Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N  108

 

 

гр. Сливен, 04.06.2010 г.

 

 

              В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

 

 

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  откритото заседание на деветнадесети май през двехиляди и десета година в състав:                

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                                 НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:                                                             МАРТИН САНДУЛОВ

                                                                                мл.с. МИРА МИРЧЕВА

при участието на прокурора ……...………….и при секретаря М.Т., като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева въз.гр.  д.  N 170 по описа за 2010  год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Обжалвано е изцяло първоинстанционно решение № 10/19.02.2010г. по гр.д. № 320/09г. на НзРС, с което е  признато за установено по отношение на страните, че ищцата е собственик на ½ ид.ч. от недвижим имот в с. K., община Н.З., ответниците са осъдени да й предадат владението, отменени са за по ½ ид.ч. констативен нотариален акт и нотариален акт за продажба на целия имот и са присъдени разноските по делото.

Въззивниците – ответници в първоинстанционното производство, обжалват решението изцяло, като  считат, че то е незаконосъобразно, необосновано и неправилно, постановено при нарушение на материалните и процесуални норми. Счита, че РС е допуснал процесуални нарушения свързани с непълен проекто-доклад, неотговарящ на изискванията на чл. 140 от ГПК, от това произтичат и други нарушения, във връзка с определяне на подлежащите на доказване обстоятелства и разпределянето на доказателствената тежест. Освен това заявява, че фактическата обстановка на първоинстанционния съд е неправилно основана само на част от свидетелските показания, за които не е обсъден въпроса за заинтересуваността на тази група свидетели, а по отношение на другата част – не е посочено по каква причина не се кредитират техните показания. Въззивниците твърдят и, че правните изводи на РС са необосновани, тъй като не почиват на събраните доказателства – тоест съдът безпричинно е приел, че наследодателят не е извършил нито правни нито фактически действия по предаване на владението върху спорния имот на ищците. Поради изложените съображения въззивниците молят обжалваното решение да бъде изцяло отменено и вместо него СлОС да постанови ново, с което отхвърли предявените искове. Евентуално молят делото да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на НзРС. Претендират разноските за двете инстанции.

Във въззивната жалба не са направени доказателствени или процесуални искания.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемата страна е подала писмен отговор. С него оспорва изцяло въззивнага жалба, твърди, че същата е неоснователна, атакуваното решение не страда от посочените в нея дефекти, а е правилно и законосъобразно. Моли то да бъде потвърдено, като счита, че РС правилно е приел, че са неоснователни твърденията, че наследодателите са предоставили владението на имота на ответницата, а обещание, действащо след смъртта им, е без правна стойност. Претендира разноските за тази инстанция, представя опис.

Няма направени доказателствени искания.

В същия срок не е подадена насрещна въззивна жалба.

В с.з., въззивници пор.№№ 1 и 2, редовно призовани, се явяват лично, пор. № 3, редовно призован, не се явява, за тримата се явява процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, поддържат въззивната жалба и молят съда да я уважи.

В с.з. въззиваемата, редовно призована, не се явява, за нея се явява процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК,  който оспорва въззивната жалба като неоснователна, поддържа изложените в отговора си съображения. Моли въззивния съд да потвърди атакуваното решение, което счита за правилно и законосъобразно.

Подава и писмена защита по реда на чл. 149 ал. 3 ат ГПК, с която развива по-подробно същата аргументация.

След докладване на жалбата и отговора, страните не са направили възражения.

Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в срок, от процесуално легитимирани субекти, имащи интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед пълния обхват на  обжалването – и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства, намира, че обжалваното решение е и законосъобразно, поради което следва да бъде потвърдено.

Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея.

Също така въззивният състав СПОДЕЛЯ и правните изводи на РС, които са обосновани и намират опора в материалноправните норми, приложими към настоящия спор.

Изложените във въззивната жалба оплаквания са неоснователни.

Първоинстанционният съд, въз основа на изложените в обстоятелствената част на исковата молба, е дефинирал параметрите на спора и е дал съответстващата на твърдяното от ищцата накърнено нейно право, квалификация на иска, като такъв по чл. 108 от ЗС във връзка с чл. 537 ал. 2 от ГПК.

Въззивната инстанция счита за неоснователни оплакванията на въззивната страна относно допуснати процесуални нарушения във връзка с доклада на исковата молба и нарушаване на разпоредбите на чл. 140 и чл. 146 от ГПК. РС е квалифицирал правилно предмета на спора, определил е подлежащите и неподлежащи на доказване относими факти, разпределил е правилно доказателствената тежест за тях и е дал възможност на страните да ангажират доказателства. Надлежно им е връчил преписи от писмения си доклад и им е осигурил в хода на процеса равна и пълна възможност за участие и защита.

Ищцата сочи като основание за своята претенция  възникването на право на собственост върху ½ ид.ч. от имота чрез наследяване от родителите си. Несъмнено е установено, че тя и първата ответница са сестри и единствени наследници по закон на двамата си родители – майка Р.П., починала на 22.06.03г. и баща Н.П., починал на 12.08.2008г., които са притежавали спорния имот. Съгласно общите правила на наследяването по закон, при това положение, след смъртта и на втория родител, всяко от двете деца придобива по наследство правото на собственост върху 1/2 ид.ч. от имота и ищцата валидно може да се легитимира като собственик на едната половина.

За да й се отрече това право, е необходимо да са настъпили такива правоизменящи или правопрекратяващи факти, които правна норма да свързва с такава последица – загубване правото на собственост.

В настоящия случай ответната страна противопоставя на ищцата като по-силно основание придобиването от тяхна страна на същото вещно право – първите двама – чрез оригинерния способ на давностното владение, третата – по деривативен начин – чрез договор за покупко-продажба, което изключвало нейното /на ищцата/ право на собственост.

В тежест на първите двама ответници е било да докажат двата обективни елемента, които следва да притежават и субективния признак, установени в нормите на ЗС, формиращи сложния и динамичен фактически състав, с който законът свързва придобиването по давностно владение на недвижим имот. Това е способ за придобиване право на собственост върху чужда вещ чрез фактическо упражняване на съдържанието на това право по определен начин, в продължение на определен от закона срок от време.

Установено е категорично, че нито към момента на съставяне на констативния нотариален акт от 29.12.2008г., нито към момента на предявяване на иска – 01.06.2009г., не са били налице условията за възникване на правото на собственост в патримониума на първата ответница /респективно – и на съпруга й/, на основание на изтекла придобивна давност спрямо ищцата, считано от смъртта на техния баща през м. 08. 2008г., най-малкото поради липсата на изискуемия от закона срок. Това е абсолютна и достатъчна пречка, която обезсмисля изследването на другите предпоставки, заложени в ЗС.

Тъй като защитната теза на ответната страна се опира на владение, датиращо от по-ранен момент – още приживе на наследодателите, то следва да се установи, от една страна – дали то е било упражнявано в отсъствието на собствениците против тях, или едновремено със собствениците с предадено владение, и от друга – че самата ищца не е упражнявала владение по същото време, или поне не е смущавала тяхното.

Несъмнено е доказано, че родителите – собственици на имота, са живели в него до смъртта си, и с тях са живели ответниците. При това положение не може да се обсъжда въобще хипотезата на владение против собственика, когато той, по една или друга причина, не държи сам /или чрез другиго/ имота. Щом цялостното му фактическо ползване е било осъществявано едновременно от собствениците-наследодатели и от ответниците, за да се приеме, че в тяхна полза тече владелчески срок, тоест - че те го държат и владеят за себе си, следва да се докаже, че владението им е предадено от първите.

Този състав не счита, че такъв акт на предаване е надлежно доказан от страната, имаща интерес да установи този положителен факт, от който черпи изгодни за себе си правни последици. Свидетелските показания в тази насока са изключително ненадеждни. Всички възпроизведени от свидетелите на ответната страна изявления на бащата-наследодател във връзка с помощта и грижите на дъщеря си И. и семейството й /ответници по делото/, са израз на признание и благодарност и имат повече морална стойност. Фразата “ .. на И. й давам двора, той ще бъде неин”, чисто семантично може да се тълкува по-скоро като намерение за извършване на разпореждане за след смъртта на наследодателя, но в никакъв случай не и като акт на предаване на владението. Освен това, дори да се възприеме обратното, то едва от този момент нататък /а той не е фиксиран точно във времето/, би могло да се постави в течение давностното владение на ответниците, и при всички положения то не е с достатъчната продължителност, а няма и абсолютно никакви индиции, че подобен акт е извършила приживе и майката на спорещите сестри. Така съдът счита, че не е доказано дори намерение на наследодателя да предаде владението на ответниците, като сам се лиши от него за самия себе си – такова не е обективирано в никакви конкретни, фактически действия, а реално извършени правни действия, които да доведат до такъв резултат, също няма.

Освен това горното важи и по отношение на частта от правото на собственост, наследена от ищцата след смъртта на майката-наследодателка през 2003г.

Що се отнася до останалите задължителни белези на владението като процес на упражняване на фактическа власт върху имота, при наличието в кумулативна даденост  в продължение на 10 години на които, може да възникне правото на собственост – явно, несмущавано и непрекъснато – тяхното съществуване също не бе непререкаемо и несъмнено доказано. Обратното – установено е, че ищцата е ползвала имота /и двора, и постройките/, събирала е плодове за себе си в течение на почти целия относим период – отчетен като 10 години назад от издаване на констативния нотариален акт. Доказано е чрез гласните доказателствени средства – свидетелските показания на свидетелите и на двете страни, че това ищцата е вършила лично или чрез съпруга си, и както тя, така и нейната сестра-ответница, са били със съзнанието, че ищцата ползва и получава нещо “свое”. Прекъсванията са били неравномерни и неравнотрайни, но са се дължали на причини, различни от дезинтересиране от собствеността или мълчаливо “признаване” на правото на ответницата върху целия имот. Всичко това не характеризира упражняването на фактическата власт през останалото време от страна на ответниците върху целия имот като “непрекъснато” или “несмущавано”. Също не е доказано и, че те открито и недвусмислено са афиширали намерение за своене и спрямо частта на ищцата и са го насочили срещу нея. Съществуването му в интровертна форма не е достатъчно за да се приеме, че е налице предписаната от правната норма “явност”.

Общият принцип при съсобствени имоти е, че съсобственикът владее имота за сметка на всички съсобственици и като такъв той е владелец на своята идеална част и държател на частите на останалите съсобственици. За да е налица изменение на основанието на неговото владение, е необходимо той да е предприел действия, които да отричат правото на другите съсобственици върху техните части, и те да са достигнали до тяхното знание. Тоест – анимусът за своене в подобна хипотеза, налага активни, дори “агресивни” действия, поведение, което доминира, за да наложи ново фактическо положение, различно от правното, и в последствие, евентуално - да ги приведе в съответствие, като стабилизира фактическото положение и го превърне в правно.

 За да демонстрират своето ново, променено субективно отношение към правото на собственост и да превърнат владението в самостоятелно, ответниците е следвало да отблъснат владението на ищцата с недвусмислени действия, не е достатъчно да манифестират неопределено самостоятелността на владението, без да имат дори ясна отправна начална точка във времето.

В обобщение – не е доказано установяване на владение преди смъртта на някой от наследодателите, с негово съгласие, а от откриване на наследството на всеки от тях, до предявяване на ревандикационния иск не са изтекли 10 години, едносверемнно с това – през цялия период, макар и спорадично, ищцата е ползвала имота като свой за себе си.

 Поради всичко изложено въззивният съд намира, че след като първите двама ответници не са придобили право на собственост и върху наследствената част на ищцата по твърдения от тях оригинерен начин, нито по някакав друг, ищцата е доказала напълно основанието на претенцията си на собственик на ½ ид.ч. от спорния имот. Третата ответница също не е могла да придобие правото на собственост върху целия имот посредством договорът за покупко-продажба, тъй като, с оглед описаното по-горе, нейните праводатели са били собственици само на половината, поради което не са могли да й прехвърлят повече от нея – тоест – другата ½ част, която сами не са притежавали. За нея транслативният вещен ефект не е настъпил и искът е основателен и по отношение на тази ответница.

След като е доказано, че процесният имот се владее от ответниците изцяло, претенцията за предаване на владението върху ½ ид.ч. от него на ищцата-собственик е основателна и също следва да се уважи.

Като правна последица от разрешаването на спора за материалното право, законът предвижда и отмяна на нотариалните актове за по ½ ид.ч. от описания в тях имот. Неоснователно е възраженито на въззивниците, че отмяната не може да засегне втория акт, тъй като не е констативен. Макар и материализиращ договор между страните, самият нотариален акт е резултат от развило се пред нотариуса не-исково, охранително, производство, чийто предмет със съдебно решение е редуциран. Поради това, с цел по-голяма правна сигурност и поради обективната липса на част от предмета на договора, следва да се постанови отмяна на нотариалния акт за тази част.

Щом правните изводи на двете инстанции съвпадат, въззивният съд счита, че липсват отменителни основания и въззивнвата жалба следва да бъде оставена без уважение. Атакуваното решение следва да бъде потвърдено. Районният съд е провел надлежно и пълно събиране на допустими и относими доказателства, въз основа на които е формирал обективни фактически констатации и правилно ги е привел към съответстващите им правни норми, като по този  начин е достигнал до законосъобразни правни изводи.

Въззиваемата страна е претендирала и доказала разноски и такива  следва да й се присъдят за тази инстанция в размер на 420 лв., а въззивниците следва да понесат своите както са направени..

Ръководен от гореизложеното съдът

                      

 

 

Р     Е     Ш     И  :

                                     

 

                       

ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно решение № 10/19.02.2010г. по гр.д. № 320/09г. на НзРС,

 

ОСЪЖДА И.К.Д., С.Г.Д. и Г.С.Г. да заплатят на М.К.И. направените разноски по делото за тази инстанция в размер на 420 лв.

 

Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКСРБ в едномесечен  срок от връчването му.

                                                

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

         ЧЛЕНОВЕ: