Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N  71

 

гр. Сливен, 07.04.2010 г.

 

              В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

 

 

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  откритото заседание на двадесет и четвърти март през двехиляди и десета година в състав:               

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                               МАРГАРИТА ДРУМЕВА

ЧЛЕНОВЕ:                                                          НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

                                                                                МАРТИН САНДУЛОВ

при участието на прокурора ……...………….и при секретаря М.Т., като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева въз.гр.  д.  N 92 по описа за 2010  год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК във връзка с чл. 318 и сл. от ГПК.

Образувано е въз основа на две въззивни жалби, постъпили от всяка от страните в първоинстанционното производство, против решение № 910/03.12.2009г. по гр.д. № 2709/2009г. на СлРС.

С това решение е прекратен с развод като дълбоко и непоправимо разстроен сключения между страните граждански брак, признато е за установено, че вина за дълбокото и непоправимо разстройство има съпругата, предоставено е упражняването на родителските права спрямо двете малолетни деца на бащата, на майката е определен режим на лични контакти с децата, а тя е осъдена да им  заплаща чрез техния баща месечна издръжка в размер на 70 лв. за по-голямото и 40 лв. за по-малкото дете, заедно с лихва за забава при просрочие, като са отхвърлени претенциите за разликите до пълните им размери от по 100 лв., предоставено е ползването на семейното жилище, собственост на родителите на съпруга, на бащата, и са присъдени съразмерно такси и разноски по делото.

С първата въззивна жалба, подадена от ответницата в първоинстанционното производство на 16.12.2009т. чрез постановИ. атакувания акт СлРС, се обжалва  частично решението – относно вината, родителските права, личните контакти и издръжката за децата.

С втората въззивна жалба, подадена от ищеца в първоинстанционното производство на 22.12.2009г. чрез постановИ. атакувания акт СлРС, се обжалва частично решението – относно режима на лични контакти на майката с двете малолетни деца.

Първата въззивница – ответница пред първата инстанция, обжалва решението най-напред в частта относно вината за настъпилото дълбоко и непоправимо разстройство на брака, като развива подробна аргументация защо счита, че правните изводи в това отношение на РС са неправилни. Твърди, че те не кореспондират със събраните по делото доказателства, освен това последните са тенденциозно възприети от съда и не описват действителната фактическа обстановка. Във въззивната жалба се прави подробен разбор на събраните гласни доказателствени средства, като въззивницата посочва на кои от тях следва да се даде вяра и на кои не, като извежда заключение, че ако тези доказателства бъдат правилно интерпретирани, съдът ще достигне до противоположен правен извод. Обжалвани са и частите, касаещи предоставянето на родителските права спрямо двете малолетни деца на бащата, респективно – определянето на нея само на режим за лични контакти, както и обусловения от това въпрос за издръжката им. Въззивницата, позовавайки се на същите доказателства, които е ценил и РС, им придава друго правно значение и извлича от тях аргументацията си за предоставяне на нея, като на по-пригоден родител, упражняването на родителските права над децата, съответно – за определяне на режим за контакти на бащата и присъждане на издръжка от 70 лв. за по-голямото и 40 лв. за по-малкото дете. Във въззивната жалба се твърди, че първоинстанционното решение като цяло е постановено при допуснати нарушения на процесуалните правила и е в противоречие със събраните доказателства, което го прави необосновано и неправилно, а оттам и незаконосъобразно. Поради това въззивницата моли въззивния съд да отмени постановеното от първоинстанционния съд решение изцяло, като неправилно, необосновано, недопустимо и незаконосъобразно и да постанови решение, съобразно изложените в жалбата аргументи. Претендира разноски за двете инстанции.

Във въззивната жалба  са направени доказателствени искания за събиране на допълнителни гласни доказателствени средства. Не се сочат уважителни причини за неотправяне на искането пред РС, както и за необходимостта от събирането им в тази фаза.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемата по тази жалба страна  е подала писмен отговор. С него оспорва първата въззивна жалба и заявява, че всички изложени оплаквания са неоснователни, като се аргументира по всяко от тях. Заявява и, че първоинстанционното решение в атакуваните части, е правилно, обосновано и законосъобразно, постановено при липса на процесуални нарушения, и в съответствие с материалноправните норми. Моли същото да бъде потвърдено в тях, а жалбата – оставена без уважение. Прави и доказателствени искания пред тази инстанция.

В същия срок не е подадена насрещна въззивна жалба.

Вторият въззивник – ищец в първоинстанционното производство, също твърди в своята въззивна жалба, че решението е неправилно, но тази жалба обхваща единствено частта, с която е определен режима на виждане и лични контакти с двете деца на страните. Развиват се подробни аргументи защо страната счита, че този режим е неоправдано разширен, извън общоприетия, установен от практиката на съдилищата в РБ. Също се развиват и съображения по какви причини ищецът желае да ограничи личните контакти до обичайните на майката с децата и счита, че този извод следва също пряко от събраните  по делото доказателства. В резултат моли въззивния съд да отмени в тази част обжалваното от него решение на РС и вместо нея постанови решение, с което определи обичайния режим на лични контакти на майката с децата – всяка първа и трета събота или неделя от месеца от 8 до 18 часа, тъй като според него съдът е излязъл извън правомощията си, тъй като самото искане отправено от страната, не е било за толкова разширен режим. Претендира разноски по делото.

Във въззивната жалба  са направени доказателствени искания за събиране на допълнителни писмени и гласни доказателствени средства, като първите са представени с нея. Не се сочат уважителни причини за неотправяне на искането пред РС.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемата по тази жалба страна  е подала писмен отговор. С него оспорва втората въззивна жалба и заявява, че всички изложени оплаквания са неоснователни., иска тя да бъде оставена без уважение. Прави и доказателствени искания пред тази инстанция за събиране на гласни и  непосочени конкретно писмени доказателствени средства..

В същия срок не е подадена насрещна въззивна жалба.

По отношение на всички доказателствените искания, отправени до въззивния съд от страна на двамата въззивници в жалбите и отговорите им, въззивният съд е държал мотивирано определение в з.з. на 16.02.2010г. , с което ги е оставил без уважение, поради липсата на условията на чл. 266 от ГПК. Преценил е, че нито се касае за нововъзникнали или новоузнати факти, респективно – новосъздадени или новооткрити доказателствени средства, нито за процесуално нарушение на  съда, попречило на своевременното им посочване и представяне.

В с.з., първата въззивница, редовно призована, се явява лично, и с двама процесуални представители по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК,  поддържа въззивната жалба и отговора на въззивната жалба на насрещната страна, като моли съда да ги уважи. Оспорва въззивната жалба на ищеца и неговия отговор, като ги счита за неоснователни. Претендира разноски за двете инстанции.

Също така в с.з. пълномощникът на първата въззивница прави изявление относно непроизнасянето на РС по въпроса за фамилното име на съпругата след прекратяването на брака, което счита за пречка да се продължи хода на производството. Не е отправено никакво конкретно процесуално искане до СлОС.

В с.з. вторият въззивник, редовно призован, се явява лично и с двама процесуални представители по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, поддържа своята въззивна жалба и отговора си на  въззивната жалба на насрещната страна, иска ОС да ги уважи. Оспорва въззивната жалба на ответницата и нейния отговор изцяло и моли съда да ги отхвърли, като потвърди решението в засегнатите от нея части, и само го измени по отношение на определения режим на рични контакти на майката с децата. Претендира разноски за тази инстанция.

След докладване на жалбата и отговора, страните не са направили възражения.

Предвид наличието на правоотношение, засягащо интереси на ненавършило пълнолетие дете, чиито права са обект на закрила от специален закон – ЗЗДт, и с оглед разпоредбата на чл. 15 от него, във въззивната фаза на производството съдът, взимайки предвид обстоятелството, че детето не е навършило 10 години и не може да бъде изслушано, уведоми съответната Д”СП”-Сливен. Последната е изпратила социален работник в о.с.з., съгласно изискването на чл. 15 ал. 6 от ЗЗДт, който бе изслушан.

Социалният работник Т. К., въз основа на актуална проверка, извършена към датата на с.з., изразявща се в непредизвестени посещения в дома на всяка от страните, разговори с тях и децата, заявява, че последните са спокойни, здрави, добре гледани, тъгуват за майка си. Т. К. поддържа изцяло и констатациите в писмения доклад, депозиран пред РС, касаещ периода около м. 09.09г.

По реда на чл. 149 ал. 3 от ГПК двете страни са поискали срок за писмени бележки, каквито са представени в рамките на дадения им от съда 7 дневен такъв.

С тях се развиват в детайли същите съображения, излагани последователно от страните в хода на цялото производство – в исковите молби, отговорите, защитите, във въззивната жалба и отговора, и които препокриват аргументацията, възпроизведена по-горе.

ПО ОТНОШЕНИЕ НА ПЪРВАТА ВЪЗЗИВНА ЖАЛБА – на ответницата в производството пред СлРС:

Въззивният съд я намира за редовна и допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законовия срок, от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановИ. атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед частичния обхват на  обжалването – и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства, намира, че обжалваното решение е НЕЗАКОНОСЪОБРАЗНО, поради което следва да бъде отменено в засегнатите от жалбата части.

Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е неправилна и некореспондираща с доказателствения материал, и разпоредбата на чл. 272 от ГПК НЕ МОЖЕ  да намери приложение.

Ето защо, на базата на събраните и приложени към делото на СлРС писмени и гласни доказателствени средства, въззивният съд формира следните ФАКТИЧЕСКИ КОНСТАТАЦИИ:

Гражданският брак между страните е сключен в гр. Сливен на  16.06.2002г. През времетраенето му са родени две деца – К. – роден на ***г. и И., роден на ***г., които към момента са малолетни.

Семейното жилище на страните представлява едноетажна къща с двор в гр. С., кв. „К.”, ул. „Д.” № *, собственост на родителите на съпруга. В него е живяло семейството на страните, състои се от трапезария, хол, детска стая, спалня, санитарни помещения и антре. Къщата е ремонтирана от страните в първите години на брака им със срадства от заем, за детската стая парични средства е осигурил бащата на ответницата.

Родителите на ищеца са живели във вилната зона на гр. Сливен, но не са прекъсвали контактите със семейството на сина си, активно са им помагали и с пари и хранителни продукти, и – с времето -  за грижите за децата.

Родителите на ответницата имат собствено жилище – апартамент в гр. С., кв. „Д.” *-*-*, състоящо се от 5 стаи, сред които специално обособена и обзаведена детска стая.

Към момента в семейното жилище живее бащата с двете деца. Той работи по трудово правоотношение с последно месечно възнаграждение от 260 лв.

Майката живее с родителите си в тяхното жилище. Тя също работи по трудово правоотношение и получава месечна брутна заплата в размер на 540 лв.

Децата посещават детски заведения съобразно с възрастта си – по-голямото е в целодневна детска градина  “С.”, гр. Сливен, по-малкото е записано в детска ясла № *, гр. Сливен. Интегрирани са добре сред връстниците си, нямат обезпокоителни поведенчески прояви или отклонения от обичайното във физическо или емоционално отношение. Имат здрав, спретнат вид, К. показва и по-високи от средните интелектуални възможности, емоционален, впечатлителен, активен.

Отношенията между съпрузите в началото на брака са били добри, всеки от тях е полагал усИ. за поддържане на дома, за подобряване на условията, по-късно – и за отглеждането на децата. Не само съпругата, но и съпругът, е извършвал домакински дейности, свързани с почистване, прибиране, готвене, пазаруване и т н. И двамата са работели, но доходите им не са били достатъчни за задоволяване на нуждите и потребностите на разрастващото се семейство – били са около и под средната за страната работна заплата, и това налагало почти постоянното оказване на материална помощ под формата както на парични средства, така и на вещи – храни, продукти, дрехи, уреди и др., от страна на родителите на съпрузите. Не са проявявали предпочитания или претенции за източника на това, което получават, нито някой от тях е отказвал  предложеното от когото и да е от близките им под някакъв предлог. Те са разчитали системно и на помощ при отглеждането първоначално на по-голямото дете – К., което е оставало за по няколко дни, и при едните, и при другите си баба и дядо, по-късно –  по повод грижите и за по-малкото – И..

С оглед по-доброто финансово положение на родителите на ответницата, нейният баща е мотивирал ищеца да продължи обучението си и е осигурил таксите за първата му студентска година. Майката на последния пък, е дала на семейството парична сума от  7 000 лв. за да се ремонтира покрива на къщата.

И двамата съпрузи не били въздържатели, само съпругата пушела, те общували с приятелски семейства и водели нормален, отворен социален живот. Извън общия такъв, ответницата използвала личното си време за отмора и забавления, свързани с поддържане на външността си, общуване с приятелки и развлечения, част от които не се нравели на ищеца, който бил изключен от тях.

Той проявявал недоволство от поведението на съпругата си, което неведнъж намирало израз чрез физическо посегателство и гневни изблици, придружени с викове и хвърляне на предмети. По тялото й, от време на време,  по-близки нейни приятели са виждали синини и натъртвания, чийто произход тя обяснявала с нанесени от съпруга й удари. По-голямото дете било често удряно или наказвано чрез други физически мерки от баща си, в присъствието и на външни на семейството хора, по повод дребни битови инциденти, или непослушание, като това било израз на споделяното от ответника виждане за възпитанието, в което той не желаел чужда намеса или съвети. Държал се строго и налагал желаната от него дисциплина чрез различни физически наказания.

Бащата на ищеца е строител, майката от 2008г. – управител на магазин за хранителни стоки. Двамата подпомагали  винаги с каквото могат семейството на сина си – с парични суми, продукти и с физически грижи, главно за децата, според удобствата и предпочитанията на родителите им.

Майката на ответницата работи като лаборант в ХЕИ-Сливен, с готовност е помагала на семейството на дъщеря си, особено при посещенията за почивните дни на по-голямото дете, постъпила е в болница при престоя на по-малкото поради заболяване в отсъствието на майка му. До навършване на 1 годишна възраст И. взимала за събота и неделя майката на ответницата, а майката на ищеца взимала през седмица К..

Бащата на ответницата е епископ в Евангелската църква в гр. Сливен от много години, както и председател на Християнски център. Това е постоянното му занимание, с което изкарва прехраната за себе си и семейството си. Така определените му лични религиозни възгледи и поведение, той нито е пазел в тайна, нито е упражнявал принуда за изповядването им спрямо семейството на дъщеря си. Изявления във връзка с вярата си, с начина й на изразяване и с възприемането на себе си и света, пречупени в религиозен аспект, той е правил, при това в колоритен, проповеднически и патетичен стил, който, без да е застрашаващ, не е обичаен за възприемане от обществото като цяло. Извън дидактичните му прояви, с които той е предлагал вижданията и способностите си, такива, каквито сам считал за “професионални” и полезни, и които не са били възприемани и окуражавани нито от зет му, нито от дъщеря му, а само търпени, бащата на ответницата не е упражнявал никакво по-активно поведение, с което системно, целенасочено, съзнателно и последователно, да се е опитвал да налага, и то по принудителен или насилствен начин, както идеологически, така и поведенчески модел у дъщеря си, съпруга или някое от децата им. Той не е изразявал по никакъв начин нетърпимост или отрицание към източно православната религия, обратното – верската търпимост е била скрепена с подарък на православна библия от сливенския митрополит, която той подарил на ищеца, и която му била “върната” по нетрадиционен начин през м. 08.2009г. от него – като последният я хвърлил по тъста си.

В отделни случаи по-голямото дете е посещавало “работното място” на дядо си, но липсват данни това да е оставило някакви вредни, опасни, обезпокоителни или неморални навици, да е предизвикало у него страх или да е променило характера или поведението му, в сравнение както с преди посещението, така и с това на връстниците му. Посещавало е, но не редовно, неделното училище, функциониращо към църквата, в която работи дядо му, като казаното по-горе важи и тук.

Самата ответница няма активно поведение с което да афишира религиозна принадлежност /въпреки, че тя и майка й се определят като “евангелски християни”/, за такова не са събрани абсолютно никакви доказателства, да е имал и самият ищец. У децата /в частност – по-голямото/, не се откриват признаци на ранно “индоктриниране”, то не употребява нетипични словоформи и изрази, няма някакво особено, извънредно отношение към този си дядо.

Въпреки мнението на бащата на ответницата по въпроса за боядисването на великденски яйца, такива е имало в дома на страните. Носенето на мартеници също се считало от него за езически обичай, но няма убедителни доказателства фактически такива да не са носени именно в резултат на неговото настояване. В действителност ответницата е била тази, която не одобрявала този обичай, както, впрочем, и близо половината от населението. Бащата на ответницата определено не е привърженик на литературното течение “фентъзи”, в частност – изпитва силно неодобрение към произведението “Хари Потър”.

Поради финансови затруднения, предизвикани от ниските доходи на страните – средно – по  200- 300 лв. месечно /към 2008 г./, тъй като ответницата имала контакти за да започне работа в К., семейството решило тя да замине за около година. Ищецът, макар това да не му се нравело особено, не се противопоставил, тъй като си давал сметка за финансовото положение, за перспективите, за по-добрата възможност съпругата му да се устрои с работа. Самият той бил студент и можел да се справя с отглеждането на двете деца, тъй като родителите и на двамата със съпругата му били на близо и винаги с готовност оказвали всякаква помощ. Неговата майка им дала още в началото на 2008г.  7 000 лв. /от продажба на свой имот/, за належащ ремонт на покрива на къщата. Като научила, че ответницата ще заминава на работа поради невъзможността да се справят добре с разходите и нуждите за нормален живот, майката на ищеца предложила сума от още 7 000 лв.

Ответницата заминала за К. на 11.06.2008г., където работела в ресторант като чистач, и редовно пращала суми от по няколкостотин евро у дома, свързвала се редовно с дома си чрез “скайп”. Живеела на квартира с друга жена, показвала е снимки на семейството си, изразявала тъга по децата си. Не е водела недопустим или укорим живот, общувала с колегите си нормално. Не е създала и поддържала извънбрачна връзка с друг мъж, взаимоотношенията й с колега на име З. не могат безусловно да се дефинират като такава в житейския смисъл.

В отсъствието на ответницата за децата и  дома се грижел основно ищецът, но активно подпомаган от всички роднини – включително и сестра му, която носела понякога храна или готвела у тях. По-малкото дете, преди да тръгне на ясла, било при неговата майка във вилната зона. Той водел по-голямото дете на градина, но от там го взимали често и баба му и дядо му – родителите на съпругата му, при които то оставало и в почивните дни.

Докато майка му я нямало, по-малкото дете често боледувало. Ищецът, след нейното заминаване, безпричинно сменил личния лекар на децата. Неколкократно е ползвал отпуск за гледане на малко дете за 3-5 дена през периода м.09.-м.12.2008г. Поради по-тежки форми на простуда, детето И. на два пъти било приемано на лечение в болница. Първия път – от 13.12.08г. – 20.12.2008г., с придружител – майката на ответницата. Втория път – от 06.03.09г. – 14.03.09г. с придружител – сестрата на ищеца докато майката на ответницата я сменила след завръщането си от почивка.

Ответницата се прибрала в едномесечен отпуск в РБ около 16.04.2009г., като до заминаването си И. не бил воден в яслата, за да прекара повече време с майка си. Отношенията между страните се изострили поради настъпилото отчуждение вследствие на дългата раздяла и натрупалата се умора и недоволство у всеки от съпрузите.

На 14.05.05.2009г. ответницата отпътувала обратно за К., окончателно се завърнала на 23.07.2009г.

На 10.06.2009г. ищецът подал в СлРС исковата молба за прекратяване на брака му с ответницата с развод, със съединените с брачния, искове относно отношенията с децата и семейното жилище.

Още с подаването на исковата молба той и баща му събрали и занесли багажа на ответницата в дома на родителите й в кв. “Д.”. Децата останали при баща си, който повече не ги пуснал при другите им баба и дядо.

От завръщането си в РБ в края на м. 07.2009г., /веднага след като узнала за предявения иск/, ответницата не била допусната от съпруга си в семейното жилище и се установила да живее в дома на родителите си, където е до момента. Междувременно, от м.08.09г., тя започнала постоянна работа по трудово правоотношение с месечно възнаграждение от 540 лв.

Тъй като ищецът, въпреки че бракът между тях реално съществувал, отказал категорично да приеме в дома им ответницата, и, не само да даде децата да живеят при нея, но първоначално дори да ги види, тя подала жалби в РПУ-Сливен.

Двете са от 03.08.09г., и в тях са наведени оплаквания, че съпругът й не й позволява достъп до малолетните им деца. Преписките били изпратени по компетентност в РП-Сливен. Прокурорските преписки по тях и по още една жалба от м.08.09г. в същия дух, били прекратени с постановления за отказ за образуване на наказателно производство.

На 04.08.09г. ищецът поискал и се снабдил от СлРС с удостоверение, което, по негови твърдения – да му послужи пред директорите на детската ясла и детската градина, посещавани от децата, от което да е видно, че е ищец по делото и е поискал привременни мерки, насрочени за м.09.09г.

По повод жалбите на ответницата, в хода на проверката, в полицията, при спазване на изискуемите условия, било разпитано и детето К., което силно го разстроило.

Бащата го завел и на психиатричен преглед, от който се снабдил с амбулаторен лист от 25.08.09г., представен по делото. На детето били препоръчани консултации с психолог, осигуряване на спокойна и безконфликтна среда, и избягване на неприятни, травмиращи ситуации.

Тъй като бащата на ответницата, в нейна подкрепа, също се опитал да се намеси и съдейства за вземането на децата, ищецът на свой ред подал жалба в РПУ-Сливен, против него, което довело до нови проверки и разпити. Образуваната преписка в РП-Сливен също била прекратена с постановление за отказ за образуванена наказателно производство.

В края на м.08.09г. ответницата, със своя адвокат и районния полицай, отишли в семейното жилище с искане за предаване на децата, което не станало, тъй като ищецът твърдо се противопоставил, позовал се на висящото брачно производство и предстоящото разглеждане на молбата му за определяне на привременни мерки. Присъствалото на конфликта дете се разстроило силно.

На 28.09.2009г. той завел детето К. при клиничен психолог, който провел обстоен преглед и изготвил частно психологично изследване, представено като доказателствено средство, с което констатирал наличие на симптоми на стрес и коментирал виждането и преценките си за поведението на страните като съпрузи и като родители.

След определяне на привременните мерки на 03.09.09г., съгласно които родителските права спрямо децата били предоставени, до приключването на брачния процес, на бащата, а майката била осъдена да им заплаща издръжка, тя се ползвала безпрепятствено от постановения от съда режим на лични контакти с тях.

Горната фактическа обстановка съдът прие за установена въз основа на писмените и гласни доказателствени средства, събрани от РС, но ги е ценил само в тяхната съвкупност и доколкото взаимно не си противоречат, а се подкрепят и допълват. Дал е вяра на тези свидетелски показания, които са преки и се отнасят  до възприятия с личен и  непосредствен характер. Взел е предвид връзките /родствени и лични/ между свидетелите и страните, тяхната обективност и безпристрастие, както и факта, че не са разпитани в едно и също с.з. Ценил е тази части от показанията им, с които се възпроизвежда чуто от самите страни или трети лица, с оглед взаимната им свързаност и кореспонденцията им с останалия доказателствен материал. Абстрахирал се е от предположенията и личното мнение, споделено от някои от тях.

Въззивният състав ИЗЦЯЛО НЕ СПОДЕЛЯ ПРАВНИТЕ ИЗВОДИ на РС, които са небосновани и не намират опора в материалноправните норми, приложими към настоящия спор.

От изведената по-горе фактическа обстановка, този съдебен състав стига до следните ПРАВНИ ИЗВОДИ:

На първо място е обжалвано приетото за установено от съда относно вината за дълбокото и непоправимо разстройство на брака, представляващо единственото правно основание за неговото прекратяване. Този въпрос стои в основата на всички останали претенции на въззивницата, които тя противопоставя на тези на ищеца и атакува решението на РС по отношение на тях.

Вината в брачния процес е понятие, чието съдържание се различава значително от приетото в правната доктрина значение на термина „вина”. Без да има твърда дефиниция, то тангира повече с устойчивите житейски, социални и морално-етични възгледи, наложили се трайно в обществените отношения. За ориентир служи идеята, че бракът е средството за постигане на общоцелен краен резултат – семейство, за чието нормално съществуване носят еднаква отговорност двамата партньори. По тези причини, за да се избегне елемента на субективизъм в процеса, константната съдебна практика е да се извършва преценка само на фактическото поведение, обективирано в конкретни действия на всеки от съпрузите. Значението на тези действия, пък, се отчита само от гледна точка на взаимоотношенията съпруг-съпруга, майка-деца и баща-деца, въплъщаващи същността на условното качество „семейственост” у всеки съпруг.

В този смисъл РС, въз основа на фактите, които се установяват, е извел заключение, което този състав не споделя.

Всички прояви на индивидуалния характер и личност на съпрузите са специфични за всеки отделен случай и те не могат да се приведат под общ знаменател. Това, което съдът обсъжда и преценява, е само дали и доколко, те нарушават хармонията в семейството и влияят негативно на отношенията вътре в него. Тоест – едно и също поведение в някои случаи може да доведе до разстройство на брачните отношения, а в други – не – според характера, възпитанието, мирогледа на лицата, тяхната толерантност и въобще - нагласата и вижданията им за същността на брака. /Естествено извън тази категория остават действията и бездействията, за които правна норма прогласява, че представляват нарушение или престъпление, и на страните в брачното отношение не е дадена възможност за преценка/. В тази светлина задълженията на съда се свеждат до това, да изолира конкретни постъпки и да ги съпостави  с отношението, първо - на всеки от съпрузите, и после – на обществото, към съдържанието на брака, а след като констатира разминаване, да прецени по въздействието, което са оказали, дали това води, и в каква степен, до разстройство на брачните отношения, както и кой е носителят на брачната вина.

В настоящия случай РС е приел, че “въпреки упорито демонстрираното несъгласие на съпруга си да изостави семейството, ответницата решила автономно да замине на работа в чужбина под претекст за набавяне на допълнотелни средства и напуснала семейното огнище, злоупотребявайки с принципа на равенство и равноправие, издигнат от законодателя в СК””, “напуснала децата си без да има извънредна нужда от допълнителни средства за семейството, като демонстрирала загриженост за осигуряване на стандарт, който й дава совбода на контактите и живот, несъвместим с брачните обязаности”, “проявявала недопустима еманципация, системно не е изпълнявала съпружеските си и майчински задължения, като още от зората на брака била пристрастена към пушенето и хазарта, често приемала алкохол и не успяла да се справи с тези си пороци”. Също така РС е приел, че ответницата  е  “установила емоционална връзка с трето лице на име З. в К. и въпреки, че нямаме категорични доказателства за физическа консумация на връзката, то е достатъчно съмнението от многото проведени разговори помежду им, да се направи извод за по-близък контакт, който съпругът в разговор с третото лице З., узнал, че е на сексуална основа” и това е “нарушаване на верността, което е едно от най-тежките брачни провинения – нарушение не само на морала, но и на закона”. Също така като брачна вина на ответницата СлРС е посочил и “ че ответницата е допуснала, по настояване на своя баща, същият упорито да се опитва да натрапи в нейното семейство своите убеждения за изповядване на религия, за възпитание на внуците и осъществяване на стандарт, какъвто счете той за нормален, несъобразявайки се с волята на зет си, който е имал противни на неговите убеждания”, тя “не се е противопоставяла на осъществяваната от баща й натрапчива интервенция в семейството им, и на амбицията му на всдяка цена да насади своите евангелистки религиозни схващания във възпитанието на децата, с което е обиждал ищеца, изповядващ православната религия”.

На противоположната страна СлРС е поставил поведението на ищеца, което е приел за “безупречно и изрядно”, “домакинствал, поддържал в отсъствие на ответницата дома в изрядно състояние, правел традиционните български баници, което не било много характерно да се прави от мъже, перял и гладел дрехите и преобличал редовно децата” Съдът е определил ищеца като “човек с изключително висок морал и трайно изградени принципи, обезпечаващи израстването и възпитанието на подрастващите деца, съобразно установената над 1 300 години традиция в РБ, възпитавайки ги в морални и духовни и православни религиозни ценности, характерни за тези земи, като не ги изолира от контакти и не им формира чувство за различие от останалите българчета, които празнуват и почитат традиционните български празници, обреди и обичаи”, което го извежда напред като “по–пригодният родител и по-отговорният спрямо семейството, загрижен за нормалното израстване и духовно възпитание на децата си“. Същият изключително много “се безпокоял от намесата  на бащата на ответницата в религиозното възпитание на децата, опасявайки се, че той ще ги превърне в различни от връстниците им и трудни за социална адаптация личности и ще ги отдалечи от характерните за българския бит и вяра, традиции и обичаи”. Съдът е счел, че оплакванията за физическо посегателство над ответницата не са доказани, “тъй като свидетелите ангажирани по неин почин, не са ставали преки такива на побои над нея, а са останали с такива впечатления само от оплакванията й и от видените от тх синини по тялото й, за които самата тя твърдяла, че са резултат от физическо насилие от страна на съпруга й”.

Тези изводи въззивницата намира за неправилни и необосновани, тъй като не кореспондират с действителното положение.

В първоинстанционното производство са събирани редица излишни и неотносими доказателства, които затрудняват ясното възприемане на фактическата обстановка и обективното отделяне на съществените за спора елементи. Процесуалните правила не позволяват да се излиза извън тези основания, които са инвокирани в исковата молба и не може съдът самоволно и неоправдано да разширява пределите на правораздаването, което упражнява.

В исковата молба са въведени общо три основания за дълбокото и непоправимо разстройство на брака /за краткост -  ДНРБ/:

- неангажирано и безотговорно поведение на ответницата – неполагане на достатъчно грижи  у дома, и заминаването й на работа в  К.;

- сектантски евангелистки религиозни схващания;

- отчуждаване от съпруга поради наличие на извънбрачна връзка.

И трите ищецът възлага като вина на ответницата, на което противопоставя своето изрядно брачно поведение – по-добри и по-качествени грижи за дома и децата, и нетърпимост към сектантските прояви на съпругата си и семейството й, като с това обосновава исканията си  за признаване, че вината за ДНРБ е само на ответницата /и – съответно - за предоставяне на него на родителските права спрямо децата със съпътстващите ги последици/.

 По отношение на заминаването на ответницата на работа в К., въззивният съд счита за неоспоримо доказано, че това не е било нейно индивидуално решение, взето самостоятелно, в разрез със семейния интерес, въпреки противопоставянето на съпруга й. В действителност последният сам заявява, както в исковата молба, така и пред социалния работник, изготвил доклада в РС, че “не е бил против”, защото не са достигали парите в семейството. С такова впечатление са останали и техните близки и познати. Що се отнася до аргумента, че детето И. е било твърде малко и е имало нужда от майка си – не може да се отрече верността на това твърдение, но, както се посочи вече, решението за заминаването на майката е било резултат на преценка на множество фактори. След като по начало то е целяло “разрешаване на проблем”, а не развлечение или каприз на съпругата – е закономерно и логично част от тези фактори да са негативни и да предизвикат неудобства и грижи на страните, но точно в това се изразява преодоляването на  трудности в едно семейство – с общи усИ., с компромиси и временен дискомфорт, да се взимат и осъществяват решения, насочени към постигане на бъдещо очаквано по-добро положение.  

В случая не се установи конкретната ситуация да е излязла извън така очертаните общи и обичайни белези. Така, въпреки, че на ищеца не му се е нравило това, че детето е малко, очевидно е взето решение да се неутрализира препятствието с помощта на най-близките на семейството, и над този фактор са надделели такива обстоятелства, на които е придадена по-голяма тежест -  и които не е можело да бъдат адекватно компенсирани по друг начин – траен недостиг на пари, по-добрата възможност за работа на съпругата, “студентството” на съпруга и др. подобни. Не се отрича, нито омаловажава, фактът на финансовото подпомагане на семейството с парична сума от страна на майката на ищеца,  но с оглед размера, а и предназнечението й – 7-8 000 лв. за ремонт на покрива – то е явно, че това не може да промени качествено и за дълго ежедневния стандарт на живот на страните.  Ето защо СлОС не счита, че заминаването на ответницата временно на работа в чужбина, може да представлява само по себе си основание за настъпване на ДНРБ, още по-малко – да се възложи вината за това само върху нея. То би могло да се третира единствено като момент, определящ ново развитие на семейните отношения, или даващ друга посока на поведението на всеки съпруг, но това е въпрос, излизащ извън обсега на доказване.

Относно твърденията за неангажираността на ответницата като съпруга и майка, за сметка на нейните собствени желания и потребности – като цяло съдът приема, че тя е водила начин на живот, /макар и типичен за голяма част от жените на нейната възраст и в нейното социално положение в съвременното общество/, несъвпадащ напълно с представата на ищеца за скромна, непретенциозна съпруга, домакиня и майка, посветена изцяло и единствено на нуждите на съпруга и децата си. Това представлява брачна вина в описания по-рано смисъл, но не може да се изведе до крайност, с оглед множеството свидетелства и за обратното – тя е изпълнявала домакинските задължения, свързани с готвене, почистване, пране, ако и да не е било в очаквания и желан от ищеца обем или качество. Занимавала се е с децата, общувала е с тях, проявявала се е като грижовна, мила, любяща и сърдечна майка.

Няма установени правила, че домакинските дейности са задължения само и единствено за съпругата, а ако ги извършва съпругът – това е неправилно и даже недопустимо. В съвременната динамика на живота в РБ е безспорно, че “типичните” функции на мъжа и жената са се смесили, понякога – дори разменили, тъй като работещата съпруга, която осигурява и доходи и средства за живот на семейството, не може да “съвмести” изцяло и всички домакински задължения – най-общо - работата, свързана с поддръжката на дома и с отглеждането на децата. Това налага тя да се разпредели между двамата съпрузи по най-удачния във всеки конкретен случай начин, и определено, не следва да се пренебрегва нуждата на никой от тях от разтоварване, почивка и забавление, както и от лично време и пространство. Схващанията в тази насока на част от обществото не кореспондират и не са съразмерни с интензитета на живота и стреса в социално-икономическата ни жизнена среда.

По въпроса за “употребата на алкохол” може да се отбележи, че изводите на РС се опират на субективната преценка на свидетелите – всичките в някаква форма на родство с ищеца. Тя не е достатъчна и не е критерий, който да обозначи физиологичен или поведенчески проблем. Осен това в същия смисъл има и свидетелски показания относно “употреба на алкохол” и от страна на ищеца, която, озадачаващо, се приема като “нормална”, с обяснението, че той е мъж.

На следващо място - въведените от ищеца твърдения за извънбрачна връзка на ответницата също остават голословни и доказването им е напълно неуспешно проведено. От една страна, те са подкрепени единствено с разпечатка от телефонен номер, за който не е категорично доказано, че е ползван от ответницата, като последната противопоставя необорено доказателство за ползвания от нея друг мобилен оператор и телефонен номер. Дори да се приеме, че тя е осъществявала разговорите и е изпращала съобщенията по представената от ищеца разпечатка – това не може да доведе до неопровержимия извод за наличие на връзка с друг мъж, както поради липсата на всякакви данни относно принадлежността пък на търсения номер, така и поради неизвестността на съдържанието на разговорите и съобщенията. От друга страна твърдения за такава връзка се съдържат единствено в показанията на свид. Г. /зет на ищеца, което само по себе си поставя в по-несигурно положение тези показания, особено с оглед тяхната изолираност/, освен това той възпроизвежда не лично възприети от самия него факти и обстоятелства, а чуто от ищеца. Докато напротив – свидетели, без родство със страните, непроявяващи заинтересуваност или пристрастие – Н. Д. и Р. К., които имат преки и непосредствени впечатления от конкретната ситуация, заявяват, че ответницата не е установила никакви укорими отношения с посоченото от ищеца лице, които да могат да се квалифицират като брачна вина. Наслагването на твърде много, и все косвени, доказателства, не позволява възприемането на това твърдение като истинно.

Накрая - изтъкнатият като най-значим от ищеца, и преескпониран в процеса, аргумент за ДНРБ, е този, че ответницата има сектантски религиозни схващания, които се налагали като поведение на децата и били в пълно противоречие с традиционните национални и религиозни ценности  на ищеца.

Тук следва ясно и категорично да се отбележи следното:

Само по себе си едно религиозно убеждение и проявните му форми не са предмет на регулиране от страна на държавата, в частност – в контекста на брачните отношения между двама съпрузи и вътре в семейството им.

То може да има значение единствено и само като факт, равноценен, например, на практикуване на спорт, филателизъм, букинизъм, /въобще -  упражняване на лично хоби/, който влияе негативно върху семейните взаимоотношения. Както се посочи вече, ако общото съгласие на съпрузите е да се толерират взаимно или дори – едностранно – някакви интереси или прояви на двамата или единия – и това не нарушава хармонията в отношенията им така, както те я интерпретират, тогава тези техни лични предпочитания не могат да бъдат обект на съдебен контрол.

Така, най-общо казано, религията въобще, религиозността като качество, формите на изразяването й и вида на вярванията, обективирани чрез определена принадлежност, са въпрос на личен избор, и разпоредбата на чл. 37 от Конституцията на РБ, която ответницата е издигнала в своя защита, чрез прякото си действие в правната сфера на българските граждани, им гарантира ненакърнима свобода на съвестта, на мисълта и избора на вероизповедание, религиозни или атеистични възгледи. Казаното до тук, пречупено през спецификата на брачния процес, води до единствения мислим извод – щом религиозните убеждения на единия съпруг не се отразяват на отношенията му с  и към другия, и последният ги приема, то те не могат да бъдат причина за ДНРБ. В случай, че другият съпруг изначално или с времето, откаже да ги толерира – това съответно може да доведе до разстройване на брачните отношения, защото вече навлиза и в неговата сфера на съществуване, но не може да бъде вменено в брачна вина, когато този факт е бил известен на съпруга при сключването на брака. След като бракът е съжителство на двама души, които имат равни права, но различни виждания как да ги упражняват, е естествено постигането на баланс и симбиоза да се извършва на базата на взаимни отстъпки и компромиси. Щом всеки от съпрузите има право сам да избере как да се определи религиозно, дори начинът да е различен от представите на другия съпруг, но му е бил предварително известен, и ако това фактически не е довело до разместване на приоритетите и не е повлияло на понасянето на семейните отговорности, то не представлява брачно провинение. По-скоро – обратното - отказът на единия съпруг, не да хармонизира своите, а само да толерира потребностите на другия, представлява проява на неуважение и дискриминация.

 Още повече, че, както се посочи вече, щом изразните форми на вярата и религиозността не обективират противоправно поведение – тоест Държавата не ги санкционира като престъпление или нарушение – не може да се инкриминират като такива и в частните, тесни граници на брачното поле. Бракът е отношение между двама души, имащо личен и неприкосновен характер, неговите емоционални и духовни измерения не могат да бъдат и не са предмет на регулиране от съда – той извършва преценка, от гледна точка на правото, само на фактическото поведение на съпрузите, без да обсъжда личното им, вътрешно емоционално състояние, ако то не е получило външен израз, рефлектиращ върху брачното поведение.

С оглед тези изложени общи, принципни, съображения, в настоящия случай не се откриват съответните им аналози.

В случая субективните духовни потребности на ответницата са неподвластни на съдебен контрол, понеже обективното й поведение не съставлява нарушение на брачните задължения по следните съображения:

На първо място твърденията на ищеца, че ответницата изповядва конкретни религиозни виждания, противоречащи на неговите, не се доказаха по никакъв убедителен начин. Липсват доказателства както за нейното лично, вътрешно убеждение и за определена детерминираност на това убеждение, така и за проявяването му под някаква ясна, последователна и недвусмислена форма. Също така, липсват и всякакви доказателства за това дали, и какви точно, са вътрешните религиозни убеждения на самия ищец – за да може при съпоставка, евентуално, да се констатира противоречие или нетърпимост между тях. Ищецът се позовава на “националните традиции и религиозни ценности”, за които сам не сочи как ги следва и как ответницата ги накърнява. Единствените му сериозни аргументи, на които е обърнато задълбочено внимание, както от свидетелите, така и от съда, са свързани с ритуалите на носене на мартеници и боядисване на яйца.

По-същественото, обаче, е, че той определя като източник на конфликта по тези въпроси не самата ответница, а родителите й /по-точно – нейния баща/ - а това не може да бъде самостоятелен аргумент за наличие на брачна вина, доколкото въобще не се доказа ответницата да споделя гледната точка на баща си и да подкрепя с активни действия вижданията му, респективно – да допуска той да регулира или режисира модуса в тяхното семейство.

Въпреки това, може да се отбележи, че тезата на ищеца относно носенето на мартеници като точка на сблъсъка между религията на ответницата и неговата /т.н. – традиционна, ортодоксална/, търпи критика, доколкото е общоизвестна и православната интерпретация на този обичай като изцяло народен, а не като част от религиозната доктрина – тоест – не може да става дума за конфликт на несъвместими изповедания /както е представено в исковата молба/, а за обикновено несъгласие. Същото може да се каже и за недоказаните убедително твърдения за “забрана за носене на щамповани дрешки” от децата.

Също не е доказателствено издържано и твърдението за забрана за боядисване на великденски яйца, като религиозен обичай – освен че не се доказа ответницата да е налагала такава, са събрани и гласни доказателства от няколко свидетели, че фактически такива е имало в дома им поне веднъж.

Дори това да са примери за отношението на бащата на ответницата към тези въпроси, то си остава негово и стои извън брачните отношения, които са обект на изследване в този процес. Отново следва да се подчертае, че не се доказа по никакъв начин директна, целенасочена намеса на последния в тези отношения, упражняване на натиск или друго въздействие, на което семейството да не е могло да се противопостави. Да се приеме, че върху ответницата следва да се постави дефинитивно отговорността и вината за възгледите на баща й, характера му, проявите му и професията му, /които ищецът не одобрява/, и те механично да се пренесат като негатив в нейното брачно поведение, е израз на предубеденост и нетолерантност. Още повече, че в противовес на изложените от ищеца оплаквания, той самият се е доверил в достатъчно сериозна степен на родителите на съпругата си, и е разчитал на активната им помощ – във връзка със заболяването и престоя в болница на малкото дете, във връзка с вземането на голямото за почивните дни – за периода на отсъствието на ответницата от страната, а през времетраенето на брака е приемал и материална помощ – в натура и пари, както за цялото семейство, така и лично за себе си /във връзка с обучението си/ от своя тъст. Не може да се приеме, че всичко това не е правел по своя воля, а това определено не са прояви на непримиримост и неодобрение.

Що се отнася до последния, емблематичен пример за недопустимо вмешателство – гледането на филм за Хари Потър – това пак не може да се вмести в понятието “доктринален” или “религиозен” сблъсък /несъвместимост/, тъй като не е необходимо да изповядваш каквато и да било религия, за да изградиш литературен и културен вкус, а с оглед популярния характер на конкретното произведение, и широкия обществен коментар, може да се отбележи, че достатъчно голям брой родители, необвързани с конкретна верска принадлежност, намират за твърде неподходящи за децата си книгата и филма. Като се има предвид и възрастта, на която е било детето К. – очевидно около, или под 5 годишна, този състав не намира за особено укорима забраната, /ако такава е имало/, то да гледа филма.

Районният съд е изразил в мотивите си недопустим субективизъм и е проявил непрофесионалност, като е изместил акцента на спора и е пренебрегнал основните, фундаментални въпроси, предмет на разрешаване в брачния процес. Всички факти се преценяват единствено и само в релацията им към отношенията между съпрузите, между всеки родител и децата, и към семейното равновесие и разбирателство. Извън тези аспекти съдът няма право да изразява мнение, отношение или да упражнява регулативна, властническа намеса.

Така, с оглед анализа на основанията, наведени от ищеца, следва да се извърши и такъв на неговото поведение, с което ответницата в отговора си, е обосновала твърденията си за неговата брачна вина.

Нейните оплаквания се концентрират главно върху причинявания й физически и психически тормоз. Въззивният съд намира, че са били събрани достатъчно доказателства относно верността на това твърдение. Макар и предимно косвени, те са многобройни, еднопосочни и еднозначни. Няколко свидетели, без родство с ответницата /освен свид. И. – неин баща/, изнасят показания за лично възприети от тях следи от физическо насилие върху тялото й, като ги отправят към различни минали моменти. Те свидетелстват за произхода им на базата на споделеното от самата ответница, но съдът няма причина да не им се довери, тъй като, освен, че нямат интерес от изхода на процеса, тези свидетели възпроизвеждат събития /визуалното възприемане на белезите и травмите/, настъпили преди започването на настоящия процес, когато не може да се допусне обосновано, че ответницата би имала причина да им поднесе невярна информация. Съдът счита, че и показанията на бащата на ответницата по отношение на този въпрос следва да се кредитират, както, защото се подкрепят и чрез други средства, така и, защото в случая именно близката му родствена връзка със страната обуславя и по-голямата вероятност той да е запознат с действителните вътрешни отношения между страните. За да се отчете това като вина за ДНРБ, не е необходимо ищецът да е нанасял системни и тежки побои на съпругата си – дори един единствен акт на физическо посегателство е недопустим и укорим, тъй като е проява на насилие над човешко същество с равни права и е израз на неуважение и липса на самоконтрол.

Така, в обобщение, може да се изведе неопровержимия извод, че и двете страни имат вина за настъпилото дълбоко и вече – непоправимо, разстройство на брачните отношения.

Освен изложените по-горе съображения за агресивните прояви на ищеца в съвместното им минало, следва да се добави и тенденциозното и целенасочено негово поведение от иницииране на брачния процес до приключването му в първоинстанционната фаза. Фактите на отнасяне на багажа на ответницата в дома на родителите й още в деня на подаване на исковата молба в нейно отсъствие, отстраняването й от семейното жилище, отказът му да я допусне трайно и пълно в живота на децата и последователното създаване на документални следи и използването им като доказателствени средства в и извън процеса, отразяват нежелание за търсене на диалог и отхвърляне изобщо на възможност за оздравяване на отношенията и запазване на семейството цяло.

Разбира се, горните действия на ищеца представляват упражняване на законоустановени негови субективни граждански права, но в своята цялост поведението му, от гледна точка на брака, е деструктивно и предизвикващо задълбочаване на конфликта, а не изглаждане и поправяне на положението. Това, в рамките на все още съществуващ, макар и формално, брак, е допринесло за неотвратимостта и непоправимостта на разстройството му. Тук също е имплицирана вина, тъй като всички тези действия са осъществени по еднолично взети решения на съпруга, в разрез със семейния интерес, който той е длъжен да пази и предпочита пред своя, докато бракът не бъде прекратен, понеже само този официален акт може да снеме от него тежестта на брачните задължения.

Като краен резултат настоящият състав на СлОС счита, че в тази част атакуваното решение е незаконосъобразно и следва да се отмени, като се постанови, че вина за настъпилото ДНРБ имат ДВАМАТА СЪПРУЗИ.

Следващата обжалвана част от страна на първата въззивница, касае въпросите за отношенията с малолетните деца – предоставянето на родителските права, личните контакти с другия родител и издръжката.

При анализа на възприетата фактическа обстановка,  като се вземат предвид всички значими фактори – субективните - от една страна: възрастта на децата, естественият им начин на живот, средата, която им е позната, отношението им към всеки от родителите, изразента привързаност между тях, от друга страна: характера и поведението на всеки от двамата родители, способността да полага в необходимия обем лични и непосредствени грижи към децата, да проведе спокойно възпитанието им, възможностите да им осигури нормална и задоволяваща потребностите им домашна обстановка и средствата за тяхната издръжка, както и обективните фактори – потенциала за осигуряване на добро образование и развитие, безпрепятственото приспособяване в позната среда и сигурна битова обстановка, както и душевния им комфорт, зависещ значително от незастрашаване на специфичната, незаместима с нищо връзка “майка-дете”, въззивният съд счита, че интересът на децата налага упражняването на родителските права в този момент да се предостави на майката.

За да й се откаже това право, каквото е искането на ищеца, е необходимо най-малкото да са дискредитирани по някакъв начин качествата и способностите й на родител и възпитател – в действителност липсват както индикативи, така и доказателства, че тя се е отнасяла лошо или безразлично към децата, че влияе зле на възпитанието им, че им вреди морално или им създава неподходящи, непристойни, или обществено неприемливи навици.  От друга страна демонстрираните от бащата, при нормални и обичайни детски прояви на несръчност, буйност или непослушание, неефективен самоконтрол и неспособност за овладяване на реакцията, не представляват добра препоръка за родителски качества.

Тъй като ответницата също е заявила претенции за родителски права, съдът следва да съпостави двете изключващи се искания и прецени, към момента, основанията на кой от двамата родители за възлагане, са по-силни.

Следва да се посочи, че при преценката на пригодността на всеки от тях въпросът за вината за ДНРБ се взема предвид само доколкото  обосновава лоши родителски качества.

В случая бащата, макар да е безспорно, че обича децата и те също са привързани към него, не е демонстрирал категорично наличието  на безукорни родителски качества. Установено е непререкаемо, че той е проявявал раздразнението си чрез физическо посегателство /каквото е имало и срещу съпругата му/, което не е добър атестат за способността му да се контролира и да се въздържа от такива мерки в отношението си към децата. Нещо повече – непоколебимо е доказано, че актовете на насилие, дори и единични като прояви, са израз на неговото цялостно виждане относно възпитаването на децата – няколко свидетели, /и на двете страни/, заявяват почти по еднакъв начин, че той е “по-строгият родител”, като в съдържанието на това евфемистично понятие те еднозначно имплантират и прилагането на боя като възпитателно средство. Този състав намира, на първо място, че сам по себе си този подход към деца, особено на възрастта на тези на страните, е неприемлив, нехуманен и противоречащ на морала и добрите нрави. На второ място счита, че не е необходимо боят да се изразява в “побой” и е достатъчно дори единствено целенасочено посегателство, за да се оцени поведението на родителя като недопустимо. И само един  удар на тази възраст /особено ако е в лицето на детето/ – е достатъчен да създаде чувство на несигурност и страх, особено у впечатлително дете като К., както го е описал психологът. Дори изолирано насилническо действие от страна на родителя, детето приема като знак, че не е обичано, разтърсва дълбоко психиката му и поражда несигурност, и безпокойство от повторение, разклаща увереността му, че е защитено, важно и обгрижвано. Далеч по-обезпокоително, впрочем, е това, че по този начин на детето се предлага определен модел за подражание и се насажда убеждение, че така се решават проблемите и споровете, което в момента е вредно за процеса на формирането му като личност и опасно за очаквания от него резултат в бъдеще. Поради това въззивният съд намира, че поведението на ищеца, макар и водено от идеята за доброто на децата, е по-скоро вредно за тях и не може да послужи за предимство при определяне носителя на родителските права. Освен това, въпреки заявените от ищеца негови по-добри способности да се грижи за децата, доказаните от самия него многократни, сериозни и последвали през малък период от време простудни заболявания на по-малкото дете, в отсъствието на ответницата, не подкрепят това твърдение, а са по-скоро косвено свидетелство за неуспеха му сам да полага адекватни и задоволителни грижи и да опази здравето му.

От друга страна ответницата, като родител, никога не е проявявала агресия или насилие към децата, описана е като сърдечна и любяща майка, а твърденията на ищеца за “незаинтересованост и безотговорност”  спрямо тях, не са доказани убедително. Въззивният съд е приел, че обективното поведение на ответницата не е било достатъчно активно и тя не е афиширала  всепоглъщаща посветеност на децата си – отделяла е и твърде голямо внимание на себе си, интересите, желанията и нуждите си. Не може да се твърди, обаче, че това е ставало за сметка на нуждите на децата, именно, защото тя е разчитала на физическата помощ на ищеца и останалите близки, и това е отчетено като брачна вина. Това й поведение е демонстрирано в описаните по-горе условия, но динамичните промени, предизвикани от настоящия процес, неминуемо ще доведат и промяна в нейния обективен стереотип, за да отговаря той на новите обстоятелства, в случай че й бъдат предоставени родителските права. Навиците й в миналото не са от кагеорията на тези, правещи я непригоден или лош родител, нито са неотменими, тъй като това не е част от характера, а само проявна форма на поведение, която подлежи на корекция според обстоятелствата. Всъщност липсват всякакви доказателства тя да не е в състояние, да няма способност, или да проявява нежелание, да осъществява непосредствените грижи за задоволяване на ежедневните нужди на децата.

По отношение на тезата, че ответницата употребява алкохол – недвусмислено се установи, че това правят и двамата съпрузи, като никой от двамата няма доказана зависимост или такава злоупотреба, която да може да се приеме като пряка опасност за децата.

Наведените доводи за  безотговорността на ответницата като шофьор също не могат да променят коренно горните изводи, най-малкото защото представените писмени доказателства за съставени НП касаят две нарушения извършени преди сключване на брака и едно – след това, но в твърде отдалечен назад във времето момент.  

И двете страни разполагат с хубави битови условия, разчитат на помощта на родителите си, като майката дори в по-голяма степен, а и тя се е установила на постоянна работа и с доста по-голямо възнаграждение от това на бащата, който, освен това, е и студент.

Така, при съпоставяне на двете съвкупности от обстоятелства в полза на всеки родител, съдът намира, че между едни, дори идеални битови грижи, придружени с непредвидими прояви на физическо насилие и други, по-слаби домакински способности, но без телесно посегателство, превес има този родител, който в по-голяма пълнота и равновесие може да осигури едновременно и физическия и душевния комфорт на децата в оптимален, неотделим интегритет, и в случая това е майката.

Ищецът е построил цялостната стратегия на защитата си върху  “сектантството” на ответницата и родителите й, като му е придал значение на страховита заплаха за децата.

Аргументите, на които набляга, се препокриват с коментираните вече въпроси относно мартениците, великденските яйца, религиозните словоформи, използвани от неговия тъст, щампованите фланелки и Хари Потър /във визуалния му, мултимедиен вариант/.

По отношение на тези съображения настоящият състав може да изложи следното:

Както вече бе посочено, вярата и изповядването на която и да е религия в РБ е конституционнозакрепено и неотменимо право на всеки български гражданин, то не подлежи на държавновластнически контрол и основният закон на държавата ни не прави разлика между “традиционни” и “нетрадиционни” религии, по отношение на правата на гражданите.

Единственото ограничение, въведено императивно и безусловно, е това в ал. 2 на чл. 37 на КРБ – свободата на вероизповеданието  не може да бъде насочена срещу правата и свободите на другите граждани.

В този смисъл следва да се посочи изрично, че както липсват всякакви данни ответницата /и нейния баща/ да е правила опити да индоктринира ищеца против волята му и в разрез с неговите религиозни убеждения, така няма и никакви доказателства и дори индиции за подобно поведение спрямо децата. Последното би могло да се интерпретира като посегателство, най-малкото против правото им на свободен избор, което те могат да упражнят, достигайки съответната възраст.

Казаното по-горе относно изтъкнатите от ищеца примери /мартеници, великденски яйца, дрехи/, важи с пълна сила и тук. Още повече, че дори това да са личните виждания на бащата на ответницата, в никакъв случай не може и не следва да се  поставя знак за равенство между него и ответницата. Той също се ползва от гаранцията на чл. 37 от КРБ и чл. 39 от КРБ, и няма пречка да изразява вижданията си пред семейството на дъщеря си и дори да ги предлага - решаващо значение има това, дали действително е налице твърдяното “налагане”, тоест – насилствено и целенасочено въздействие с активно поведение, и, съответно – дали ответницата го е одобрявала /активно или пасивно/. Такова „натрапване”не е доказано, а и не е разграничено отношението на майката, както е коментирано по-горе.

Твърденията на ищеца, че бащата на ответницата е водел децата в своята “сектанстска църква” /като определението “сектантска” е твърде произволно използвано/, и ги е учил на нетипични изрази като “Слава на Бога”, на молитви и е определял православните прояви като “сатанински работи”, са пресилени и недоказани като системно поведение, а и не могат да се дефинират  изцяло като вредни или застрашаващи здравето или психиката на децата – вкусовете и предпочитанията на роднините във всяка една област на живота, дори когато са различни от тези на единия или двамата родители, не са опасни единствено заради съществуването си – определящи са само евентуалният им ефект или  натискът за възприемането им.

Самият ищец не е определял като рисково поведението на родителите на съпругата си през време на нейното отсъствие, след като редовно е оставял в дома им през уийкендите по-голямото дете.

В подкрепа на горното може да се каже, че всъщност липсват и абсолютно всякакви “следи” от подобно въздействие у по-голямото дете – каквито биха били установени чрез подробното, задълбочено, цялостно и всеобхватно социално проучване, извършено по време на първоинстанционното производство от социален работник при Д”СП”- Сливен. Представеният социален доклад не е оспорен, нито изнесените в него факти са по някакъв индиректен начин опровергани – в действителност те се препокриват и с фактологията, която може да се извлече от останалите доказателствени средства събрани от РС.

От доклада изготвен въз основа на личните и непосредствени впечатления на специално обучен и подготвен за това специалист, е видно, че в дома на родителите на ответницата няма обезпокоителни или нетипични елементи – символи, предмети, обстановка, които да породят безпокойство относно сигурността на децата. Обратното – установено е, че за тях е уредена специална стая, обзаведена с всички удобства, пригодена за деца на такава възраст и принадлежностите и играчките са обичайните и очаквани.  У самите деца – в изказа, държанието, отношението, липсват неестествени за пола и възрастта им прояви, или отклонения, които да обозначат какъвто и да е вид принудително въздействие върху психиката им във връзка с някаква религия. Същата констатация е направена и в детските заведения, посещавани от децата – поведението им е квалифицирано като нормално, без прояви на потиснатост, необщителност и обърканост, или ритуалничене и фразьорство, чужди за тази типична формална група.   

Всичко това говори против твърденията на ищеца.

На последно място може да се посочи още, че неговата теза не се подкрепя и от представеното от него, и събрано от РС като доказателствено средство, частно “психологично изследване” на детето К., от 28.09.2009г. Съдът не е длъжен да възприеме безкритично това изследване – то има характера на частен свидетелстващ документ и се цени само в съвкупност с останалите доказателства. Това изследване, в действителност, води до едно единствено фактическо заключение, макар и изведено по различен начин. Че едно здраво, весело, интелигентно дете, е поставено, по необясними за него причини, в ненормална, грозна, стресираща го, невнятна ситуация, на която то се чувства жертва. Чрез никой от използваните от клиничния психолог похвати, не е открит у детето и най-малък симптом за недопустимо въздействие върху психиката му чрез манипулативни прийоми в какъвто и да било религиозен аспект  – липсват белези в поведението, в начина му на изразяване, в жестовете, в игрите в отношението му към света, към родителите и към него самия,  които да сигнализират за отклонение, резултат от идеологическо, психологическо и емоционално насилие на верска основа. Детето показва само признаци на безпокойство, напрегнатост и тъга, за които не е необходимо специално образование или висока интелигентност да се предположат  при описаната по-горе обстановка и развилите се събития. Всеки нормално мислещ човек би могъл да стигне до заключението, че ако двамата души, на които едно дете безпрекословно вярва и безусловно обича, започнат “война” помежду си, и го използват като оръжие и щит едновременно, обявявайки го и за своя крайна цел, без да подбират методи, и без да държат сметка, че то също е живо човешко същество, то детето ще се почувства объркано - и шокирано и гневно, и уплашено и раздразнено, и уязвимо и агресивно, и неуверено и свръхактивно. Ето защо съдът не счита за показателно това заключение по повод въпроса за родителските качества на всяка от страните. То представлява предсказуема, но и солова констатация - пряка проекция на едно неестествено и извънредно положение, при което е нормално и детската психика да не е в обичайното си и естествено състояние, а да е реагирала адекватно на ситуацията. По тази причина това “изследване” не показва, всъщност, в обичайни условия какво би било отношението на детето, например, към всеки от родителите му, или към бабите и дядовците му, което – евентуално - да послужи за някакъв ориентир. По-скоро на детето безполезно е причинен  излишен допълнителен стрес.

В обобщение може да се каже, че въззивният състав намира, че неоправдано ищецът поставя  единствено върху ответницата отговорността за фрустрираното състояние на детето  -  напротив, цялата бърза поредица от екстремни събития е резултат на неговото поведение, което категорично не е съобразено точно с интереса на двете му малолетни деца – за да се охрани максимално, той следва да бъде безусловно поставен на първо място, а родителят, пожелал прекратяването на брака не може да си позволи категорично и неотвратимо да откъсне от живота на децата другия родител с незабавни и резки действия, и да се стреми да запази положението на всяка цена. Същият резултат би могъл да бъде постигнат с далеч по-премерени, обмислени и щадящи децата правни и фактически действия, чрез използване на медиация,  компромиси и рационален, градивен, а не деструктивен, маниер. Ответницата също е предприела действия, сходни с тези на ищеца, но като цяло нейното поведение е резултанта от акциите на ищеца, но тя също е допринесла за създаването на цялата ескалираща верига от събития, нараняващи както самите страни, така и техните деца.

Тъй като децата не са въведени в знание на ситуацията между родителите си, те усещат само създаденото напрежение, без да знаят източника му и това положение следва да се регулира и установи еднозначно, за да бъде създаден нов ритъм в тяхното ежедневие. Децата не са поляризирали чувствата си и обичат безусловно и искрено и двамата  си родители, и при адекватно и внимателно поведение на двамата, това не би следвало да се промени нито след прекратяване на брака им, нито при предоставянето на родителските права на единия от тях. В никакъв случай не може да се приеме, че възпроизведената от няколко свидетеля на ищеца фраза на К. “Не ме давай, тате”, трябва да се интерпретира като показател за трайно отношение, а само като резултат на извънредната ситуация.

С оглед изложеното съдът намира, че в настоящия момент двете деца следва да не се разделят и родителските права следва да се предоставят за упражняване на майката.

Необходимо е да се отбележи, че при извършването на тази преценка, съдът се е абстрахирал от въпроса за вината, като фактор за дълбокото и непоправимо разстройство на брака между страните. Приел е, че брачната вина в случая, не влияе върху качествата на родител на никой от двамата и се е ръководил изцяло и единствено от интереса на малолетните деца, който е поставил в основата на разсъжденията си, и още при обективната съпоставка между двете възможности, е констатирал къде безспорно той ще бъде максимално защитен.

Съдът не отрича изцяло качествата на бащата, способностите и възможностите му, готовността му да прояви всеотдайност, любов, търпение, желанието му да поддържа емоционална и духовна връзка с децата. 

Всичко това може и следва да стане, независимо от правното положение, което ще създаде съдебният акт – той не контролира чувствата между родителя и децата, и не въз основа на него ищецът ще формира поведението си занапред. Поради това, ако настъпят обстоятелства, променящи коренно настоящото фактическо положение, няма пречка правното положение също да се промени, като се приведе в съответствие с новосъздадената обстановка – като определящ отново ще е интересът на децата, до навършване на пълнолетието им. Но, тъй като водещият мотив винаги е интересът на децата, съдът счита, че за тях е изключително важно да не бъдат повече подлагани на психичен натиск, като бъдат поставяни в ситуация да избират между двамата родители, да се страхуват да не наранят някого от тях и да се чувстват като средство за въздействие. Поради това най-силната проява на родителска обич понякога се състои в това да се оттеглиш, вместо да преследваш формална победа на всяка цена. Да пожертваш собствените си желания и честолюбие, в името на спокойствието на децата, е висш израз на родителско достойнство и мъдрост, който, обаче, е  въпрос на личен избор, тъй като съдът не може да го наложи насила.

С оглед изложеното следва да се отмени решението и в частта, относно родителските права, като се постанови ново, с което те се възложат на първата въззивница.

Това налага и промяна в съпътстващите мерки, свързани с личните контакти на другия родител и месечната издръжка.

На бащата следва да се определи режим на виждане, който да е съобразен с местоживеенето, времето и възможностите на двамата родители, с възрастта и общото състояние на двете деца, и силната връзка помежду им. След като всички изброени компоненти се вписват в обичайните параметри, този състав счита, че графикът на личните контакти на бащата също следва да е утвърдения в съдебната практика обичаен такъв. Така може да се определи като задължителен, обвързващ страните, минимум, правото на бащата да осъществява лични контакти с двете деца едновременно, всяка първа и трета седмица от месеца от 08.00 ч. в събота до 20.00 ч. в неделя и един месец през лятото, несъвпадащ с платения годишен отпуск на майката. Липсва съществена причина този режим да бъде ограничаван, или либерализиран, тъй като, както се спомена – това е гарантираният от съда минимум, но няма законова пречка родителите по своя инициатива и добра воля сами да го разширят, или направят по-гъвкав и удобен, за да го пригодят към ежедневието си.

Другият обусловен и задължителен въпрос е относно издръжката на двете малолетни деца, който съдът, дори и без да е сезиран с изрична претенция, е длъжен служебно да разреши. В първоинстанционното производство ответницата е поискала в отговора си при присъждане на родителските права спрямо децата ищецът да заплаща и издръжка за тях в размер съответно на 70 лв. за по-голямото и 40 лв. за по-малкото дете.

С оглед преуреждането на отношенията по повод децата от въззивната инстанция, обжалваното решение следва да се отмени и в частта, касаеща присъдената издръжка, която майката следва да заплаща за малолетните деца. Това парично задължение следва да се пренесе върху бащата, който занапред няма да упражнява родителските права над тях.

Задължението за издръжка на непълнолетно дете е безусловно от гледна точка на възможността на детето да се издържа с имуществото си. Релевантните факти, подлежащи на установяване и съпоставка, са, най-общо – нуждите на детето и възможностите на родителите.

Нуждите на децата се определеят, най-общо, от пола, възрастта, здравословното им състояние и интелектуалните и духовните потребности на развиващи се индивиди. СлОС намира, че с оглед основното, непререкаемо по важност и приоритетност задължение на съда - да защити максимално интереса на непълнолетните деца, в духа на съвременните изисквания на нашето и европейското гражданско общество, към което се стремим да се приобщим, и предвид реалните социални отношения в страната, минимално достатъчният размер за месечната издръжка, е общо 200 лв. за по-голямото и 150 лв. за по-малкото дете, при това - сведени според естеството си, само до най-необходимото за живот в границите на човешкото достойнство – храна, облекло, елементарно домакинство, учебници и пособия, евентуално – разходи за културни и спортни развлечения.

Като се съобразят и възможностите на всеки от родителите - по-високо, но едва граничещо със средното за страната, брутно месечно трудово възнаграждение на майката, и по-ниското такова на бащата, липсата на задължения към други низходящи, и като се отчете обстоятелството, че родителят, при когото децата ще живеят – тяхната майка, освен в пари, ще участва в тяхната издръжка и в натура, като непрекъснато полага и лични, непосредствени, ежедневни физически грижи за тяхното отглеждане и възпитание, то така посоченият размер на паричната издръжка следва да се разпредели между двамата родители като абсолютна сума както следва – бащата следва да поеме месечно по 110 лв. за по-голямото и по 90 лв. за по-малкото дете, а майката – съответно – по 90лв. и 60 лв.

Тъй като искането е за 70 лв. за детето К., и 40 лв. за детето И., съдът следва да го уважи изцяло, без да присъжда свръхпетитум. Издръжка следва да се присъди от момента на поискването й чрез предявяване на отговора на исковата молба на 09.07.2009г. и се дължи до навършване на пълнолетие на децата, или до настъпването на правоизменящи или други правопрекратяващи я факти. От датата на поканата следва да се присъди и обезщетение за забава в размер на законовата лихва върху всяка просрочена вноска до окончателното й изплащане.

Решението не е обжалвано от никоя от страните по повод въпроса за предоставяне ползването на семейното жилище на съпруга и в тази част то е влязло в сила.

Първата въззивница е направила възражение за непроизнасяне от страна на СлРС по въпроса за фамилното име след прекратяване на брака.

Изявлението е направено едва в о.с.з, в устна форма, от процесуалния представител на страната. По същество то не съдържа в себе си искане до въззивния съд за  ПРОИЗНАСЯНЕ или за извършване на някакво конкретно процесуално действие.

Въззивният съд не може да се произнася по този въпрос по две съображения.

Първото е, че в качеството си на въззивна инстанция, СлОС е обвързан, посредством правилата на ГПК, от обхвата на въззивната жалба. Съгласно разпоредбите на чл. 269 – чл. 272 от ГПК, въззивният съд проверява служебно и изцяло атакувания акт само за неговата валидност, също служебно, но само в рамките на обжалването, извършва проверка и за допустимост. Правилността се проверява по искане на страната и то само в заявенито с жалбата параметри.

Приложено към настоящия случай, това означава, че, след като във въззивната жалба на първата въззивница липсва оплакване, въобще свързано с въпроса за фамилното име след прекратяването на брака, този въпрос излиза и извън обсега на въззивния контрол. Следва да се отбележи, че ако се приеме, че такъв иск относно фамилното име, действително е бил предявен пред РС, съединен с брачния, но липсва произнасяне – това не прави нищожен съдебния акт, също не става въпрос и за недопустим такъв. С непроизнасянето по този иск би било налице само непълно решение и редът за отстраняванен на този пропуск е съвсем различен – страната имаща интерес от тове е следвало да предприеме действия в съответствие с нормата на чл. 250 от ГПК, което не е сторила своевременно и то пред надлежния съд. Тъй като и пред въззивната инстанция няма искане за произнасяне – СлОС не би могъл, евентуално, да го администрира до съда, имащ компетенцията да се произнесе – СлРС.

Тъй като, обаче, в обхвата на  въззивната жалба липсва такова оплакване въобще, то и произнасяне по него също не следва да има.

Второто съображение, макар и излишно, с оглед гореизложеното, може да се изтъкне в отговор на изявлението на страната относно „задължителността” на предявяването и произнасянето по исковете, изброени в чл. 322 ал. 2 от ГПК, включващи иска за фамилното име.

Тъй като в действителност такова искане – нито като иск, нито в друг вид, не е предявявано пред РС, а единствено в доклада в с.з. на 23.10.09г.  докладчикът е посочил, че “страните следва да уточнят желанията си по повод фамилното име”, дори да се приеме, че е имало нередовност на ИМ, след като в тази част НЯМА ЖАЛБА, както се посочи, въззивният съд не може да я отстрани и да се произнесе.

От своя страна самата липса на такъв иск не може да опорочи в дълбока степен съдебния акт. С действалата към момента на предявяване на исковата молба за развод редакция на СК, въпросът за фамилното име беше поставен на принципното положение, че по начало се възстановява предбрачното фамилно име /за разлика от възприетия обратен с чл. 53 от СК в сила от 01.10.09г., че по начало, при липса на искане, се запазва брачното фамилно име./ При липса  на изрично искане, с оглед разпоредбата на чл. 322 ал. 2 и чл. 326 от ГПК, съдът се произнася служебно по този въпрос – така, в случая, при кумулиране на двете – материалното и процесуалното правило – крайният ефект от евентуалното произнасяне по служебен път, от страна на СлРС би бил възстановяване на предбрачното фамилно име на ответницата, което противоречие с фактическото положение може да й послужи за обосноваване на правния интерес по общия ред на чл. 19 от ЗГР.

ПО ОТНОШЕНИЕ НА ВТОРАТА ВЪЗЗИВНА ЖАЛБА – на ищеца в производството пред СлРС:

Този съдебен състав я намира за редовна и допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, подадена в законовия срок от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановИ. атакувания акт съд.

Същата, обаче, се явява неоснователна с оглед описаното по-горе и постановяването на противоположно решение по повод тези отношения.

В обобщение - щом правните изводи на двете инстанции напълно се разминават, въззивният съд счита, че първата въззивнва жалба следва да бъде уважена на изложените основания. Атакуваното решение следва да бъде отменено изцяло в обхванатата от тази жалба част и вместо него бъде постановено ново, в съответствие с мотивировъчната част на настоящия съдебен акт.

Районният съд не е провел надлежно и пълно събиране на допустими и относими доказателства, формираните фактически констатации не са достатъчно обективни и неправилно са приведени към правните норми, като по този  начин съдът е достигнал до незаконосъобразни правни изводи.

С оглед изхода на процеса отговорността за разноски следва да се понесе от втория въззивник – ищец пред РС, който следва да понесе своите и заплати тези на насрещната страна за двете инстанции в размер общо на 647, 60 лв.  Същият дължи и д.т. по сметка на СлОС върху присъдената издръжка в размер на 158, 40 лв.

Ръководен от гореизложеното съдът

                      

 

 

Р          Е          Ш         И :

                                               

 

 

О Т М Е Н Я  първоинстанционно решение № 910/03.12.2009г. по гр.д. № 2709/09г. на СлРС, във ВСИЧКИ ОБЖАЛВАНИ части, по въззивна жалба вх.№26612/16.12.2009г., с които:

- е признато за установено, че ВИНА за дълбокото и непоправимо разстройство на брака има съпругата,

- предоставени са за упражняване на бащата РОДИТЕЛСКИТЕ ПРАВА спрямо двете малотетни деца,

- определен е РЕЖИМ НА ЛИЧНИ КОНТАКТИ на майката с децата и

- е осъдена майката да заплаща МЕСЕЧНА ИЗДРЪЖКА за двете малолетни деца, както и изцяло в частта, относно разноските, като НЕЗАКОНОСЪОБРАЗНО  и вместо това

 

ПОСТАНОВЯВА:

 

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, че дълбокото и непоправимо разстройство на брака е настъпило по вина  на ДВАМАТА СЪПРУЗИ.

 

ПРЕДОСТАВЯ упражняването на родителските права спрямо малолетните деца К. Д. И. с ЕГН ********** и И. Д. И., с ЕГН ********** на майката П.И.И. с ЕГН **********,***, чрез адв. Г. Х..

 

ОПРЕДЕЛЯ  режим на лични отношения с двете малолетни деца К. и И. едновременно на бащата Д.К.И. с ЕГН ********** ***, както следва:

- всяка първа и трета седмица от месеца от 08.00 ч. в събота до 20.00 ч. в неделя и един месец през лятото, несъвпадащ с платения годишен отпуск на майката.

 

ОСЪЖДА Д.К.И. с ЕГН ********** ***, да заплаща месечна издръжка на малолетните деца  К.  и И. чрез тяхната майка и законова представителка П.И.И., в размер, съответно – по 70.00 лв. месечно за първото и по 40.00 лв. месечно за второто дете, считано от 09.07.2009г. до навършване пълнолетие на децата или настъпване на други законови правоизменящи или правопрекратяващи я факти, заедно с обезщетение за забава в размер на законоата лихва върху всяка закъсняла вноска до окончателното й изплащане.

 

ОТХВЪРЛЯ въззивна жалба вх. № 27135/22.12.2009г., подадена от Д.К.И., като НЕОСНОВАТЕЛНА.

 

 

 

ОСЪЖДА  Д.К.И. да заплати по сметка с аСлОС държавна такса върху присъдената издръжка в размер на 158, 40 лв.

ОСЪЖДА  Д.К.И. да заплати на П.И.И. направените разноски п оделото за двете инстанции в размер общо на 647, 60 лв.

 

 

Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКСРБ в едномесечен  срок от връчването му.

                                                

 

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 

         ЧЛЕНОВЕ: