Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N  20

 

 

гр. Сливен, 08.02.2010 г.

 

 

В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  открито заседание на трети февруари през двехиляди и десета година в състав:                

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                               МАРГАРИТА ДРУМЕВА

ЧЛЕНОВЕ:                                                          НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

                                                                                МАРТИН САНДУЛОВ

при участието на прокурора ……...………….и при секретаря М.Л., като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева въз.гр.  д.  N 14  по описа за 2010  год., за да се произнесе, съобрази следното:

Производството е въззивно – бързо, и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК във връзка с чл. 317 и чл. 310 от ГПК.

Обжалвано е от служителя частично, в отхвърлителната част, първоинстанционно решение № 172/16.10.2009г. по гр.д. № 267/09г. на НзРС, с което е отхвърлен иска за заплащане на обезщетение за оставане без работа поради незаконно уволнение за сумата над 808, 40 лв. до пълния претендиран размер от 3096лв. и лихвата върху нея.

Въззивницата, ищца в първоинстанционното производство, заявява, че като е отхвърлил иска й за остатъка от периода и разликата до пълния му претендиран размер, НзРС е допуснал нарушение на материалния закон, тъй като е следвало да съобрази, че 6 месечният период, обхванат от защитата на КТ, е изтекъл на 11.09.09г., тоест – преди приключване на съдебното дирене в първата инстанция, поради което е следвало да й се присъди цялата сума. Поради това моли въззивната инстанция да отмени решението в отхвърлителната част и вместо него да постанови ново, с което й присъди и остатъкът от 2287, 60 лв. до 11.09.09г., заедно с лихвата за забава. Претендира разноски за тази фаза на производството.

С въззивната жалба няма направени нови доказателствени искания.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемата страна  не е подала писмен отговор, за да изрази становище по въззивната жалба.

В същия срок не е подала и насрещна въззивна жалба.

Подадената от ответника в първоинстанционното производство въззивна жалба, е била оттеглена от него преди администрирането й до СлОС.

С мотивирано определение в открито съдебно заседание по реда на чл. 267 от ГПК, въззивният съд, при наличието на изискванията на чл. 262 от ГПК е приел въззивната жалба за допустима.

В с.з., въззивницата, редовно призована, не се явява, чрез процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК поддържа въззивната жалба и моли съда да я уважи.

В с.з. въззиваемата страна, редовно призована, не изпраща процесуален представител по закон или по пълномощие, за да изрази становище по въззивната жалба.

След докладване на жалбата, страните не са направили нови процесуални искания.

Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в срок, от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед частичния обхват на  обжалването – и допустимо.

При осъществяване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства, намира, че обжалваната част от решенито е и законосъобразна, поради което следва да бъде потвърдена.

Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея.

Също така въззивният състав споделя и правните изводи на РС, които са обосновани и намират опора в материалноправните норми, приложими към настоящия спор.

Изложените във въззивната жалба оплаквания са неоснователни.

Настоящият състав не намира да са допуснати твърдените от въззивника нарушения на материалния закон.

Предметът на въззивната жалба обхваща единствено размера на обезщетението за оставане без работа поради незаконното уволнение, който от своя страна е обусловен от срока /периода/, през който това фактическо състояние е било налице. Единствено относимите към  този иск факти са в тежест на доказване на работника или служителя в трудовия спор и в случая върху ищцата е лежала доказателствената тежест относно факта на оставане без работа, причинната връзка с уволнението /за което е признато вече, че е незаконно/,  и точния период, през който е продължило това положение.

Действително, когато, с оглед спазване на предвидените от закона срокове за предявяване на исковете за защита на накърнени права по КТ, времето на оставане без работа е под максималния, защитен от правната норма на чл. 225 от КТ 6 месечен срок, но ако този период изтече в хода на съдебното производство, съдът е длъжен да съобрази и настъпването на тези, относими към спора, факти, които рефлектират върху претендираното право. Това важи както за изтичането на целия или някаква част от периода, така и за прекъсването му чрез започване на работа – и двете обстоятелства са такива, които подлежат на доказване до приключване на съдебното дирене.

В случая, обаче, макар шистмесечният  период да е изтекъл в цялост преди датата на последното съдебно заседание в първата инстанция, съдът обективно не е разполагал с надлежно предоставено от ищцата доказателство на положителния факт на оставане без работа на същата за целия този срок. Единственото ангажирано от нея доказателствено средство – заверено копие от служебна бележка № 564 от 27.04.09г. от Д”БТ”- Нова Загора, съдържа информация единствено за това, че ищцата се е регистрирала като безработна на същата дата – ден преди завеждането на исковата молба. Този факт РС правилно е възприел, обсъдил и преценил при формиране на правните си изводи във връзка с основателността на претенцията по чл. 225 от КТ. Дали към момента на приключване на съдебното дирене ищцата все още е била без работа, или обратното – е сключила трудов договор в последващ издаването на служебната бележка момент, е факт, който тя е следвало да докаже надлежно, за да може да се ползва от благоприятните последици от осъществяването на фактическия състав на правната норма. Тя не е сторила това и РС правилно е приел за доказано извън съмнение единствено оставането й без работа за периода от уволнението до 28.04.09г.

Тези фактически изводи не се променят, тъй като пред въззивната инстанция ищцата-въззивница отново не е представила годно и допустимо доказателствено средство, с което да установи без съмнение точния период на оставането си без работа след незаконното уволнение.

Ето защо искът й за разликата над присъдения до претендирания размер и за остатъка от заявения период, не следва да бъде уважаван. В следствие на това не може да се уважи и допълнителната претенция за лихва за забава.

Така, след като крайните правни изводи на двете инстанции в обжалваната част на решението съвпадат, въззивната жалба се явява неоснователна и като такава не следва да се уважава.

Атакуваният акт следва да бъде потвърден в рамките на обжалването.

С оглед изхода на процеса отговорността за разноски за тази инстанция ляга върху въззивницата и тя следва да понесе своите, както са направени, а тъй като за тази фаза въззиваемият не е претендирал разноски, такива не следва да му се присъждат.

Ръководен от гореизложеното съдът

 

 

 

                                        Р     Е     Ш     И  :

                       

 

 

ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно решение № 172/16.10.2009г. по гр.д. № 267/09г. на НзРС  В ОБЖАЛВАНАТА ЧАСТ.

 

 

Решението  подлежи на касационно обжалване пред ВКС РБ  в едномесечен срок от обявяването.

 

                                                

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

        

 

ЧЛЕНОВЕ: