Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N 64

 

гр. с., 22.03.2010 г.

 

              В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

 

с.СКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  откритото заседание на седемнадесети март през двехиляди и десета година в състав:                

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                                    МАРГАРИТА ДРУМЕВА

ЧЛЕНОВЕ:                                                  НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА                                                                     мл.с. МИРА МИРЧЕВА

при участието на прокурора ……...………….и при секретаря Р.Г., като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева въз.гр.  д.  N 34 по описа за 2010  год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Обжалвано е ЧАСТИЧНО първоинстанционно решение № 814/11.11.2009г. по гр.д. № 17/09г. на СлРС, с което са присъдени суми за неоснователно обогатяване от ползване на чужд имот за периодите 01.02.2002г.-01.08.1005г. – 4 075 лв., като горница над присъдена такава с предходно решение, по предявени частични искове и за периода 01.08.2005г.-31.12.2008 г. – 4 715 лв. Отхвърлена е изцяло за двата периода претенцията за лихви и са присъдени съразмерно разноски по делото.

В отхвърлителната си част съдебният акт не е обжалван.

Въззивникът – ответник в първоинстанционното производство, обжалва решението В ЧАСТТА, касаеща периода 01.02.2002г. – 05.01.2005г. за който счита, че вземането на насрещната страна е погасено по давност, а за периода 05.03.2005г.- 31.12.2008г. заявява, че не е бил владелец и изобщо не дължи такова обезщетение. Поради това моли въззивния съд да отмени атакуваното решение по отношение на тези периоди, съответно – за сумите 3 370 лв. и 4 715 лв.и вместо това постанови ново, с което отхвърли иска за първия период за сумата над 705 лв. до присъдения от 4 075 лв., а за втория период - изцяло. Не са претендирани разноски.

Във въззивната жалба няма направени доказателствени или процесуални искания.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемата страна не е подала писмен отговор.

В същия срок не е подадена насрещна въззивна жалба.

В с.з., въззивникът, редовно призован, не се явява, чрез процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК поддържа жалбата и моли съда да я уважи.

В с.з. за  въззиваемия, редовно призован, не се явява процесуален представител по закон или по пълномощие, който да изрази становище.

След докладване на жалбата и отговора, страните не са направили възражения.

Няма подадени по реда на чл. 149 ал. 3 от ГПК писмени бележки.

Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в срок, от процесуално легитимирани субекти, имащи интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед частичния обхват на  обжалването – и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства, намира, че обжалваното решение е ЧАСТИЧНО НЕЗАКОНОСЪОБРАЗНО.

Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея.

Въззивният състав, обаче, НЕ СПОДЕЛЯ ИЗЦЯЛО  правните изводи на РС.

Изложените във въззивната жалба оплаквания са отчасти основателни.

По отношение на първия заявен в исковата молба период – 01.02.2002г. – 01.08.2005г.:

За този период претенцията е била веднъж предявена като частична пред СлРС с искова молба от 22.03.2007г. С влязло в сила съдебно решение съдът е присъдил главница и лихви до размера, заявен с частичните искове – по главния – за обезщетение за ползване без основание на чужд имот, е присъдил 100 лв.

Това решение се ползва със сила на пресъдено нещо, а мотивите му по отношение на страните имат задължителна обвързваща сила и всички въпроси, разрешени с него не подлежат на пререшаване с последващо решение относно останалите суми над частично присъдените. Правоотношенията, така, както са приети в съдебния акт по частичните искове, който е влязъл в сила, обвързват съда при произнасянето му за останалата част от  тях и той може да съобрази само новонастъпили правопогасяващи или правопрекратяващи факти.

В случая е направено възражение за изтекла погасителна давност  за периода  01.02.2002г. – 01.05.2005г., който се включва в периода, предмет на частичните искове. Въззивникът счита, че е погасено вземането за сумата общо 3 370 лв. за периода 01.02.2005 г. -05.01.2008г., тоест обжалва решението само за присъдената сума над 705 лв. до 4 075 лв.

Този състав счита, че тъй като исковата молба е предявена на 22.03.2007г., с оглед разпоредбата на чл. 111 б. “в” от ЗЗД, и тъй като се касае за периодични вземания, най-ранното от които е от 01.03.2002г. /след изтичане на първия месец, за който се иска обезщетението/, то правото на иск за вземанията на ищеца до края на м.02.2004г. включително, е погасено поради изтичането на тригодишния давностен срок за всяко едно от тях. Така общата сума, която попада в приложното поле на погасителната давност, е 2 310 лв.

Остатъкът от сумата 4 175 лв., намалена с присъдените по частичния иск 100 лв., който ответникът дължи, е в размер на 1 765 лв.

До този размер искът за периода 01.02.2002г.- 01.08.2005г., следва да бъде уважен, а за горницата до претендирания от 4 715 лв. – отхвърлен като неоснователен.

Така решението на първоинстанционния съд следва да се отмени по отношение на този период за сумата над 1 765лв. до присъдената с него такава от 4075 лв., а тъй като жалбата касае частта над 705 лв. до присъдения 4 075 лв., тя е неоснователна за сумата от 705 лв. до 1 765 лв. и в тази част обжалваното решение следва да се потвърди.

По отношение на втория заявен в исковата молба период – 01.08.2005г. – 31.12.2008г.:

Този иск не е бил предмет на разглеждане в производството по частичните претенции, тъй като излиза извън периода, обхванат от исковата молба от 22.03.2007г. и по него правнорелевантните факти следва да се установят самостоятелно, за да може да се формират надлежно правни изводи относно неговата основателност.

В мотивите с които обосновава пълното уважаване на иска за този период, РС е приел, че ответникът /въззивник в това производство/ е ползвал имота без основание, а възражението му, че не той а трето лице – РЗК, го е ползвала, били “останали без доказване”, тъй като се установило, че РЗК е наела имота от несобственик и това не можело да породи валидни наемни правоотношения, а това пък доказвало, че именно ответникът е ползвал имота.

Тези разсъждения на първоинстанционния съд са неправилни и не намират опора в материалноправните разпоредби, което ги прави незаконосъобразни.

На първо място следва да се отбележи, че по принцип за валидността на едно наемно правоотношение не е необходимо наемодателят да е собственик на вещта или имота, предмет на договора за наем. Спрямо страните по него този факт е ирелевантен, той има значение само в отношенията между лицето-наемодател и действителния собственик, които, разбира се, в отделни хипотези, може да рефлектират и върху наемателя.

В случая, обаче, искът е поставен на плоскостта на неоснователното обогатяване и е предявен срещу ответник, за който се твърди, че се е обогатил от ползването без основание на чужд имот.

Неговата отбранителна теза е, че от 05.03.05г. /още преди началния претендиран момент – 01.08.05г./,  той не е във владение на имота, тъй като той се ползва от трето лице. Съдът е елиминирал възражението, като е счел, че това трето лице е наело имота от ответника, който не е собственик, следователно договорът не е валиден и имотът се е ползвал от ответника.

Действително договорът за наем за процесния офис с това трето лице – РЗК, от 05.03.05г., е сключен за “наемодател” от несобственик, но само това, както бе посочено вече – не го прави нищожен. Той поражда правни последици, и при това положение, ако ответникът е бил наемодателят и е получавал наемната цена, спрямо ищеца като действителен собственик той може да отговаря за неоснователното обогатяване с размера на получените от него суми, както ако сам бе ползвал имота.

Не така стоят, обаче нещата в случая – установено е, че този договор е бил сключен от името на неправосубектно лице, за чийто представител се е обозначил ответникът –  и вече по тази причина договорът е нищожен – липсата на страна въобще е изначална пречка да се породят някакви правоотношения.

При това положение, за собственика и за претенцията му за неоснователно обогатяване, е от значение единствено фактическото държане. Ако имотът се държи от третото лице без правно основание, каквото би бил договорът за наем – то е и лицето, обогатило се за сметка на обедняването на ищеца, независимо, дали е плащало наем на ответника – последното е въпрос, който касае отношенията между тях двамата. Ако държане или владение е било осъществявано от самия ответник, като физическо лице – претенцията е основателна срещу него, както и ако бе получавал наем от ползващото обекта лице. Ако, обаче, третото лице е ползвало или държало имота и е заплащало наем на ищеца или на друг субект, различен от ответника – независимо от недействителността на писмения договор от 05.03.05г. – това показва по-късно възникване на други, неформални, договорни отношения, които изместват процесните и имат приоритет пред тях.

Установено е, с оглед така очертаните възможности, че за обхванатия от исковата молба спорен период – 01.08.2005г. – 31.12.2008г., фактическото положение е било следното:

Към м.08.05г. трето лице – РЗК, е било в държане на процесния офис №33, въз основа на нищожен договор за наем и това е продължило до 01.01.2006г. Държането се е изразявало в притежание на ключ за помещението и съзнанието на възможността за ползването му. През този период не е установено да е заплащало наем на ответника.

От 01.01.06г. до края на исковия период – 31.12.08г., същото трето лице е запазило държането под същата форма, като е сключило договор за наем със собственика – ищец по делото и е установено, че му е заплащал наемна цена. Независимо от липсата на писмено съглашение, тъй като това не е форма за действителност, с оглед неформалния характер на наемния договор, съществуването му се установява чрез факта на заплащане на наемна цена на Мюсюлманско настоятелство /констатирано чрез съдебна експертиза/. Фактическо ползване не е осъществявано пълно, цялостно и ежедневно, като съображенията за това са без значение, но третото лице – РЗК /чрез своите членове и служители/, се е съзнавало като носител на възможността да ползва помещението както намери за добре и, съответно – да не упражни това си право.

Последното включва и възможността да предостави достъп на всяко едно, избрано от него лице, да посещава или ползва в някаква ограничена форма, това пространство, и се установи, че такъв достъп е бил осигурен на ответника, основан на добра воля, а не на договорна плоскост.

Свидетелските показания, на които РС е поставил извода си, че ответникът е ползвал офиса,  от една страна са твърде общи, повърхностни и неконкретни от към момент, период и съдържание, а от друга – установяват единствено факта на “влизане” в стаята, което, определено, не попълва изцяло представата за ползване за себе си в пълен или значителен обем на такъв обект.

Доказателство за фактическо ползване от страна на ответника не представлява и осъществяването на въвод във вадение на ищеца от 18.02.09г., тъй като, макар изпълнителното производство да е насочено срещу ответника, от представения протокол не може да се направи еднозначен и необорим извод, че последният действително се е намирал във владение или държане на стая № 33 – точно обратното, описаните от СИ в протокола намерени на място вещи, съвпадат с описаните такива от третото лице – наемател, за които няма данни да принадлежат на ответника.

Така липсват причини да се приеме, че е настъпило обогатяване чрез лично фактическо ползване или обогатяване чрез получаване на наем от трето лице без правно основание, от страна на ответника, за този процесен период, което, от своя страна – да е свързано с обедняване на ищеца от неползването или неполучаването на “гражданските плодове” от собствеността му.

Всичко изложено до тук сочи, че искът за периода 01.08.2005г. – 31.12.2008г., е неоснователен, тъй като не са налице обективните елементи на фактическия състав, заложен в правната норма на чл. 59 от ЗЗД, въз основа на които да се ангажира гражданската недоговорна отговорност на ответника за връщане на това, с което се е обогатил без основание за сметка на обедняването на ищеца. В тази част – за посочения период и за сумата 4 715 лв., решението е напълно незаконосъобразно и следва в нея изцяло да се отмени.

Районният съд не е привел правилно фактическите си констатации към съответстващите им правни норми, и по този  начин е достигнал до незаконосъобразни правни изводи. Щом тези изводи на двете инстанции се разминават, решението следва да се отмени в посочените части и вместо него бъде постановено ново, с което исковете бъдат отхвърлени.

Никоя отстраните не е претендирала разноски за тази инстанция и такива не следва да се присъждат.

Ръководен от гореизложеното съдът

                      

 

 

Р     Е     Ш     И  :

                                     

                       

 

ОТМЕНЯ първоинстанционно решение № 814/11.11.2009г. по гр.д. № 17/09г. на СлРС, В ЧАСТТА, с която е осъден М.А.Х. *** ст.33, да заплати на МЮСЮЛМАНСКО НАСТОЯТЕЛСТВО – с., със седалище и адрес на управление на дейността гр. С., бул. “Ц. О.” № *, съд.адр. гр. С., ул. “Г. С. Р.” № * ет.* офис * останалата част от частично присъдено с решение по гр.д. № 1341/07г. на СлРС, обезщетение за неоснователно обогатяване от ползване на чужд недвижим имот – офис № 33 с площ 19.20 кв.м. в гр. С., бул. “Ц. О.” № *, ет. *, за сумата над 1765 лв. до присъдената  в размер на 4 075 лв. - за периода 01.02.2002г.-01.03.2004г. , като НЕЗАКОНОСЪОБРАЗНО , като  вместо това

 

 

П О С Т А Н О В Я В А:

 

 

ОТХВЪРЛЯ предявения от МЮСЮЛМАНСКО НАСТОЯТЕЛСТВО – с., със седалище и адрес на управление на дейността гр. с., бул. “Ц.О.” № *, съд.адр. гр. с., ул. “Г. С. Р.” № * ет.* офис *, против М.А.Х. *** ст.33, иск за заплащане на останалата част от частично присъдено с решение по гр.д. № 1341/07г. на СлРС, обезщетение за неоснователно обогатяване от ползване на чужд недвижим имот – офис № 33 с площ 19.20 кв.м. в гр. с., бул. “Ц.О.” № *, ет. 3, за сумата над 1765 лв. до 4 075 лв. - за периода 01.02.2002г.-01.03.2004г., като НЕОСНОВАТЕЛЕН, поради погасяване на вземането по давност.

ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно решение № 814/11.11.2009г. по гр.д. № 17/09г. на СлРС  В ОБЖАЛВАНАТА ЧАСТ за сумата над 705 лв. до 1765 лв.

 

 

ОТМЕНЯ първоинстанционно решение № 814/11.11.2009г. по гр.д. № 17/09г. на СлРС  В ЧАСТТА с която е осъден М.А.Х. *** ст.33, да заплати на МЮСЮЛМАНСКО НАСТОЯТЕЛСТВО – с., със седалище и адрес на управление на дейността гр. с., бул. “Ц.О.” № *, съд.адр. гр. с., ул. “Г. С. Р.” № * ет.* офис *,  обезщетение за неоснователно обогатяване от ползване на чужд недвижим имот – офис № 33 с площ 19.20 кв.м. в гр. с., бул. “Ц.О.” № *, ет. 3, в размер на 4 715 лв. за периода 01.08.2005г. – 31.12.2008г., като  НЕЗАКОНОСЪОБРАЗНО и вместо това

 

 

П О С Т А Н О В Я В А:

 

ОТХВЪРЛЯ предявения от МЮСЮЛМАНСКО НАСТОЯТЕЛСТВО – с., със седалище и адрес на управление на дейността гр. с., бул. “Ц.О.” № *, съд.адр. гр. с., ул. “Г. С. Р.” № * ет.* офис *, против М.А.Х. *** ст.*, иск за заплащане на обезщетение за неоснователно обогатяване от ползване на чужд недвижим имот – офис № * с площ 19.20 кв.м. в гр. с., бул. “Ц.О.” № *, ет. *, в размер на 4 715 лв., за периода 01.08.2005г. – 31.12.2008г., като  НЕОСНОВАТЕЛЕН.

 

 

 

Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКСРБ в едномесечен  срок от връчването му.

                                                

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 

         ЧЛЕНОВЕ: