Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N 70

 

гр. Сливен, 29.03.2010 г.

 

В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в открито заседание на двадесет и четвърти март през две хиляди и десета година в състав:                                     ПРЕДСЕДАТЕЛ :МАРГАРИТА ДРУМЕВА

ЧЛЕНОВЕ: НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

                    МАРТИН САНДУЛОВ

                    

при участието на прокурора ………и при секретаря М.Т. , като разгледа докладваното от М. Сандулов гр.  д.  N 103  по описа за 2010   год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

        Производството е образувано по въззивни жалби срещу първоинстанционно решение № 229от 11.01.2010г. по гр. дело № 356/2009г. на НЗРС, с което ответникът в това производство М.И.Д. е осъден да заплати на ищеца Г.Д.И. сумата от четири хиляди лева, представляваща обезщетение за нанесени неимуществени вредидно със законната лихва за забава върху главницата, считано от 05.03.2009г., като искът в останалата част до пълния претендиран размер от 10 000 лева е отхвърлен като неоснователен и недоказан.

        Първата въззивна жалба е подадена от ищеца в първоинстанционното производство. В нея се твърди, че претенцията му е следвало да се уважи по справедливост до размер от 7 000 лева. Изводите на съда за претърпените болки и страдания не отговарят на справедливото обезщетение, тъй като се касае за множество увреждания, характеризиращи се като леки телесни повреди, които са нанесени с особена жестокост. Не е съобразено обстоятелството, че пострадалият още изпитва болки и страдания, както и уплаха. Степенното нарушение на съзнанието е следвало да бъде преценено отделно от другите леки телесни повреди, което би довело по справедливост до по-голям размер на обезщетението. Отделно се обжалва и размера на присъдените на ответника разноски съразмерно на отхвърлената част от претенцията.

        Втората въззивна жалба е подадена от ответника в първоинстанционното производство. В нея се твърди, че присъденото обезщетение е прекалено завишено и несправедливо над размера от сумата 2000 лева. Съдът не е взел предвид обстоятелствата, че ищецът също е нанесъл на ответника наранявания и го е пръскал със сълзотворен спрей. Освен това нараняванията на пострадалия не са толкова значителни колкото е приел съда.

Във въззивните жалби  не са направени  доказателствени искания за събиране на нови доказателствени средства във въззивното производство.

 

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК ответникът и втори въззивник е подал писмен отговор против въззивната жалба на ищеца. В отговора се твърди, че жалбата е неоснователна. Присъденото от съда обезщетение е прекалено завишено с оглед характера на причинените увреждания. От друга страна то не е съобразено и с материалните възможности на ответника, нито с обстоятелството, че и на него са му били причинени болки и страдания.

В с.з. първият въззивник, ищец, се явява лично и изразява становище да бъде уважена подадената от него жалба. Депозирано е и писмено становище от представител по пълномощие по чл.32 т.1 от ГПК, с което се  поддържа жалбата по изложените в нея съображения и се оспорва основателността на жалбата, подадена от насрещната страна.

В с.з. вторият въззивник, ответник, редовно призован, не се явява. Чрез представител по пълномощие по чл.32 т.1 от ГПК се  поддържа подадената жалба и отговора на жалбата, подадена от насрещната страна, със съображения идентични на изложените в тях.

След докладване на жалбите и отговора не са направени възражения.

Въззивният съд намира въззивните жалби за допустими, отговарящи на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същите са подадени в срок, от процесуално легитимиран субект, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и  допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивните жалби, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства, намира, че обжалваното решение е и законосъобразно, поради което следва да бъде потвърдено.

 

Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея.

Също така въззивният състав споделя и правните изводи на РС, които са обосновани и намират опора в материалноправните норми, приложими към настоящия спор.

 

Изложените и в двете въззивни жалби+ оплаквания са неоснователни.

       

В случая не се спори от втория въззивник – ответник,  наличието на всички изброени елементи от сложния фактически състав на чл. 45 от ЗЗД. С влязлото в сила решение на наказателния съд – по НАХД № 545/09г. на НЗРС, съгласно разпоредбата на чл. 300 от ГПК, се установява безспорно деянието и авторството на ответника /въззивник в това производство/, неговата противоправност и вината на извършителя. Не се спори и относно настъпването на вредата, доколкото престъплението е резултатно по правната си същност, както и относно причинната й връзка с противоправните действия на ответника. Поради това са налице законовите предпоставки за възникване на задължение за обезвреда от негова страна.

В мотивите си районният съд е приел липса на съпричиняване на вредата от страна на увредения ищец.

Така, основното възражение на въззивника – ответник по първоначалния иск, е във връзка с размера на присъденото обезщетение, и е в две посоки – от една страна намира, че е напълно необосновано от първоинстанционния съд как въобще го е определил като цяло, а от друга – въззивникът е недоволен, че така определеният общ размер не е намален поради наличие на съпричиняване, като становището му е, че в действителност на това основание, искът следва да бъде уважен до размера на сумата от 2000 лева.  РС необосновано и неправилно е приел, че фигурата на съпричиняването не намира приложение, отказал е да редуцира размера на дължимото от ответника обезщетение и е уважил  предявения иск в двоен размер от посочения.

Тезата за наличие на съпричиняване по смисъла на чл. 51 ал. 2 от ЗЗД въззивникът - ответник е изложил както пред първоинстанционния, така и пред въззивния съд, и я изгражда върху това, че ищецът се е държал неприемливо и също му е нанесъл удари.

Съпричиняването по смисъла на тази разпоредба, е такова поведение на увреденото лице, което да е допринесло за настъпването на вредата, без значение виновно или не. Това понятие е конкретно и по-тясно от понятието за деликт. За института на съпричиняването на вредата по ЗЗД не е от правно значение генезиса на деликта. Причината, мотивът, който е довел дееца до осъществяване на престъпния състав на чл. 130 от НК, може да има значение само в наказателноправния аспект – доколкото може да се отчете като смекчаващо обстоятелство, облегчаващо наказателната му отговорност. Но след като в крайна сметка решението да извърши виновно и противоправно действие, ответникът е взел сам, и го е привел в изпълнение, гражданският съд се занимава само с тези последици, които, обективирайки вреда, подлежат на обезщетяване. Така в случая вредата, чието поправяне ищецът претендира, е неимуществена, и се изразява в претърпени от него болки и страдания  от травми по тялото, нанесени от ответника. Това е вредата, като доказан непререкаем резултат от деликта, и само ако с поведението си ищецът е допринесъл за нейното настъпване, това може да доведе до намаляване на имуществената отговорност на увредилия го ответник. В действителност такива обстоятелства нито са посочвани, нито установявани или доказвани- точно обратното - всички наранявания на ищеца са причинени единствено и само от ответника.

Другояче щяха да стоят нещата, ако ищецът беше осъществил пръв състава на престъплението „причиняване на телесна повреда” – тоест – ако пръв беше предприел физическо посегателство спрямо ответника – тогава поведението на последния би придобило различно значение, и въпросът за приноса за настъпване на уврежданията на ищеца, би бил разгледан в тази светлина. По приключилото НАХД  обаче, от една страна, еднозначно и неотвратимо, единствено ответникът е признат за виновен. Освен това за ответника е прието, че той е започнал пръв да осъществява изпълнителното деяние за нанасяне на телесни повреди, както и, че е невъзможно да се установи категорично обратното. От друга страна, гражданският съд, който не е обвързан изцяло с тези заключения, също не е събрал никакви годни, относими и убедителни доказателства, че фактическото положение е било различно, или за такова поведение на ищеца, което да представлява самостоятелен граждански деликт, респективно - да е спомогнало по някакъв начин за получаване на конкретните по вид, характер и сила, физически травми.

Ето защо пълната имуществена отговорност следва да се понесе от ответника.

Възраженията му за уважаването на претенцията в  размера, определен от районния съд, са също неоснователни.

Размерът на гражданската отговорност трябва да е адекватен на нанесените увреждания, поради което следва да се проведе принципа за обезщетяване на всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от непозволеното увреждане, без значение дали са имуществени или неимуществени.

Имуществени вреди не са претендирани. Ищецът търси обезщетяване само на претърпените неимуществени такива под формата на болки, страдания и неудобства. Тъй като този вид вреда е без паричен или друг имуществен еквивалент сама по себе си, законодателят е постановил определянето на размера на обезщетението за претърпяването й да става въз основа на принципите на справедливостта, съгласно разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД. Понеже няма легална дефиниция на тези принципи, съдът ги прилага по вътрешно убеждение, но на базата на конкретните обстоятелства и общите правови норми, като се ръководи най-вече от характера на увреждането и степента на страданието. Така в случая се касае за причиняване на лека телесна повреда – масивна контузия на главата, с множество кръвонасядания, болезнени подутини и охлузвания в областта на дясната половина на челото, тилно-теменната област на главата, контузия на носа, кръвонасядания и болезнен травматичен оток в областта на бузите. В съответствие с възложената му доказателствена тежест, ищецът е доказал успешно вида, характера, продължителността и степента на претърпените болки и страдания,  и като ги е съобразил в светлината на цялостното правоотношение и съпътстващите причиняването на вредите обстоятелства, съдът намира, че сумата от 4000 лв. представлява справедливо обезщетение, като максимален еквивалент на претърпения от ищеца телесен и душевен дискомфорт.

Изложените съображения относно справедливостта на присъденото обезщетение за обезвреда сочат, че и жалбата на въззивника – ищец, с която се претендира изменение на решението, като бъде увеличен размера до сумата от 7000 лв., е неоснователна. Получените травматични увреждания не се отличават с по-голяма интензивнаст и трайност от характерните за този вид телесни повреди. Липсват доказателства те да са рецидивирали и да не са отшумели.

Щом правните изводи на двете инстанции съвпадат, въззивният съд счита, че липсват отменителни основания и въззивнвата жалба следва да бъде оставена без уважение. Атакуваното решение следва да бъде потвърдено. Районният съд е провел надлежно и пълно събиране на допустими и относими доказателства, въз основа на които е формирал обективни фактически констатации и правилно ги е привел към съответстващата им правна норма, като по този  начин е достигнал до законосъобразни правни изводи.

Страните са претендирали разноски пред тази инстанция, но с оглед изхода на процеса те не следва да им се присъждат.

 

Ръководен от гореизложеното съдът

 

 

Р     Е     Ш     И  :

         

ПОТВЪРЖДАВА решение № 229от 11.01.2010г. по гр. дело № 356/2009г. на НЗРС.

         

 

Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКСРБ в едномесечен срок от връчването.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

                                                         

ЧЛЕНОВЕ: