Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N 91

 

гр. Сливен, 25.05.2010 г.

 

В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в открито заседание на двадесет и осми април през две хиляди и десета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ :МАРГАРИТА ДРУМЕВА

ЧЛЕНОВЕ: НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

                    МАРТИН САНДУЛОВ

                    

                                                                                       

при участието на прокурора ………и при секретаря Е.Х. , като разгледа докладваното от М. Сандулов гр.  д.  N 159  по описа за 2010   год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.

Подадена е въззивна жалба против решение № 5 от 15.01.2010г. по гр. дело № 1/2009г. на КРС, с което е допуснато да се извърши делба между въззивниците и въззиваемите по отношение на три имота в землището на с.Тича, община Котел, при квоти от право на собственост:

Ж.А.Д. – 15/60 ид.ч

Д. А.Д.     -   15/60 ид.ч

Р.И.Д.    - 1/60  ид.ч

В.С.Д. – 1/60 ид.ч

П.С.Д.  - 1/60 ид.ч

Х.П.Д. – 3/60 ид.ч

Т.З.Д.     - 6/60 ид.ч

С.Ц.Д. – 2/60 ид.ч

Е.Й.Д. – 2/60 ид.ч

С.Й.Д.      - 2/60 ид.ч

П.Г.Р. – Г. – 3/60 ид.ч

С.Г. П.    - 3/60 ид.ч

Т.С.К. – 6/60 ид.ч

С жалбата се атакува решението в частта, с която са определени квотите от правото за собственост. Въззивниците и ищци в първоинстанционното производство Д. А.Д. и Ж.А.Д. претендират, че квотите им следва да бъдат в размер на ¼  ид.ч за всеки от тях, 1/72 ид.ч за Р.И.Д.,   В.С.Д. и П.С.Д.,  1/24 за Х.П.Д., 1/12 за Т.З.Д. ,по 1/36 за С.Ц. Д.а,Е.Й.Д. и С.Й.Д., по 1/24 за  П.Г.Р. – Г. и С.Г. П.  и 1/12 за Т.С.К..  

Прави се оплакване, че изводът на съда, че ищците не са наследници на Е.С.Д., която е пряка наследница на общия наследодател Й. А. Т. и майка на прекия наследодател на ищците А. С.Д. е неправилен и незаконосъобразен. Безспорно е бил установен факта, че А. С.Д., син на Е.Д., е осиновен от леля си, сестра на Е.Д. – Ж.Й.К.. Осиновяването било извършено по Закона за извънбрачните деца и осиновяването, като определението на Сливенския областен съд е от 22.09.1941г. Към този момент законодателството е познавало само непълното осиновяване. Последвалите законодателни промени на водят до промяна и на този факт – наличието на непълно осиновяване. Немотивирано районният съд е приел, че разпоредбата на чл.81 ал.2 от ЗЛС с изменението от 1961г. разпростира действието си върху заварените осиновявания и всички те се трансформират от непълни в пълни. Нито закона, нито практиката предвиждат или тълкуват автоматично превръщането на заварени непълни осиновяванея в пълни и без волята на лицата, участвали в осиновителната процедура. Института на непълното осиновяване се запазва в последващите изменения на нормативните актове. Поради това следва да се приеме, че е запазен характера на осиновяването като непълно и  А. С.Д. се явява наследник и на рожденните си родители, което води до промяна на квотите от правото на собственост.    

Във въззивната жалба не са направени  доказателствени искания за събиране на нови доказателствени средства във въззивното производство.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемата страна е подала писмен отговор. В него се твърди, че оплакванията, съдържащи се в жалбата са неоснователни, а решението на районния съд е правилно и обосновано. Ако до 22.05.1969г. / една година след влизане в сила на СК 1968/ завареното осиновяване не е било превърнато в непълно, то остава окончателно подчинено на режима на пълното осиновяване, при което се прекратяват правата и задълженията между осиновения и роднините му по произход. Затова се счита, че решението по отношение на определените квоти от правото на собственост е законосъобразно.

В с.з., за въззивниците, редовно призовани, не  се явяват, не се явява и процесуален представител - адвокат, упълномощен по реда на чл. 32 т.1 от ГПК.

В с.з. въззиваемите не се явяват, не се явява и процесуален представител - адвокат, упълномощен по реда на чл. 32 т.1 от ГПК.

По реда на чл. 149 ал. 3 от ГПК са подадени писмени бележки от процесуален представител на въззивниците, в които се поддържат изложените в жалбата твърдения и искания.

Въззивният съд намира въззивната жалба за допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в срок, от процесуално легитимиран субект, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и  допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства, намира, че обжалваното решение е и законосъобразно, поради което следва да бъде потвърдено.

 

Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея.

 

Също така въззивният състав споделя и правните изводи на РС, които са обосновани и намират опора в материалноправните норми, приложими към настоящия спор.

Изложените във въззивната жалба оплаквания са неоснователни.

Действащият правен режим на осиновяването към 1941 г. е уреден със Закона за извънбрачните деца и осиновяването /ДВ.бр. 467/26.11.1940 г./, последният отменен с разпоредбата на чл. 165 от ПР на ЗЛС, приет с ДВ. Бр.182/1949 г.. До изменението на чл. 81 ЗЛС (отм.)през 1961 г. / ИЗВ. Бр.50/61 г./ българското право с познава само т.н. непълно осиновяване, съгласно което, според чл. 46 ЗЛС - осиновеното лице е наследник на своя осиновител, както и "осиновеното лице запазва всички права и задължения със семейството, към което принадлежи по рождение - чл. 49 ЗЛС, т.е.наследява и родителите си по произход.

След изменението на ЗЛС през 1961 г., с разпоредбата на чл. 81 ал. 2 ЗЛС (отм.), законодателят установява правилото, че съществуващата връзка на осиновеното лице с неговите родители по произход се прекратява по силата на самия закон. Т.е. налице една съществена законодателна промяна, която не само действа занапред, но и пренормира с обратна сила съществуващите към този момент "осиновителни правоотношение", като за случаите на заварено непълно осиновяване, се прилага новото правило и те се считат за пълно осиновяване.

Едва с разпоредбите на СК от 1968 г., българският законодател урежда възможността едно лице / при определените условия/ да бъде осиновено пълно, т.е. да преустанови всякаква връзка с роднините си по рождение и единствено правната връзка да обуславя отношенията в рода на осиновителя, както и непълното осиновяване, при което наред с се новите връзки с осиновителя и неговите роднини, се запазват и връзките с роднините по произход.

С обжалваното решение районния съд е приел, че осиновяването на А. С.Д. е преминало от непълно в пълно осиновяване към изменението на закона от 1961 г., и именно като такова е "заварено осиновяване " по см. на чл. 105 СК от 1968 г..

Новият Семеен кодекс влезе в сила на 23 май 1968 г. или след смъртта на осиновителката. За заварените осиновявания той прогласи в чл. 105, ал. 1 СК да се прилагат правилата на чл. 54 СК - по начало счита заварените осиновявания като пълни осиновявания, при които връзките между осиновения и роднините му по произход се прекратяват и се заменят с нови такива между него и осиновителя. По изключение в чл. 105, ал. 2 СК създаде възможността осиновителят, осиновеният и родителите на последния в едногодишен срок от влизане в сила на СК да поискат за заварени осиновявания да се прилагат в бъдеще правилата на чл. 55 СК на непълното осиновяване, при което правата и задълженията между осиновения и роднините му по произход се запазват и съществуват едновременно с новосъздадените отношения между осиновения и осиновителя. Възможността да се иска това възниква едва с влизане в сила на Семейния кодекс - от 23 май 1968 г. Тя може да се упражни само в едногодишен срок - до 23 май 1969 г., при условие че заинтересуваните лица: осиновителят, осиновеният и неговите рождени родители, са поискали това в горния срок.

В настоящия случай обаче едно от тези лица – бащата С. Тодоров Д., е починало преди влизане в сила на Семейния кодекс. С неговата смърт осиновителното правоотношение е вече прекратено и целите на осиновяването са постигнати. Няма законно или друго основание, поради което да се измени това ликвидирано състояние, нито са налице всички лица, легитимирани съгласно чл. 105, ал. 2 СК да искат изменение на първоначалното осиновяване.

Така, след като не е налице изпълнение на законовите изисквания, то общият наследодател на въззивниците не е наследил своите рожденни родители, а единствино осиновителката си и определените от съда квоти са правилни и законосъобразни.

Щом правните изводи на двете инстанции съвпадат, въззивният съд счита, че липсват отменителни основания и въззивнвата жалба следва да бъде оставена без уважение. Атакуваното решение следва да бъде потвърдено. Районният съд е провел надлежно и пълно събиране на допустими и относими доказателства, въз основа на които е формирал обективни фактически констатации и правилно ги е привел към съответстващата им правна норма, като по този  начин е достигнал до законосъобразни правни изводи.

Страните са претендирали разноски пред тази инстанция, но не са представени доказателства, че такива са направени от въззиваемите, поради което не следва да им се присъждат.

Ръководен от гореизложеното съдът

 

Р     Е     Ш     И  :

 

          ПОТВЪРЖДАВА решение № 5 от 15.01.2010г. по гр. дело № 1/2009г. на Котелския районен съд.

 

          Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКСРБ в едномесечен срок от връчването

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

                                                         

 

         ЧЛЕНОВЕ: