Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N  182

гр. Сливен, 14.10.2010 г.

 

В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  откритото заседание на шести октомври през двехиляди и десета година в състав:                

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                                 НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:                                                             МАРТИН САНДУЛОВ

                                                                                         П. СВЕТИЕВА

при участието на прокурора ……...………….и при секретаря К.И., като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева въз.гр.  д.  N 208 по описа за 2010  год., за да се произнесе, съобрази следното:

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по три въззивни жалби против решение № 67/22.07.2009 г. по гр.д. № 79/2008 г. на Котелския районен съд, с което е развален сключения на 4.07.2000 г. с нотариален акт № 38, нотариално дело № 47/2000 г. на Нотариус Н.Б.договор, по силата на който ищцата М.П.И. е прехвърлила на Д.П.Д. /неин син, починал на 8.09.2006 г./, правото на собственост върху свой недвижим имот, представляващ ½ ид.ч. от дворно място заедно с ½ ид.част от застроените в него постройки срещу задължението на приобритателя да полага грижи за прехвърлителката, изразяващи се в гледане и издръжка до края на живота й. Договорът е развален по отношение на страните в производството до размер на ½ ид.ч. от правото на собственост върху описания имот, поради виновно неизпълнение на поетото задължение. Даден е шестмесечен срок да се отбележи решението и са присъдени разноски по делото.

Обжалвано е и допълнително решение № 83 от 18.12.2009 г. по същото дело, с което съдът е допуснал поправка по така описаното решение, като е заличил в диспозитива израза “до размер на ½ ид. част от правото на собственост”.

Първата въззивна жалба е подадена чрез постановилия атакувания акт Районен съд – Котел на 14.08.2009 г. от първите двама ответници в първоинстанционното производство.

Втората въззивна жалба е подадена чрез постановилия атакувания акт Районен съд – Котел на 30.11.2009 г. от третата ответница в първоинстанционното производство.

Третата въззивна жалба съшо е от третата ответница пред РС и е подадена на 22.03.2010г. чрез КРС против допълнителното решение, постановено по същото дело от този съд.

В първата въззивна жалба от първите двама ответници пред РС, те, като въззивници в настоящото производство, твърдят, че атакуваното решение е неправилно, незаконосъобразно и необосновано и явно несправедливо, като се аргументират с това, че приетите в мотивите на съда за установени факти – че почти от самото начало не са изпълнявани задълженията и не са полагани дължимите грижи лично и чрез трети лица са неоснователни, тъй като в случая ответниците са наследници на прекия приобритател и не са знаели за сключения договор. Същото така твърдят, че не са събрани доказателства във връзка с претенцията на ищцата относно вида и мястото на изпълнение на задълженията за издръжка и гледане, а било доказано, че ищцата, която е на 84 г., може да се грижи сама за себе си и на този етап няма нужда от издръжка и гледане, а делото представлява наказателен вот. Поради изложеното молят въззивната инстанция да отмени решението на Районния съд и вместо това постанови ново, с което отхвърли предявения иск. Претендират разноски по делото.

Не са направени доказателствени искания във въззивната фаза.

С втората въззивна жалба се атакува изцяло същото решение на Районния съд от третата ответница в първоинстанционното производство. В тази жалба се твърди, че решението е постановено, на първо място, при извършени груби процесуални нарушения, които сами по себе си налагат неговата отмяна и са свързани основно с недаване възможност за участие в процеса на страната, като се коментират действията във връзка с даване ход на делото в с.з. на 4.06.2009 г. Второто процесуално нарушение, сочено от тази въззивница, е свързано с непроизнасянето, несъбирането и необсъждането на всички доказателствени искания и съответно допуснати доказателствени средства. Тази въззивница също развива съображения във връзка с незаконосъобразност на решението, тъй като съдът не е коментирал направено с отговора възражение за изтекла погасителна давност. Самият писмен отговор не е намерил също отражение в мотивите на решението. Извън тези изброени процесуални нарушения въззивницата заявява, че решението страда и от други пороци, тъй като е неправилно, необосновано и противоречи на материалноправните разпоредби. Твърди се, че събраните доказателства не кореспондират с изградената от съда в мотивите фактическа обстановка, която не е резултат на пълно главно доказване и липсва абсолютната сигурност относно истинността на тези факти. От своя страна това е довело и до необосновани и неправилни правни изводи. Въззивницата твърди също, че всички лица от ответната страна в спора са разбрали едва от исковата молба за съществуването на договора, чието разваляне се искало. Развиват се съображения, че ищцата, която е и баба на тази въззивница, е живяла спокойно и необезпокоявано в имота и винаги е получавала, когато е поискала, гледане и издръжка. Освен това твърди, че ищцата не е конкретизирала претенцията си къде желае да бъде гледана – в Котел, в САЩ, или в апартамента на лелята на въззивницата в София, както и каква издръжка желае, а това лишавало ответницата от възможността да предложи изпълнение. Всичко това означавало, че ищцата поставя неизпълними условия, понеже те били неизвестни, а ноторно известен факт било, че никой не би могъл да изпълни задължения, за които не е бил уведомен. Заявява, че подаването на исковата молба представлява наказание, което се изразявало в необоснованото заплащане на прекомерно адвокатско възнаграждение, което съдът е присъдал и в тази част решението също се обжалва. Отново прави възражения за погасяване на субективното право на ищцата на иск по давност, тъй като договора бил сключен на 4.07.2000 г. По-нататък във въззивната жалба се прави анализ на събраните от първоинстанционния съд доказателствени средства и се представя гледната точка на въззивницата относно изнесените от свидетелите гласни показания. Въззивницата счита, че обвиненията на ищцата за неизпълнение на договорните задължения са не само неоснователни, а неправомерни, нахални и представляват юридически трикове, далеч от моралните принципи. Твърди се, че в исковата молба са налице много противоречия и взаимно изключващи се твърдения, като от оплакването, че първата ответница е отсъствала три месеца в годината и не гледа ищцата, следвало заключението, че през останалите 9 м. тя я гледа. Освен това, след като ищцата твърдяла, че от м. юни 2008 г. се принудила да наеме жена, която да й помага срещу заплащане, то и от това признание следвало логичното заключение, че до м. юни ищцата не е имала нужда да наема жена, тъй като явно първата ответница я гледала добре. Освен това, щом може да си позволи такива мощни адвокатски възнаграждения и разполага с възможности да живее в София, ищцата няма нужда от издръжка. С оглед изложените аргументи въззивницата желае обжалваното решение да бъде отменено и вместо него въззивната инстанция да постанови ново, с което да отхъврли изцяло иска. Претендира разноските за двете инстанции.

Във въззивната жалба са направени доказателствени искания за въззивната фаза на производството.

Третата въззивна жалба също е подадена от третата ответница в първоинстанционното производство против решение № 83/18.12.2009 г. по гр.д. № 79/2008 г. на КРС, с което е допусната поправка в решение № 67/22.07.2009 г. по същото гражданско дело на КРС, като в диспозитива на това решение е заличена фразата ”до размера на ½ ид.ч. от правото на собственост върху посочения имот, прехвърлен с договора”. В жалбата се твърди, че и това решение е незаконосъобразно, неправилно и необосновано, тъй  като с него е допусната поправка на основното решение, което също е обжалвано като напълно незаконосъобразно и неправилно. Въззивницата счита, че съображенията са идентични с тези изложени във въззивната жалба срещу основното решение и заявява, че поправяйки фактическа грешка в незаконосъобразно решение, РС е постановил също незаконосъобразно допълнително решение. Поради това моли въззивния съд да отмени и допълнителното решение и вместо него да постанови ново, с което да отхвърли иска. Претендира разноските по делото.

В срока по чл. 263, ал.1 от ГПК насрещната страна е подала отговор на първите две въззивни жалби едновременно. В него оспорва всички изложени в тях твърдения и твърди, че те не са подкрепени с доказателства. Въззиваемата твърди в отговора си, че обжалваното решение е постановено при спазване на процесуалните и материалните правни норми. Заявява се, че възражението за изтекла давност е неоснователно и се препращат към съображенията в писмената защита в първата инстанция. Въззиваемата счита, че втората въззивница неоснователно твърди, че не й е дадена възможност за участие в процеса, тъй като е била редовно призована за всички съдебни заседания, а действията на съда във връзка с даване ход на делото кореспондират с правилата на ГПК. От материалноправна гледна точка въззиваемата счита, че решението е правилно. Съдът е изолирал значимите за спора факти и събирайки относимите доказателства, е стигнал до правилен правен извод, че искът е основателен. Последователно се изтъкват контретни аргументи във връзка с изложените с въззивните жалби възражения по повод на знанието за сключването на договора, необходимостта от грижи и издръжка и престирането на такива. Ищцата заявява също, че неоснователно е възражението за прекомерност на адвокатския хонорар, с оглед обема и сложността на спора. Поради изложеното въззиваемата моли окръжния съд да не уважава жалбата и да потвърди първоинстанционното решение. Претендира разноски за тази инстанция.

Няма направени доказателствени искания за въззивната фаза на производството.

В същия срок по чл. 263 ал. 1 от ГПК не е постъпила насрещна въззивна жалба.

С определие, държано в закрито съдебно заседание от 30.04.2010 г., настоящият съдебен състав се е произнесъл по направените във втората въззивна жалба доказателствени искания, като при условията на чл. 266, ал.1 и обратния аргумент на чл. 266, ал.2 и ал.3 от ГПК не е допуснал събирането във въззивното производство, поради несвоевременно и ненадлежно направени доказателствени искания и липса на процесуални нарушения на решаващия съд.

В с.з., редовно  призовани, първите двама въззивници не се явяват лично. Чрез процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК заявяват, че поддържат въззивната си жалба на изложените съображения и нямат доказателствени или процесуални искания. Молят съда да отмени решението и вместо него постанови ново, с което отхвърли исковете. Претендират разноски.

В с.з., редовно  призована, третата въззивница не се явява лично, чрез процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК заявява, че поддържа своите въззивни жалби. Не прави искания. Моли съда да отмени решението и отхвърли изцяло исковете.

В с.з. въззиваемата, редовно призована, не се явява, чрез процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, оспорва въззивните жалби и поддържа всички свои аргументи, изложени в отговора и писмената защита пред РС. Моли въззивната инстанция да потвърди атакуваното решение като правилно и законосъобразно. Претендира разноските за тази инстанция.

По реда на чл. 149 ал. 3 от ГПК не са представени писмени бележки от страните.

Въззивният съд намира въззивните жалби за редовни и допустими, отговарящи на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същите са подадени в срок, от процесуално легитимирани субекти, имащи интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед пълния обхват на  обжалването – и допустимо.

Този състав, при проверката по реда на инстанционния контрол, констатира, че фактологията на СлРС е безспорно установена след съвкупната преценка и анализ на всички събрани по делото годни, допустими и относими писмени и гласни доказателствени средства, които са неоспорени и като еднозначни, безпротиворечиви и непререкаеми, изцяло е кредитирал.

Те не се променят по никакъв начин във въззивната фаза, поради което, с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, въззивният съд ПРЕПРАЩА своята фактическа обстановка към формираната от първоинстанционния съд, както е изложена в мотивите на решението.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивните жалби, настоящата инстанция, след преценка на събраните доказателства, намира, че обжалваното решение е и правилно.

Прехвърлянето на спорното право по време на процеса не влияе на хода му по отношение на страните, съгласно разпоредбата на чл. 226 ал. 1 от ГПК и до колкото не са предприети процесуални действия по ал. 2 или 3 на същата норма, този въпрос не следва да се обсъжда.

На първо място следва да се отбележи, че макар значителна част от оплакванията на третата въззивница да е насочена против неосигуряване на възможност за нея от страна на РС да участва в процеса, настоящият състав не констатира процесуални нарушения на КРС, които да са препятствали участието и защитата й. Поисканите както от тази, така и от другите двама ответници /въззивници пред СлОС/ доказателствени средства, са били допуснати с мотивирано определение и несъбирането им се дължи на неизрядното процесуално поведение на страната, а не на съда. Във въззивната жалба третата въззивница прави само повторно искане за поставяне на въпроси по реда на чл. 176 от ГПК на насрещната страна, което не е уважено по посочените по-горе причини. А дори да би могло да се приеме, че във второто с.з. на 04.06.10г. съдът е нарушил разпоредбата на чл. 142 ал. 2 от ГПК, като е дал ход на делото в отсъствието на ответницата /макар представения болничен лист за заболяването й да не отговаря на изискванията към този момент на чл. 18 от Наредба №2 за трудоспособността и медицинската експертиза/, то в следващото съдебно заседание тя отново не е проявила процесуална активност да ангажира доказателствените средства, допуснати от съда, това не са сторили и другите двама ответници.

На второ място, неоснователни са и материалноправните възражения на въззивниците срещу обжалваното решение.

Безспорно е, че атакуваният  договор е бил сключен в изискуемата за това нотариална форма. По начало този вид договор е двустранен и възмезден и при него кредиторът прехвърля веднага собствеността на насрещната страна, а длъжникът започва да престира задълженията си, които, най-общо формулирани, са за “издръжка и гледане”. В случая обемът на задълженията на приобретателя, страните са определили с фразата “да полага грижи за майка си – прехвърлителката М.И.,, изразени в гледане и издръжка, до края на живота й”.

За да се развали поради неизпълнение този договор по принцип няма значение дали то е пълно или частично, и дали изпълнението на неизпълнената част е още възможно, или вече е станало невъзможно по вина на длъжника. Достатъчно е последният да не  е изпълнявал задълженията си известно време, за да може кредиторът, да развали договора, и единственото изключение е предвидено в чл. 87 ал. 4 от ЗЗД – ако неизпълнената част от задължението е незначителна с оглед интереса на кредитора. Кога частта е незначителна, е въпрос на фактическа преценка – незначителността може да произлиза, както от това, че непрестираното количество е малко, така и от това, че качествената разлика между престираното и това,  което трябва да се престира, е малка. За целта е необходимо да се съпостави отклонението от дължимото с цялото дължимо по договора изпълнение. С оглед алеаторния характер на този вид договори, следва да се изхожда от формулировката, която страните са избрали при определяне задълженията на приобретателя.

В случая избраната от тях фраза характеризира типичното съдържание  на това задължение. Без съмнение в обема на задълженията на длъжника се включва извършването на постоянно потребното за пряко задоволяване на нуждите за живота на прехвърлителката, и освен полагането на личен труд за гледане, предполага и даване на материалните средства, които са необходими да задоволят нуждите на лицето, което се гледа. В процесния договор не е изрично ограничено задължението, като, например, средствата за издръжка да се дават от кредитора, или да се установи отделно местоживеене, или да се ползват услуги на трето лице. По тази причина не може по никакъв начин да се сподели виждането на третата въззивница, че “са поставени неизпълними условия, тъй като са неизвестни”, е ищцата я е “лишила от възможността да предложи изпълнение”, тъй като “не е конкретизирала претенциите си и размера, срока и условията за издръжка”.

В исковата молба ищцата твърди, че задълженията по договора не са изпълнявани почти от момента на сключването му през 2000г., до предявяването на исковата молба през 2008г. В този период е настъпил юридически факт – смъртта на приобретателя през 2006г., но според ищцата, нито докато той е бил жив, нито след това, тя е получавала дължимата по договора престация.

В обжалваното решение е прието, че през целия релевиран период е имало трайно неизпълнение, водещо до разваляне на договора.

В двете въззивни жалби, обаче, се въвежда като основание за отмяна неправилността на изводите относно изпълнението САМО за периода след м.09.2006г. /т.е. – след смъртта на наследодателя на ответниците, за предходния период решението не е обжалвано/. Това поставя по начало и рамките на въззивния контрол.

Така първите възражения в двете въззивни жалби са за това, че ответниците са узнали за договора едва от исковата молба. Този аргумент е неоснователен, както защото се опровергава от свидетелските показания, събрани в РС /от които е видно, че евентуалния най-късен момент на узнаване е бил смъртта, респективно – погребението, на сина на ищцата и наследодател на ответниците/, така и поради законоустановеното предположение за знание на роднините от такава степен на родство – съпруга и низходящи, което не е опровергано.

Освен това, въпреки че приобритател по договора е бил само синът на прехвърлителката, с оглед разпоредбите на СК вещни права върху имота са възникнали и за съпругата му – първата ответница. Макар сама да не е страна по договора и за нея пряко да не произтичат задължения от него, тя е била обвързана със задължения към кредиторката, като част от “домашните” на длъжника. Особеният характер на договора за издръжка и гледане налага всички членове на семейството или домакинството на прекия длъжник да го подпомагат в изпълнението,  и той е длъжен да обезпечи тяхното съдействие за осигуряване на нормални домашни условия на живот на кредиторите като в едно семейство. Така и първата ответница се явява задължено лице спрямо прехвърлителката още от момента на сключване на договора. Другите двама са били обвързани, доколкото са били част от домакинството на прекия длъжник.

За преживялата съпруга, обаче, както и за двете деца на последния, такова задължение, вече на лично основание, възниква след смъртта на приобретателя-длъжник – техен съпруг и баща, по силата на разпоредбите на ЗН.

Този въпрос е уреден непререкаемо с ТР №30/81г. на ОСГК, с което еднозначно се посочва, че при смърт на приобретателя не настъпва прекратяване на договора по право, а съгласно чл. 60 от ЗН наследниците му ще отговарят пред прехвърлителя до размера на наследствения им дял и под страх от евентуалното разваляне на договора поради неизпълнение от тяхна страна като правоприемници, следва да обезпечават издръжката и грижите, особено, щом са наследили вещното право на собственост.

Така, с оглед обхвата на обжалването, се установява, че след м.09.2006г. до предявяването на иска през м. 08.2008г., тримата ответници не са изпълнявали пълно, цялостно и постоянно договорните задължения.

Несъстоятелни са оплакванията на третата въззивница, че ищцата не била доказала твърденията си, на които основава иска. Тежестта на доказване в случая лежи на ответната страна – тоест – не ищецът следва да докаже, че задълженията спрямо него не са изпълняване, обратното – ответниците са длъжни да докажат, че те са изпълнявани, както и да докажат и съответствието на престираното по вид, обем, качество и количество, с дължимото.

В този смисъл, съдът правилно е приел при събраните доказателства, че ответниците  не само не са установили общ живот, в едно домакинство, с ищцата, но са се дезинтересирали трайно и пълно от  нея и нуждите й. Нещо повече – проявявали са и грубо, нетолерантно отношение, което, независимо от причините, които са го провокирали, е недопустимо, както с оглед чисто моралните, неписани закони, така и в светлината на съществуващите облигационни отношения. Особеностите в характера или здравословното състояние на кредиторите са без значение, те са предварително известен риск за приобретателя, с който той се съгласява при сключването на договора, и е длъжен да се съобразява с него през цялото му времетраене.

Ответниците нито са давали грижа в натура, нито парични средства за обезпечаване нуждите за живот на ищцата, като са считали, че тъй като тя сама може да се обслужва, следва да го прави, а те биха могли да й помагат по свое желание и ако тя изрично се обърне за помощ или с конкретно искане към тях.

Установено е също, че в последните месеци, предвид напредналата си възраст, /84г./, ищцата прибягвала до помощ във връзка с пазаруване, поддържане на дома, домакинстване и др.подобни, на съседка, за което й заплащала дребни суми. Абсолютно без значение по отношение задължението на длъжниците за издръжка, е обстоятелството дали кредиторката разполага със собствени средства и в какъв размер са те, както и дали е била в състояние сама да полага грижи за себе си. Това е продажната цена на имота и “плащането” й не е в зависимост от горните обстоятелства.

Ответниците нито са извършвали преки действия, свързани със задоволяване на ежедневните им и обикновени потребности, нито са предприели съответните правни действия да трансформират по реда на чл. 94 от ЗЗД задължението си изцяло в парично – таест липсва системно, пълно, непрекъснато и  цялостно изпълнение. Самият характер на този вид договори е такъв, че задълженията на длъжника са изискуеми без покана, всеки ден, в пълен обем. Поради това е явно драстичното разминаване между очаквания обем на дължимото изпълнение и обективно осъщественото. В действителност ответниците не са престирали никакво количество грижи и издръжка, което да се съпостави с цялото дължимо по договора изпълнение. Поради това е налице пълно неизпълнение за процесния период. Виновното поведение на ответниците не само е осуетило изпълнението за изтеклото време, тъй като при тези договори следва да се престира ден по ден, неотлагаемо – недаденото днес не може да се престира след месец, но го е направило невъзможно и за предстоящия период, с оглед трайния му характер, който е засегнал основата на която се градят договорните взаимоотношения.

По същата ппричина е неоснователно и възражението за погасителна давност, направено от третата въззивница. Правото на иск на кредитора не може да се погаси, тъй като всеки ден от времетраенето на договора започва да тече нова давност, с оглед изброените по-горе специфики на престацията.

Така предявените в условията на пасивно субективно съединяване искове, се явяват изцяло основателни и доказани и следва да се уважат.

За прецизност може да се отбележи само, че извън всичко изложено до тук и независимо от тези констатации, е достатъчно основание за разваляне на договора и установеното неизпълнение на задълженията на приобретателя през периода от 2000г. до смъртта му през 2006г. От една страна казаното за неотлагаемостта на изпълнението и невъзможността то да бъде отложено за напред или изпълнено за назад във времето, важи с пълна сила. От друга – както се посочи, този период също е релевиран в исковата молба и е взет предвид в аналитичната част на обжалваното решение – тоест – този факт е приет за доказан, а проверката му в тази инстанция е изключена, с оглед невъвеждането на такова основание в никоя от двете въззивни жалби.

Така, щом правните изводи на двете инстанции съвпадат, въззивният съд намира, че липсват отменителни основания и атакуваното в решение следва да бъде потвърдено, а жалбите – оставени без уважение. Районният съд е провел надлежно и пълно събиране на допустими и относими доказателства, въз основа на които е формирал обективни фактически констатации и правилно ги е привел към съответстващите им правни норми, като по този  начин е достигнал до законосъобразни правни изводи. Обжалваното допълнително решение за поправка на ОФГ също е правилно, с оглед отстраняването на техническата неточност в диспозитива – договорът се разваля изцяло, както е сключен, а той по начало е бил сключен за предмет, представляващ ½ ид.ч. от описания имот.

С оглед изхода на процеса  отговорността за разноски следва да бъде възложена на въззивниците и  и те следва да понесат своите както са направени, и заплатят на въззиваемата такива за тази инстанция в размер на 1 200 лв.  Въззивната инстанция намира присъдените разноски пред РС за съобразени с разпоредбата на чл. 7 на Наредба №1/04г. и счита, че липсват причини за изменението на решението в тази част. Също така счита, че не са налице условия за намаляване на възнаграждението за адвокат в тази фаза, тъй като то е съобразено с действителната фактическа и правна сложност на спора, съгласно разпоредбата на чл. 78 ал. 5 от ГПК.  

Ръководен от гореизложеното съдът

                      

Р     Е     Ш     И  :

                       

ПОТВЪРЖДАВА  първоинстанционно решение № 67/22.07.2009 г. по гр.д. № 79/2008 г. на Котелския районен съд и допълнително решение № 83 от 18.12.2009 г. по гр.д. № 79/2008г. на КРС за поправка на ОФГ на решение №67/22.07.2009г.

 

ОСЪЖДА М.П.Д., И.Д.Д. и П.Д.Д. да заплатят на М.П.И. направените разноски по делото за тази инстанция в размер на 1 200 лв.

 

 

Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКСРБ в едномесечен  срок от връчването му.

 

 

 

                                                 ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 

         ЧЛЕНОВЕ: