНОВЕ:                                                          НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

                                                                                МАРТИН САНДУЛОВ

при участието на прокурора ……...………….и при секретаря К.И., като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева въз.гр.  д.  N 9 по описа за 2010  год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Обжалвано е частично първоинстанционно решение № 904/26.11.2009г. по гр.д. № 3030/09г. на СлРС.

С него отхвърлени като неоснователни и недоказани собственическите искове на ищеца за предаване на описани движими вещи, прекратено е производството като недопустимо по отношение на евентуално съединените искове за неоснователно обогатяване със стойността на същите вещи, и са присъдени съответните такси и разноски по делото.

Това решение е обжалвано от ищеца в първоинстанционното производство само в частта, с която са отхвърлени исковете му по чл. 108 от ЗС относно 623 м. коаксиален кабел и 1 брой такер.

Въззивникът твърди в жалбата си, че първоинстанционното решение е незаконосъобразно и неправилно в тази част.  Заявява, че съдът неправилно е приел, че родово определени вещи могат да са предмет на иска по чл. 108 от ЗС, а евентуалният иск е облигационен – по чл. 55 ал. 1 от ЗЗД. Твърди, че е било безспорно доказано, че ответникът владее процесните вещи без основание, тъй като след прекратяване на трудовоправните отношения е бил поканен да ги върне, но не е сторил това. С оглед това моли въззивния съд да отмени решението в тези части и вместо това постанови ново, с което уважи исковете за посочените вещи или присъди равностойността им в пари. Претендира съразмерно разноски за двете инстанции.

Във въззивната жалба няма направени доказателствени искания.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемата страна  е подала писмен отговор. С него оспорва въззивната жалба и заявява, че всички изложени оплаквания са неоснователни, като се аргументира по всяко от тях. Заявява, че първоинстанционното решение е правилно, обосновано и законосъобразно, постановено при липса на процесуални нарушения, и в съответствие с материалноправните норми. Моли същото да бъде потвърдено в обжалваната част, а жалбата – оставена без уважение. Няма направени нови доказателствени искания за въззивната фаза. Претендира разноски за тази инстанция.

В същия срок не е подадена насрещна въззивна жалба.

В с.з., въззивното дружество, редовно призовано, не изпраща процесуален представител по закон, чрез процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК,  поддържа въззивната жалба и моли съда да я уважи.

В с.з. въззиваемата, редовно призована, не се явява, чрез процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, поддържа отговора на  въззивната жалба и моли съда да отхвърли последната и потвърди решението в обжалваната част, като правилно, законосъобразно и обосновано.

След докладване на жалбата и отговора, страните не са направили възражения.

По реда на чл. 149 ал. 3 от ГПК  са подадени писмени бележки от въззивника, който развива същите съображения като във въззивната жалба.

Този съдебен състав намира въззивната жалба за редовна и допустима, отговаряща на изискванията на чл. 262 от ГПК, подадена в законовия срок от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед обхвата на  обжалването – и допустимо.

При осъществяване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателствени средства, намира, че обжалваното решение е частично незаконосъобразно, поради което следва да бъде отменено в една, засегната от жалбата, част, а останалата - потвърдено.

Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея.

Въззивният състав СПОДЕЛЯ ЧАСТИЧНО и ПРАВНИТЕ ИЗВОДИ на РС по отношение на първия иск, а по отношение на втория – ИЗЦЯЛО ГИ ОТХВЪРЛЯ, тъй като са необосновани и не намират опора в материалноправните норми, приложими към настоящия спор.

Отхвърлителната част на решението, която е предмет на тази жалба, касае единствено собственическите искове спрямо 623  л.м. коаксиален кабел и 1 брой такер.

В тези рамки може да се произнесе въззивният съд относно правилността на обжалваното решение.

На първо място следва да се отбележи следното:

Основен работен принцип е, че ищецът посочва в исковата молба всички фактически обстоятелства, от които извлича основанието на исковете си, тоест в обстоятелствената част той сам характеризира спорното материално право, а в петитума заявява правният резултат, който цели да постигне със съдействието на съда. Последният е този, кйто извлича  от съдържанието на исковата молба правното основание на исковете и като ги привежда към съответстващата им правна норма, им дава и съответната  правната квалификация.

В настоящия случай СлРС не е сторил това, а обратното – приел е, че предявените като евентуални искове са с правната квалификация, цитирана в антета на исковата молба - по чл. 59 от ЗЗД, след което е развил съображения, че искът по чл. 59 от ЗЗД е субсидиарен и правото за предявяването му възниквало когато обеднелият нямал с какъв друг иск да се защити, поради което ги е счел за недопустими, и е прекратил производството по отношение на тях.

Това определение не е обжалвано от ищеца-въззивник и е влязло в сила.

То не може да бъде контролирано в това производство, но поради наличието на функционална връзка и отношение на евентуалност между двете групи предявени искове, правилното им привеждане към надлежната правна норма предопределя в каква степен могат да бъдат удовлетворени претенциите на ищеца.

Несъмнено искът по чл. 59 от ЗЗД е субсидиарен, но само и единствено спрямо трите основни фактически състава на неоснователното обогатяване – по чл. 55 ал. 1 от ЗЗД. Тоест – сам по себе си, институтът на неоснователното обогатяване няма вторичен, резервен характер, по отношение на другите способи за защита на едно накърнено право /в случая – спрямо собственическия иск/, както неправилно е приел районният съд. Ищецът има право да предпочете начина, по който да постигне желания от него резултат – като по начало изборът му се основава на преценката му на кой фактически състав има възможност да проведе по-успешно доказване.

Така, най-общо,  в настоящия случай са налице няколко правопораждащи факта – движими вещи, които ищецът е предал в държане на ответника и желанието му да ги възстанови в патримониума си.

От тези факти, в зависимост от това върху кой се постави акцентът, биха могли да се изведат няколко правоотношения, които да послужат за основание на претенция, имаща за предмет връщането на вещите. Ищецът е избрал да се защити чрез позесорната защита на иска по чл. 108 от ЗС, при който един от основните факти, подлежащи на доказване, е правото му на собственост върху спорните вещи. Само по себе си това право не е от решаващо значение при прилагане на фигурата на неоснователното обогатяване, при която паралелно се доказва функционална причинна връзка между обективно увеличаване на нечие имущество за сметка на намаляването на друго, произтичащи от общ, или обща група юридически факти.

Действително, при описаната фактическа обстановка, би могло да се изгради и конструкцията на иска за връщане на дадено без основание в подхипотезата на отпаднало основание – тъй като причината, поради която процесните вещи са били предадени в държане на ответника, е отпаднала занапред по валиден и безспорен начин.

Както се посочи обаче вече, ищецът е преценил, че по-пряк път за възстановяване на правото му, и то в първоначалния му вид, е искът за собственост и е предявил него като главен, основен. Така той претендира да му бъдат върнати тези негови собствени вещи, които е предал на ответника.

Тъй като, от една страна, искът по чл. 108 от ЗС е вещен, и му осигурява връщане на самата вещ като такава, което е и водещото желание на ищеца, а от друга – той съзнава вероятността именно тази вещ да не се намира у длъжника /тоест – да липсва третата предпоставка за уважаването на иска/, той прибягва до евентуалното съединяване на иска по чл. 55 ал. 1 от ЗЗД, който би му осигурил, при сходни предпоставки, възстановяване поне на паричната равностойност на имуществото му.

Фактът, че самият ищец в исковата си молба е посочил като правна квалификация на евантуалните си искове чл. 59 от ЗЗД, нито обвързва съда с нея, нито го освобождава от задължението му, на базата на изложените в исковата молба обстоятелства, да определи правното основание и да даде точната им квалификация като такава по чл. 55 ал. 1 от ЗЗД.

Така в резултат на материалноправното нарушение на РС и процесуалното бездействие на ищеца, се е стигнало до произнасяне само по главните искове, като само по отношение на тях, /и само за посочените вещи/, се простира и въззивния контрол.

Първата претенция, предмет на жалбата, касае отхвърлянето на собственическия иск за 623 л.м. коаксиален кабел.

По отношение на нея настоящият състав намира жалбата за неоснователна, а атакуваното решение – за правилно, макар и по различни от изложените от РС съображения.

По начало, за да се уважи реивиндикационния иск, следва да се установи наличието в кумулативна даденост на три предпоставки – ищецът да е собственик на вещта, ответникът да я владее или държи и да няма основание за това.

Безспорно се установи по делото, че ищецът е бил собственик на коаксиален кабел, който е закупувал във връзка с извършваната от него търговска дейност, както и, че е ответникът, като работник в дружеството, е използвал този кабел за да осъществи физическото изпълнение на конкретната,  възложена му от работодателя, работа. Също непререкаемо е доказано, че за периода от м. 10.08г. до м.03.09г. /когато е прекратено трудовото правоотношение с ответника/, ищецът е станал собственик на общо 2 135 м. коаксиален кабел, от който срещу подпис е бил получен от ответника общо 1 315 м. Кабелът, като елемент от монтажа на различните съоръжения, е бил влаган в различни обекти, като общата дължина на намерения на място, е в размер на 1181 м. Така разликата между получения в държане от ответника и вложения от него при изпълнение на работата му за ищеца, коаксиален кабел, е 134 м.

Въз основа само на тази фактическа констатация не може да се направи правният извод за основателността на иска по чл. 108 от ЗС – извън това, че размерът, за който е предявена претенцията, и за който се отнася въззивната жалба – 623 м., надвишава значително установената по-горе разлика.

Съдът счита, че за горницата над 134 м. кабел искът въобще е неоснователен, тъй като няма обект – тоест – липсва вещ, която собственикът да търси.

Що се отнася до тези 134 метра, настоящият състав счита, че е безспорно, че ищецът е бил техен собственик, както и, че те са били предадени в държане на ответника. Също обективно установен е и фактът, че този кабел не се намира като вложено средство в обектите, за които е бил изписан.

Доказано е, обаче, че самият ответник никога не е имал фактическо, физическо държане върху кабела /с изключение на осъществяването на трудовия процес/, тъй като в дружеството липсвал склад, кабелът, използван на всеки обект, бил отнасян там, където бил държан до приключване на работата, а при напускането на ответника наличният към него момент коаксиален кабел /невложен в обекти/, бил прибран от други служители на ищцовото дужество. Поради това изобщо не е доказано категорично и несъмнено условието на правната норма - вещта да се намира, или дори да се е намирала, в държане /владение/ на ответника, което обезсмисля и изследването на въпроса за наличието на основание. Това прави главният иск неоснователен и налага отхвърлянето му за тези 134 м. кабел.

Извън това, дори да се приеме, че като МОЛ по отношение на изписаните му по негово искане материали /включително кабела/, ответникът носи някаква имуществена отговорност, то тя е отчетническа спрямо работодателя и се осъществява по друг ред.

На последно място – ако се приеме и, че тази отговорност се разпростира и върху мислимото държане на вещта – като отношение към нея от страна на ответника, който не би могъл реално да я върне на основание чл. 108 от ЗС, то за него може да се породи притезание относно паричната й равностойност, но само в хипотезата на чл. 55 ал. 1 от ЗЗД, но тъй като производството е прекратено именно по отношение на евентуалната претенция за неоснователно обогатяване, тази отговорност също не може да се осъществи, тъй като съдът вече не може да се произнася по подчинения иск.

Втората претенция, предмет на жалбата, касае отхвърлянето на собственическия иск за 1 бр. такер.

Този иск настоящият състав намира за основателен и доказан, поради което следва да бъде уважен. Жалбата е основателна в тази част, а обжалваното решение – неправилно и следва да се отмени за тази вещ.

Както бе посочено, за да се уважи главния иск с правно основание чл. 108 от ЗС, е необходимо да се установи едновременното наличие на трите предпоставки, заложени в тази правна норма – че ищецът е собственик на вещта, че тя се държи или владее от ответника и за това той няма правно основание.

В случая е доказана всяка от тях.

Аргументът,  с който РС е отхвърлил иска, е че не е доказано първото условие – че ищецът е собственик на търсената веш, тъй като липсвали писмени доказателства за това. Счел е, че това обстоятелство може да се удостовери само с документ по предвидения в ЗСч ред, а и нямало доказателства, че ответникът е придобил фактическа власт върху вещта.

Касае се за движима, родово определена вещ, като за придобиване правото на собственост върху нея законът не изисква писмена или по-тежка форма. Тъй като договорът за придобиването й е неформален, липсата му може да се отрази единствено върху възможността за доказване, но не и върху действителността му – респективно – върху извода за възникването на правото на собственост. В този смисъл ищецът е разполагал и се е възползвал от процесуалната възможност да докаже придобиването на такера с всички допустими доказателствени средства – в случая – гласни такива. От неоспорените свидетелски показания се установява недвусмислено и еднозначно придобиването на  такер от страна на ищцовото дружество чрез покупко-продажба.

Фактът, че тази вещ не е заведена счетоводно, тоест – липсват документи по ЗСч, не обезсилва правото на собственост, нито го заличава – неизрядната документация на търговеца може да има значение за друг вид правоотношения, където този факт, преценен в друга светлина, може да рефлектира върху други субективни негови права. В настоящия случай, обаче, липсата на писмен документ е неутрализирана успешно с годни, допустими и относими гласни доказателства, които, като неопровергани по никакъв начин, установяват правото на собственост на ищеца върху 1 брой такер, както и предаването му в държане на ответника. Липсата на писмен документ за това действие – също доколкото законът не изисква съставянето му – по аналогични съображения, не може да се издигне в пречка за доказването на това обстоятелство чрез показанията на свидетел.

Ето защо, като е получил в държане конкретна вещ, собственост на ищеца, ответникът, за когото е преустановено основанието да я държи, следва да бъде осъден да я върне. Изпълнен е фактическият състав на правната норма на чл. 108 от ЗС и за ищеца се е активирала предвидената позесорна защита. Неправилно РС е приел, че не е налице втората законова предпоствака – ответникът да упражнява фактическата власт върху вещта – ищецът е доказал обратното – положителния факт на предаването й на ответника, а последният не е противопоставил на това доказателства за връщането й. Така искът, като основателен, следва да се уважи.

В резултат - щом правните изводи на двете инстанции отчасти съвпадат, въззивният съд следва да потвърди в посочената част атакуваното решение, а в другата – да го отмени и постанови ново, с което уважи съответния иск.

В необжалваните части първоинстанционното решение е влязло в сила.

С оглед изхода на процеса отговорността за разноски следва да се разпредели между страните съразмерно на уважената и отхвърлената част от иска.

Ръководен от гореизложеното съдът

                            

Р     Е     Ш     И  :

                             

ОТМЕНЯ първоинстанционно решение № 904/26.11.2009г. по гр.д. № 3030/09г. на СлРС  В ЧАСТТА с която е отхвърлен като неоснователен и недоказан предявения от “ОБЩИНСКА ОХРАНА И СОТ – СЛИВЕН” ЕООД, гр. Сливен, против П.С.Д. собственически иск за връщане на движима вещ – 1 брой такер, като  НЕЗАКОНОСЪОБРАЗНО, и вместо това

 

ПОСТАНОВЯВА:

 

ОСЪЖДА  П.С.Д. *** да предаде на “ОБЩИНСКА ОХРАНА И СОТ – СЛИВЕН” ЕООД със седалище и адрес на управление на дейността гр. Сливен, ул. “Цар Освободител” № 1 държането върху собствената му движима вещ – 1 брой такер.

 

ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно решение № 904/26.11.2009г. по гр.д. № 3030/09г. на СлРС В ОСТАНАЛАТА ОБЖАЛВАНА ЧАСТ.

 

ОСЪЖДА  П.С.Д. да заплати на “Общинска Охрана и СОТ – Сливен” ЕООД, Сливен,  направените разноски съразмерно на уважената част от иска в размер на 17. 63 лв.

ОСЪЖДА “Общинска Охрана и СОТ – Сливен” ЕООД, Сливен да заплати на П.С.Д. направените разноски за тази инстанция съразмерно на отхвърлената част от жалбата в размер на 167, 37 лв.

 

 

Решението  не подлежи на касационно обжалване.

 

 

                                                              ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 

         ЧЛЕНОВЕ: