Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N  85

гр. Сливен, 26.04.2010 г.

В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  откритото заседание на двадесет и първи април през двехиляди и десета година в състав:                

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                             МАРГАРИТА ДРУМЕВА ЧЛЕНОВЕ:                                                           НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

                                                                               мл. с. МИРА МИРЧЕВА

при участието на прокурора ……...………….и при секретаря П.С., като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева въз.гр.  д.  N 113 по описа за 2010  год., за да се произнесе, съобрази следното:

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Обжалвано е изцяло първоинстанционно решение № 235/20.01.2010г. по гр.д. № 479/09г. на НзРС, с което е отхвърлен като неоснователен и недоказан предявения от въззивника иск за установяване съществуването н авземане по чл. 422 ал. 1 от ГПк, за признаване за установено между страните, че Д.Г. Г. дължи на “ВЖК Родопа Нова Загора” ООД, гр. Нова Загора, сумата 6 917, 40 лв., представляваща парично задължение по запис на заповед от 08.07.2008 г., заедно с лихва за забава от 19.12.08г.и разноски по издаването на ЗИ и ИЛ в размер на 388, 35 лв., и са присъдени разноски по делото.

Решението е обжалвано от ищеца в първоинстанционното производство,  който твърди във въззивната жалба, че същото е незаконосъобразно, необосновано и неправилно. Счита, че районният съд е формирал фактическите си констатации въз основа на оспорени доказателства, приетите за установени факти, не са доказани надлежно и в резултат – изградените правни изводи са необосновани и неправилни. Заявява, че е неправилна интерпретацията на събраните доказателства от страна на районния съд, и те, в действителност, водят до противипилижния извод – за основателност на иска. Поради това моли въззивния съд да отмени изцяло обжалваното решение и вместо това да постанови ново, с което да уважи претенциите му. Иска разноски за двете инстенции.

            С въззивната жалба въззивникът не е направил доказателствени или процесуални искания.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемата страна е подала писмен отговор. С него тя заявява, че жалбата е допустима, но неоснователна и иска същата да бъде отхвърлена.  Заявява, че първоинстанционният съд не е допуснал посочените нарушения, решението му е правилно, обосновано, законосъобразно, почива на вярна и обективна фактическа обстановка, изградена възрху надлежно събрани годни доказателства, тълкувани в тяхната съвкупност и това е довело до правилен краен извод за неоснователност на иска. Моли въззивния съд да потвърди обжалваното решение и присъди разноските за тази инстанция.

С писмения отговор въззиваемият не е направил процесуални или доказателствени искания.

В същия срок не е подадена насрещна въззивна жалба.

След докладване на жалбата и отговора, страните не са направили възражения и не са упражнили процесуални права във въззивната фаза на производството.

В с.з., въззивникът, редовно призован, чрез процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, поддържа въззивната жалба и моли съда да я уважи на основанията, изложени в нея.

В с.з. въззиваемият, редовно призован, не се явява, за него се явява процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, който оспорва напълно въззивната жалба и моли съда да я отхвърли, като потвърди обжалваното решение. Поддържа становището си изложено в отговора.

Няма представени по реда на чл. 149 ал. 3 от ГПК писмени бележки.

Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в срок, от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед пълния обхват на  обжалването – и допустимо.

Този състав, при проверката по реда на инстанционния контрол, констатира, че фактологията на СлРС е безспорно установена след съвкупната преценка и анализ на всички събрани по делото годни, допустими и относими писмени доказателствени средства, които са еднозначни, безпротиворечиви и непререкаеми, поради което, с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, въззивният съд ПРЕПРАЩА своята фактическа обстановка към формираната от първоинстанционния съд, както е изложена в мотивите на решението.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните доказателства, намира, че обжалваното решение е и правилно.

Първата група възражения на въззивника за допуснати процесуални нарушения от районния съд, са неоснователни. Оспореният по отношение достоверността на датата, писмен документ – частен, диспозитивен, изходящ от трето лице и неносещ подписа на оспорилата го страна – пълномощно от 07.07.08г., е бил обект на производство по оспорване, за което е прието, че е успешно отблъснато от страната, носеща тежестта на доказване. Свидетелските показания, с оглед вида и формата на документа, са допустими, а с оглед и произхода им – съдът намира, че са и достатъчно надеждни. Допустимостта на останалите гласни доказателства, касаещи неформалните отношения на страните като цяло, във връзка с протичането на търговските им правоотношения, също е извън съмнение. Що се отнася до оспорената фактура - № 719/08.07.2008г., СлОС намира, че дори тя да не е изрядна като счетоводен документ, това може да се отрази на други права и задължения на търговците, но спрямо конкретния, правнозначим факт, който стои в основата на тезата, с която се брани ответника – че е налице идентично парично задължение с друг произход, което, всъщност, е “каузата” на едностранната сделка “запис на заповед”, то тези възражения са неотносими. Този факт е установен чрез няколко, еднопосочни, допълващи се, еднозначни и стабилни доказателства, обективирани и в писмени и в гласни доказателствени средства.

Поради това фактологията, възприета от РС е правилна, обоснована и кореспондираща със събраните доказателства.

Що се отнася до материалноправните съображения относно дължимостта на паричната сума, въз основа на запис на заповед, правните изводи на първоинстанционния съд също са законосъобразни и правилни.

При проверката на валидността на записа на заповед от формална страна, извършена от съда, постановил издаването на заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист, е установено, че документът притежава всички необходими реквизити и е валидна ценна книга, пораждаща менителничен ефект, чиято същност се изразява и в това, че поставя в действие паричното притезание на издателя.

Безспорно е, че записът на заповед по своята правна характеристика представлява едностранна абстрактна сделка. Последната дефинитивно представлява сделка, при която предоставената имуществена облага не е свързана с определена кауза (основание, причина) и липсата на кауза при нея не води до нищожност, както при каузалната сделка. Също така е известно, че обикновено зад абстрактната сделка стои каузална сделка. Двете, разбира се, могат да се намират в различно взаимоотношение помежду си и това, за всеки отделен случай, следва да се прецени и съобрази с оглед всички останали факти по делото.

Не бива да се абсолютизира абстрактния характер на записа на заповед като едностранна сделка. Това не означава, че във всеки един случай издаването му не е във връзка със съществуващи други отношения между страните, тоест изначално липсва основание, поради което се поема задължението по него. Абстрактността се изразява в това, че записът на заповед сам по себе си не е обвързан с определена кауза, без обаче това да означава пълно откъсване от повода, който е послужил за издаването му.

Затова действително са допустими такива субективни менителнични възражения, свързани със съпътстващите записа на заповед каузални взаимоотношения между страните, които да се основават на воля на страните да свържат каузалното с менителничното правоотношение. От друга страна вътрешното основание за поемането на  паричното задължение не може и не следва да замести във всеки един случай афишираната безусловност и необвързаност на същото, защото това ще обезсмисли целта и предназначението на този вид сделки и ще ги трансформира автоматично в най-различни видове договорни или недоговорни отношения.

Следва да се установи балансът, който ще мотивира прилагането, или съответно – дерогирането на правилата на абстрактната сделка, която цели бързина и ефективност при реализиране на парично вземане, като се избегнат именно общите правила за доказване.

В светлината на изложеното е видно, че в насотящия случай следва да се прецени налице ли е била наистина такава воля у страните – да свържат менитленичното с каузалното правоотношение - и дали във вътрешните им взаимоотношения превес има каузалното отношение, респективно – менителничното да е поставено в зависимост от него. /При това положение, ако то е същественото и решаващо правоотношение, би могло да се стигне, например, до прилагане на фигурата на релативната симулация и при надлежно установяване на предпоставките за това - или да се приложат правилата на дисимулираната сделка, или - на извъндоговорна отговорност, но защита в тази посока, ответната страна не е предприела/.

Именно в този смисъл са установени отношенията между страните – задължението за заплащане на цена по договор за покупко-продажба е дало повод за издаване на записа на заповед, като необявено “обезпечение” и това представлява “каузата”, стояща в основата на подписването на процесния запис – субективно съзнание за това са имали и издателят, и ползващият се от менителничния ефект ищец.  В този смисъл е явно, че е налице едно парично задължение, което произтича от договор за покупко-продажба и съществуването му е основанието за издаване на записа на заповед. Щом то е погасено чрез плащане, това елиминира и съществуването на паричното задължение по записа на заповед – тъй като, както се посочи вече, това не са две различни задължения, а само едно,  но обективирано в две различни правни форми.

Така че, дори записът на заповед сам по себе си, като ценна книга, да би могъл да произведе на собствено основание /като абстрактна сделка/, менителничния си ефект, то изпълнението на паричното задължение, “парализира” този ефект, тъй като, в случая, плащането по каузалната сделка е равносилно на плащане по записа.

Поради това съдът намира, че искът по чл. 422 ал. 1 от ГПК не е доказан от страна на ищеца и следва да се отхвърли като неоснователен. Той не успя да докаже убедително и непререкаемо съществуването на спорното вземане, докато ответникът – обратното – чрез доказаните си възражения установи липсата на това задължение, за незабавното изпълнение на което са издадени заповед и изпълнителен лист от РС.

Ето защо, след като правните изводи на двете инстанции съвпадат, въззивният съд следва да остави без уважение жалбата и потвърди атакуваното решение. Районният съд е провел надлежно и пълно събиране на допустими и относими доказателства, въз основа на които е формирал обективни фактически констатации, които правилно  е привел към съответстващите им правни норми, като по този  начин е достигнал до законосъобразни правни изводи.

С оглед изхода на процеса отговорността за разноски следва да се възложи на въззивника и той следва да понесе своите както са направени. Въззиваемият е претендирал, но не е доказал разноски за тази инстанция и такива не следва да му се присъждат.

Ръководен от гореизложеното съдът

                            

Р     Е     Ш     И  :

                             

ПОТВЪРЖДАВА  първоинстанционно решение № 235/20.01.2010г. по гр.д. № 479/09г. на НзРС.

 

Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКСРБ в едномесечен срок от връчването му на страните.

 

  ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                                   ЧЛЕНОВЕ: