РЕШЕНИЕ №                                                          

гр. Сливен, 24.02.2011г.

 

СЛИВЕНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в съдебно заседание на двадесет и шести януари през две хиляди и единадесета година в състав:

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ : ХРИСТИНА МАРЕВА,

 

при секретаря М.Л., като разгледа докладваното от Хр. Марева гр.д. № 209 по описа на съда за 2010г., за да се произнесе съобрази следното:

Производството е образувано по искова молба, с която са предявени обективно и кумулативно съединени искове по чл. 482, ал. 3 и ал. 4 от ГПК с цена съответно 18000лв. и частичен за 26000лв. от общо 42774лв.

Производството е образувано по искова молба подадена от „София франс ауто” АД, с която дружеството предявява обективно и кумулативно съединени осъдителни искове против М.М.А. с обща цена в размер 60862.01лв., от която по делото се пхретендират общо 44000лв. както и обезщетение за забава след датата на подаване на исковата молба.

Релевираните от ищеца факти и обстоятелства, на които основават претендираните права са следните:

На 12.05.2008г. от ЧСИ М. М. с рег. № 768 при КЧСИ и район на действие ОС – Сливен по и.д. № 491\07г. е издадено постановление в следствие на публична продан за възлагане върху ответницата М. А. на товарен автомобил марка „Пежо”, модел „Боксер”, с рег. № С5323 МТ – собственост на ищеца, който към 2007г. се е намирал в държане на длъжника по изпълнителното дело „Женя – С” ЕООД – гр. Сливен по силата на договор за лизинг № 219121\29.05.2003г. – развален с едностранно писмено волеиязвление от ищеца до длъжника отправено с писмо изх. № 1285\23.06.2008г. Възлагането е извършено върху ответницата в качеството й на взискател по посоченото изпълнително дело. ЧСИ е била уведомена от ищеца, че действията на принудително изпълнение са насочени върху вещ, която не е собственост на длъжника и принадлежи на ищеца, но същите не били преустановени. Твърди се, че при провеждане на публичната продан и към момента на извършване на възлагането ответницата е била недобросъвестна, като е знаела, че придобива вещ, която не е собственост на длъжника и е собственост на ищеца. С нотариална покана от 19.12.2008г. ответницата е поканена да върне автомобила и е била предупредена за имуществените вреди, които дружеството търпи като действителен собственик, който е лишен от възможността да се разпорежда с вещта, но въпреки това автомобилът не е бил върнат. С определение от 23.02.2009г. по ч.гр.д. № 659\08г. на ОС – Сливен производството по обжалване постановлението за възлагане на автомобила е било прекратено като недопустимо съобразно разпоредбата на чл. 482, ал. 1 и ал. 2 от ГПК, което наред с останалите обстоятелства поражда претендираните с исковата молба права от ищеца, а именно – заплащането от ответницата на сумата от 18 000 лв., представляваща размера, с който в следствие на принудителното изпълнение е намалено вземането й по и.д. № 491\07г., както и правото да получат обезщетение от ответницата като недобросъвестен взискател за претърпените вреди в размер на 42 774 лв., която сума представлява средномесечният наем при отдаване на автомобила за ползване от ищеца като негов собственик за периода 23.12.2008 г. до 22.04.2010 г. Ищецът е поискал и при условията на чл. 391, ал. 1, т. 2 от ГПК е било допуснато обезпечение на предявените искове след заплащане от ищеца на парична гаранция в размер на 1500 лв., от което също твърдят, че се търпи вреда в следствие недобросъвестността на ответницата като взискател по посоченото и.д. № 491\07г. на ЧСИ М. М.. Претендира се заплащането на обезщетение за забава за изплащане на сумата от 18 000 лв. и сумата от 26000лв. от пълния размер на претенцията – 42 774 лв., както и обезщетение за пропуснати ползи, представляващи законната лихва върху сумата от 1500 лв., считано от подаване на исковата молба до окончателното изплащане.

С определение от 22.06.2010г. на основание чл. 140, ал. 1 от ГПК съдът изрично прие, че предявените искове, предявени в условията на кумулативно обективно съединяване са допустими.

От посочените в исковата молба факти и обстоятелства, в отговора си ответницата оспорва само факта на сочената недобросъвестност на ответницата. Твърди, че към датата на извършване на описа – 08.11.2007г., а така също и към датата на издаване на постановлението за възлагане ответницата не е знаела, че автомобилът не е собственост на длъжника и е собственост на ищеца. Оспорва твърдението, че ответницата е отказала да предаде автомобила след получаването на нотариалната покана, като се твърди, че са проведени редица разговори с представители на ищеца е изразено желание автомобилът да бъде предаден на ищеца чрез посочена от него юридическа форма, а с писмо от 16.11.2009г. връчено с обратна разписка е бил поканен да получи автомобила, но нито законните представители, нито пълномощниците на ищеца са предприели действие във връзка с тази покана.

На посочените в отговора обстоятелства и на оспорения факт на недобросъвестност на ответницата се основава възражението за неоснователност на предявения иск за заплащане на причинените на ищеца вреди. Твърди се освен това, че ищецът не би могъл да търпи посочените в исковата молба вреди, чийто размер евентуално се свежда до този, равняващ се на неизплатените вноски по договора за лизинг в размер на 2674,45 евро. Претендираните от ищеца вреди, представляващи средномесечния наем за товарния автомобил за периода от 23.12.2008 г. до 20.04.2010 г. се оспорват по размер и с оглед действителното техническо състояние на автомобила, като употребяван.

Въведено е възражение за съпричиняване съгласно чл. 51, ал. 2 от ЗЗД от страна на ищеца относно настъпилите в следствие на извършената публична продан вреди, изразяващо се в неговото бездействие в течение на две години, считано от преустановяване на плащанията по договора за лизинг да развали същия договор поради неизпълнение.

Претенцията на ищеца за заплащане на пропуснати ползи, изразяващи се в размера на законната лихва върху заплатената от ищеца парична гаранция за допускане на обезпечението е оспорена като недоказана и се поддържа възражение за процесуална преклузия във връзка с това.

В съдебно заседание за ищеца се явяват представители по пълномощие адв.Т. и юрисконсулт Николов, които поддържат предявените искове на посочените в тях основания. В представените по чл.149 ал.3 от ГПК писмени бележки адв.Т. поддържа, че несъмнено е доказана  претенцията за плащане на сумата от 18 000 лева, на каквато стойност  автомобилът е възложен на ответницата като взискател. Излага съображения, че е доказан и факта на недобросъвестност от нейна страна като основание за претендиране на настъпилите вследствие на извършената продан вреди за ищеца като действителен собственик на автомобила. В подкрепа на това твърдение изтъква, че ответницата е присъствала на извършения опис на 08.11.2007г. Посочва, че възложеният автомобил е с регистрационен номер за територията на гр.София, от което било видно, че не е собственост на длъжника с адрес на управление гр.Сливен. Счита, че с оглед отношенията между ищеца и ответницата след датата на издаване на постановлението за възлагане и преди влизането му в сила ответницата е знаела вече, че длъжникът не е собственик на продадения автомобил и е могла да направи съответните постъпки за запазване на собствеността в полза на ищеца, но не е сторила това. Поддържа, че със знанието, че длъжника не е собственик на автомобила, ответницата М.А. разчитала да влезе в сила постановлението за възлагане, за да го придобие за вземанията си. Счита, че аргумент в тази насока се съдържат показанията на двамата свидетели относно техните разговори с ответницата, като се изтъква, че всички тези обстоятелства са преди влизането в сила на постановлението за възлагане, като при съответната добросъвестност ответницата е могла да поиска отмяна на постановлението за отмяна, което не е сторила. Развити са доводи и аргументи за ненадлежно упражняване на процесуални права от страна на ответницата, като счита, че не са доказани твърденията й относно намеренията да върне автомобила на ищеца като негов собственик преди продажбата в рамките на публичната продан.

Въз основа на събраните по делото гласни и писмени доказателства, релевантни за спора, се установява следното от фактическа страна:

Ответницата М.М.А. е взискател по и.д. № 20077680400491, образувано по нейна молба и представен изпълнителен лист срещу солидарни длъжници – ТД „Женя – С” ЕООД – Сливен и Ж.Ц.И., за заплащане на сумата от 20 000 лева, заедно със законна лихва от 24.09.2007г. и деловодни разноски в размер на 901,60 лева. Молбата е била подадена до ЧСИ М.М. и се нея е поискано присъединяване към и.д. № 20077680400191 и освен това е поискано налагането на възбрана и насрочването на принудителното изпълнение спрямо недвижими имоти и моторни превозни средства т.а. марка „Пежо Партнер” с рег.№ СН 7903 СС и т.а. марка „Пежо Боксер” с рег.№ СН 0549 НС. По това изпълнително дело е било насрочен и извършен опис на 08.11.2007г., като видно от съставените протоколи за опис на движими вещи под пункт 12 е описан „Микробус товарен „Пежо Боксер” мод.FT350LH рег.№ С 5323 МТ. Същият автомобил не е бил сочен от ответницата като взискател и е описан от ЧСИ М.М. поради намиранетои му в имот на длъжниците в с.Глушник, общ.Сливен. Същият автомобил е бил предмет на заключение по назначена оценителна експертиза и за него вещото лице инж. В.Алексиев е определил пазарна цена в размер на 18 000 лева. С разпореждане от 15.11.2007г. заключението е било утвърдено от ЧСИ за определяне пазарната цена при провеждане на публичната продан. Така определената пазарна цена е била предмет на жалба от Ж.Ц.И. лично и като управител на „Женя – С” ЕООД, подадена на основание чл.335 ал.1 от ГПК /отм./, във връзка с което принудителното изпълнение е било спряно с определение по ч.гр.д. № 771/2007г. от 19.12.2007г. С определение от 06.02.2008г. определението за спиране на изпълнението е било отменено, като жалбата против тези действия на ЧСИ е оставена без уважение с решение от 20.02.2008г. по същото дело. С постановление от 12.05.2008г. след като с протокол от 02.04.2008г. ЧСИ М.М. е констатирала, че не са се явили купувачи и е обявила публичната продан за нестанала, на основание чл.382 ал.1 от ГПК /отм./ и по искане на ответницата М. А. като овзискател й е възложила автомобил марка „Пежо” модел „Боксер” с рег.№ С 5323 МТ, подробно индивидуализиран, за сумата от 18 000 лева.

Постановлението за възлагане е било обжалвано от Ж.Ц., лично и като управител на „Женя – С” ЕООД, по която жалба – подадена на 16.06.2008г. и изпратена до съда на 08.07.2008г., е било образувано ч.гр.д. № 496 по описа за 2008г. Оплакванията в жалбата са били за нарушаване на процедурата по извършване на публичната продан като жалбоподателката е считала, че тя следва да се извърши по реда на новия ГПК, а не по реда на отменения ГПК от 1952 г. Същата жалба с решение № 311/25.07.2008г. по ч.гр.д. № 496/08г. на ОС – Сливен с оглед разпоредбата на § 2 ал.7 от ПЗРГПК е била оставена без уважение. В посочената разпоредба е установено правилото, че публичните продажби, обявени до влизането в сила на ГПК от 2007г. в сила от 01.03.2008г. се довършват по досегашния ред, т.е. по реда на отменения ГПК.

Действията на принудително изпълнение включително наложеният запор върху възложеният автомобил са били предмет на жалба от „София Франс Ауто” АД – ищец по настоящото дело, по която е образувано гр.д. № 659/2008г. по описа на ОС – Сливен. В жалбата като предмет е бил определен наложения запор по и.д. № 614/07г. на ЧСИ М.М.. По-късно съобразно указания на съда от с.з. на 01.12.2008г.  с молба от 08.12.2008г. като предмет на обжалване е определено постановлението за възлагане, като подлежащ на обжалване акт, приключващ принудителното изпълнение по и.д. № 20077680400491 спрямо т.а. марка „Пежо“, модел „Боксер“ с рег. №С5323МТ. С протоколно определение от 23.02.2009г. производството по делото е прекратено поради липса на правен интерес съгласно разпоредбата на чл.482 ал.1 и ал.2 от ГПК. С определение по ч.гр.д. № 72/09г. на Бургаския апелативен съд определението за прекратяване е потвърдено и е била оставена без уважение частната жалба на ищеца.

Между страните няма спор, че към момента на извършване на всички действия на принудително изпълнение спрямо товарния автомобил същият се е намирал в държане на Ж.Ц.И. като управител на „Женя – С „ ЕООД гр.Сливен, което се потвърждава и от представения приемо-предавателен протокол към договор за лизинг № 219121\29.05.2003г. и протоколите за опис по приложеното копие от и.д. №200776880400491.

Относно правото на собственост на ищеца върху товарния автомобил марка „Пежо” модел „Боксер” с рег. № С 5323 МТ се установява следното:

Към момента на извършването на опис товарния автомобил съгласно представеното свидетелство за регистрация е бил собственост на „София Франс Ауто” АД. По отношение на него с „Женя - С „ ЕООД е бил сключен лизингов договор № 21921 от 29.05.2003г. Въз основа на същия договор автомобилът е бил предаден във владение на лизингополучателя. Съгласно лизинговия договор стойността на автомобила е била 21 285,26 евро, от която сума 19 256,16 евро е следвало да се изплати от лизингополучателя на месечни вноски, съгласно погасителен план, представляващ неразделна част от договора. Видно от заключението на вещото лице Р.Д.Т. – Ч., представено по делото на 08.11.2010г. и неоспорено от страните, по този договор лизингополучателя „Женя – С „ ЕООД е извършила последно плащане на 27.03.2006г., отнасящо се за дължимата вноска за м.декември 2005г., като са останали неплатени 5 бр. месечни вноски за периода от 05.01.2006г. до 05.05.2006г. в размер на 5230,77 евро. Съгласно раздел ІV от лизинговия договор страните при забава се дължи неустойка в размер на 1 % върху дължимото плащане за всеки ден забава, като размера на неустойката към 12.05.2008г. е 41 720,63 лева, равняващи се на 21 331,42 евро.

Иначе казано към момента на издаване на постановлението за възлагане – 12.05.2008г., и към момента на влизането му в сила – 25.07.2008г., собствеността върху т.а. марка „Пежо” с рег. № С 5323 МТ не е била прехвърлена на лизингополучателя поради неизпълнение на задълженията по лизинговия договор. Ищецът поддържа и от представените писмени доказателства следва да се приеме, че по надлежния ред договорът е бил развален с писмо изх.№ 1285/23.06.2008г. считано от датата на получаване на известието – 31.10.2008г., която дата е отразена в представения препис на товарителница, т.е. след издаване на постановлението за възлагане и влизането му в сила.

По основния фактически спор за недобросъвестност на ответницата като взискател по и.д. № 20077680400491 и във връзка с твърденията за претърпени вреди от ищеца се установява следното:

Във връзка с твърденията, че ответницата обективно е разполагала с данни, че възложеният й автомобил не е собственост на длъжника „Женя – С” ЕООД по делото е изискана справка от ОД на МВР – Сливен сектор „ПП” за изготвени справки за регистрирани МПС на името на „Женя – С” ЕООД, като такива справки са предоставени на ЧСИ М.М. по и.д. № 489/2007г. и и.д. № 614/2007г. Справката относно собствените на „Женя – С” ЕООД МПС по и.д. № 489/07г. е била изпратена с писмо рег.№ 5303ПП от 15.10.2007г., като от данните по ч.гр.д. № 659/08г. досежно определяне предмета на делото е видно, че по посочените в справката дела ответницата не е взискател нито лично, нито като управител на „Общинска банка“ АД – клон Сливен. В приложенията към и.д. № 491/07г. на ЧСИ М. М. също няма данни да е изисквала справки за собствените на длъжниците МПС от ОД на МВР – Сливен, сектор „ПП””

От показанията на разпитаните по делото свидетел М.М. – управител на „София Франс Ауто Сливен” ООД и свидетелката П.П. – юрисконсулт при ищеца, се установява, че служители при ищцовото дружество са узнали през лятото на 2008г. за наложения от ЧСИ М.М. запор и действия на принудително изпълнение. В показанията си свид.М. определя широко момента на извършените от него действия във връзка с това - „през лятото на 2008г.“, без да уточнява дали през м.юни, юли или август, но посочва че е осъществил среща с ответницата по молба на изпълнителния директор на „София Франс Ауто” АД – г-н С.Ж.. Посочва, че не е било постигнато съгласие за уреждане на отношенията, като ответницата ги е уведомила, че задържа автомобила в изпълнение на вземанията й към „Женя - С” ЕООД. По-късно през 2009г. ответницата се е обадила на свид.М. за съдействие при осъществяването на продажба на същия автомобил на трето лице, като такава видно от представения договор за покупко-продажба от 19.04.2010г. е била осъществена по отношение на процесния автомобил в писмена форма с нотариална заверка на подписите и предаден на купувача. Видно от представените договори за търговско посредничество „София Франс Ауто – Сливен” АД е контрагент на „София Франс Ауто” АД – София, като търговски посредник на „София Франс Ауто – Пловдив” ЕООД, който от своя страна е концесионер на „София Франс Ауто” АД.

От показанията на свид.П. се установява, че като юрисконсулт й е възложено да проучи „подробности“, т.к. лизингополучателят не плащал вноските. Свидетелката е узнала от сайт на Сливенски окръжен съд за извършеното възлагане. Не уточнява, във връзка с кое от делата по обжалване действията на съдебнияа изпълнител е узнала, а от приложеното копие на и.д. № 491/2007г. е видно, че такива са образувани по повод жалбата срещу определената пазарна цена -  ч.гр.д. № 771/2007г. приключило с решение от 20.02.2008г.; ч.гр.д. № 496/08г. по жалба на Ж.Ц. лично и като управител на „Женя – С“ ЕООД срещу постановлението за възлагане от 12.05.2008г. и ч.гр.д. № 659/08г. по жалбата на ищеца.

Анализът на данните по делото по основния фактически спор – кога ответницата е узнала, че собственик на товарен автомобил марка „Пежо”, модел „Боксер”, с рег. № С5323 МТ е ищецът, а длъжникът – само лизингополучател и държател, налага извода, че разговорът между св. П. и ответницата е бил проведен преди влизането в сила на постановлението за възлагане съгласно решение № 311/25.07.2008г. по ч.гр.д. № 496/08г. на ОС – Сливен. За да достигне до този извод съдът съобрази следното:

Разговорите с ответницата за връщане на автомобила са проведени след възлагането на автомобила с постановлението от 12.05.2008г. Първоначално ищецът е имал сведение само за наложен запор върху процесния товарен автомобил, по повод на което е търсен контакт с ЧСИ М. М., а чрез получените от нея сведения и с ответницата след узнаване на факта на издаването на постановление за възлагане. В показанията си свидетелката не уточнява в каква правна форма е било отправено предложението до ответницата за връщане на автомобила и дали се касае само за предаване на фактическото държане. Ответницата след като не се е съгласила да върне автомобила е заявила, че ще изчака определението на съда във връзка с жалбата на длъжника. Освен изразът – „ще изчака…” довод, за провеждането на разговора преди 25.07.2008г. е това, че свид. П. научила, че ответницата е „собственик” на автомобила, след като тя самата (ответницата) потвърдила, че има подадена жалба срещу действията на ЧСИ М.. След този разговор свидетелката е направила справка на сайта на ОС – Сливен и от там установила информацията, че г-жа А. е взискател и било посочено, че съдът е потвърдил постановлението за възлагане. Тази част от показанията на свидетелката, съпоставени с други данни и доказателства по делото налагат извода, че в посочения промеждутък – 18.07.2008г. – 25.07.2008г. ответницата е узнала фактите, свързани със собствеността на товарния автомобил. Въпреки обстоятелството, че като юрисконсулт на „София Франс Ауто” АД свидетелката попада в кръга на лицата по смисъла на чл. 172 от ГПК съдът намира, че следва да кредитира показанията й. Самите показания при направените последващи уточнения по конкретно поставените включително от съда въпроси относно момента на провеждане на разговора са вътрешно непротиворечиви. Естеството на разговора обективно предполага провеждането му със свидетелката именно в посоченото й качество, като при съпоставка изнесените от нея данни съвпадат с детайли от други данни и доказателства по делото: показания на св. М. – макар и по-общи се отнасят за същите събития и тяхната хронология; данни от приложените дела по обжалване действията на съдебния изпълнител; съпоставка с датата на подаване на жалбата по обжалване действията на ЧСИ от длъжника – ч.гр.д. № 496/08г.; по ч.гр.д. № 659/08г. образувано по жалбата на ищеца, в която е посочено, че на 18.07.2008г. след изпратената на 26.06.2008г. молба за вдигане на запора (връчена на 27.06.2008г. съгласно приложена към ч.гр.д. № 659/08г. товарителница) ЧСИ М. е „признала”, че с приложените доказателства „София Франс Ауто” АД доказва собствеността си. Тези обстоятелства и тяхната последователност съвпада с тези – изнесени в разпита чрез уточняващите въпроси към показанията на свидетелката. След разговора с ЧСИ М. М. /18.07.2008г./ свидетелката уточнява, че се свързала с ответницата на оповестените телефони за връзка с „Общинска банка” – клон Сливен. Същият разговор е цитиран  на стр. 2 от жалбата, по която е образувано ч.р.д. № 659/08г.

От данните по ч.гр.д. № 496/08г. е видно, че ответницата е получила препис от жалбата, но до изпращането на делото в съда на 08.07.2008г. и по-късно след образуването му и до приключването му, въпреки уведомяването, че автомобилът не е собственост на длъжниците Ж.Ц. и „Женя – С“ ЕООД, не е изразила становище по нея.

След влизане в сила на постановлението от 12.05.2008г. за възлагане на автомобила върху ответницата като взискател по и.д. № 491/2007г. на ЧСИ М. М. по делото няма данни за проведени срещи и разговори за уреждане на отношенията във връзка със собствеността на автомобила. Била е връчена нотариална покана – на 20.12.2008г. чрез Нотариус Д. Н.. Писмено с оглед претенциите на ищеца ответницата е отправила с писмо от 16.11.2009г. покана до ищеца в 10 дневен срок от получаване на писмото – 19.11.2009г. видно от приложената разписка, негови представители да се явят за предаване на автомобила. Автомобилът не е бил върнат. Видно от представената кореспонденция към 17.11.2009г. след констатация, че постановление за възлагане от 12.05.2008г. на ЧСИ М. М. е влязло в сила, ответницата е поканена да се яви при ОД на МВР – Сливне, сектор „ПП“ за пререгистрация на МПС и по-късно с посочения по-горе договор за покупко-продажба от 19.04.2010г. е отчужден в полза на трето лице.

Друг фактически спор между страните по делото е относно претърпяването от ищеца на вреда под формата на пропуснати ползи, да реализира приходи от наем на автомобила, алтернативно с оглед възражението в отговора на исковата молба – да получи плащане по остатъка от вноските по договор за лизинг № 219121\29.05.2003г., заедно уговорената в раздел ІV неустойка за забава.

За възможността за получаване на плащане по договора за лизинг има отношение факта на развалянето му – цитиран по-горе, с писмо изх. № 1285\23.06.2008г., връчено съгласно приложената товарителница на 03.11.2008г. Във връзка с размера на тази претенция е заключението на в.л. –Р. Ч., също цитирано по-горе.

Относно пропускането на ползи, изразяващи се във възможността ищеца като собственик на автомобила да получи приход от наем в периода 23.12.2008г. – 23.04.2010г. чрез нотариалната покана се установява началния момент, от който е поискано предаване на владението. Видно от вписания в ТР предмет на дейност на ищцовото дружество същият е свързан основно с продажба и лизинг на МПС както и отдаване под наем. В тази връзка е представено извлечение от финансов одит към 31 декември 2009г., от който е видно, че дружеството реализира приходи от наем на автомобили. Няма данни обаче за какъв период точно и от колко на брой автомобили е получен отчетения приход от наем. За посочения период от заключението на в.л. В. Ш. се установява размера на вероятния приход, който ищецът би получил, в случай че автомобилът бъде отдаден под наем реално за целия период – 38400лв. за 480 дни – по 80 лв. средно на ден, съобразно периода на отдаване и специфичните и обичани условия.

Въпреки изрично указаната доказателствена тежест ищецът не е представил доказателства за действително пропусната възможност да реализира ползи, нито да е отчел пасив поради извършената публична продан на товарен автомобил марка „Пежо”, модел „Боксер”, с рег. № С5323 МТ. Ищецът несъмнено доказва участие на пазара на предлагане под наем на автомобили, но няма данни и доказателства, дружеството да е изпаднало в невъзможност да изпълни свои задължения по конкретни отношения при това за всеки един то дните, за които се търси обезщетение за вреди. Такива данни няма по делото нито с оглед на предварително дадени оферти, нито с оглед на окончателни съглашения, нито пък ищецът да е осчетоводил и отчел пасив поради неизпълнение на такива задължения. Още по-малко е доказано подобна възможност да е била реална, за целия период от 480 дни.

Във връзка с претенцията за заплащане на законната лихва върху сумата от 1500лв. считано от подаване на исковата молба до окончателното изплащане се установява, че в такъв размер на 13.04.2010г. е платената от ищеца гаранция за допуснато обезпечение на предявения по настоящото дело иск за заплащане на сумата от 18000лв. В подкрепа на това е представено определение от 01.04.2010г. по ч.гр.д. № 3688/10г. на ІІІ „б” на СГС, с което е допуснато обезпечение на основание чл. 391, ал. 2 от ГПК, от което е видно, че не е допуснато обезпечение на иска по чл. 482, ал. 4 от ГПК за заплащане на вреди поради недобросъвестност на ответницата като взискател.

Въз основа на така установеното от фактическа страна се налагат следните правни изводи:

По предявения иск на основание чл. 482, ал. 3 от ГПК за заплащане на сумата от 18000лв.:

Предявеният иск е основателен и доказан и следва да се уважи.

Обстоятелствата на които ищецът основава претенцията си са осъществената по и.д. № 20077680400491 на МСИ М. М. публична продан на товарен автомобил марка „Пежо”, модел „Боксер”, с рег. № С5323 МТ завършила с възлагането на автомобила на основание чл. 382, ал. 1 от ГПК /отм./ в полза на ответницата г-жа М. А. като взискател, който автомобил не е собственост на длъжниците – Ж.Ц. – лично и като управител на „Женя – С” ЕООД, а на ищеца.

Постановлението за възлагане по и.д. № 20077680400491 е издадено на 12.05.2008г., като процесуалните норми, определящи реда за приключване на публичната продан, съгласно §2, ал. 7 от ПЗР на ГПК са тези на действалия до 01.03.2008г. ГПК. Материалните правоотношения между страните обаче се уреждат според закона, действал към момента на настъпване на правопораждащия факт, поради което относно правото на собственост по отношение на товарен автомобил марка „Пежо”, модел „Боксер”, с рег. № С5323 МТ, приложение намира разпоредбата на чл. 482 от действащия ГПК, а не чл. 372 от ГПК (отм.)

Съгласно разпоредбата на чл. 482, ал. 2 от ГПК купувачът става собственика на вещта, независимо дали е принадлежала на длъжника, която норма е идентична с разпоредбата на чл. 372, ал.2 от ГПК. За разлика от отменения ГПК – чл. 372, ал. 4 от ГПК (отм.), уреждащ отношенията между действителния собственик и взискателя, при недобросъвестност от страна на последния, разпоредбата на действащия чл. 482, ал. 4 от ГПК не предвижда възможност на собственика да иска вещта от недобросъвестния взискател, а само репарация на претърпените вреди. Изтъкнатото различие в новата уредба на материалните отношения между действителния собственик на вещта до възлагането й в полза на взискателя и последния, когато е недобросъвестен, на първо място придава окончателен стабилитет на осъществената публична продан на движимата вещ. По този начин в новата уредба законът игнорира факта недобросъвестността като релевантен по въпроса за собствеността на продадената чрез публична продан движима вещ. Същото обстоятелство определя и възможността на собственика да търси и да получи от купувача или взискателя, комуто вещта е възложена, нейната равностойност до размера на погасяване на вземането му в следствие на извършеното възлагане независимо от знанието му, дали вещта принадлежи на длъжника и това право съществува наред с правото да търси и обезщетение за претърпените вреди, ако взискателят е бил недобросъвестен.

Изложеното по-горе има отношение както към възражението в отговора на исковата молба за недопустимост на кумулативното съединяване на предявения иск по чл. 482, ал. 3 от ГПК с иск по чл. 482, ал. 4 от ГПК, така и с оглед основателността на същия иск, предвид твърдението на ищеца, че ответницата е била недобросъвестен взискател. Правото на действителния собственик на вещта да получи от взискателя сума, отговаряща на вземането, срещу което вещта е била възложена, според семантиката на нормата на чл. 372, ал. 4, пр. 2 от ГПК /отм./ - чрез израза „В противен случай…”, е противопоставено на регламентираната в чл. 372, ал. 4, пр. 1 от ГПК /отм./ правна възможност, като определя принадлежността на това право в полза на собственика на вещта, само, ако взискателят е знаел, че вещта не принадлежи на длъжника.

Регламентацията на същите отношения между същите лица в действащия чл. 482 от ГПК игнорира факта на недобросъвестността при преценка на основателността на иска за присъждане на сумата, отговаряща на вземането на взискателя. Уважаването на иска по чл. 482, ал. 3 от ГПК в този смисъл е обусловено само от доказването на обстоятелството, че ищецът е бил собственик на възложената в публичната продан движима вещ.

Собствеността на ищеца върху товарен автомобил марка „Пежо”, модел „Боксер”, с рег. № С5323 МТ към 12.05.2008г., когато е издадено постановление за възлагането й по и.д. № 20077680400491, е безспорна и несъмнено доказана в настоящия процес, поради което предявеният иск следва да се уважи. Неговият размер по аналогия на чл. 482, ал. 3 от ГПК, който по естеството си е материално правна норма, се определя от сумата, съответстваща на вземането срещу което е възложена – в случая 18000лв., в какъвто размер е и предявения иск.

Възражението в отговора на исковата молба, както съдът отчете изрично в доклада си, не се основава на фактически твърдения по делото и въпреки указаната доказателствена тежест на ответницата, в делото не се установяват правоизключващи, правопогасяващи или правопроменящи факти, поради което и съобразно изложеното по-горе, предявеният иск ще се уважи.

По предявения иск на основание чл. 482, ал. 4 от ГПК.

Претенцията на ищеца спрямо ответницата за заплащане на сумата от 42774лв., която по делото се търси частично – в размер на 26000лв., съответстваща на претърпените от ищеца вреди под формата на пропуснати ползи от наем в периода 23.12.2008г. – 23.04.2010г., поради осъществената публична продан и възлагането на автомобила в полза на ответницата като недобросъвестен взискател, е недоказана, а поради това и неоснователна и следва да се отхвърли.

Фактическият състав, които обуславят задължение на взискателя за репарация на вредите на действителния собственик на вещта, спрямо която е осъществена публична продан наред с фактите, имащи значение за правото по чл. 482, ал. 3 от ГПК, поставя като централно изискването взискателят да е бил недобросъвестен.

Действащата разпоредба на чл. 482, ал.4 от ГПК съответства на разпоредбата на чл. 372, ал. 6 от ГПК (отм.), като съпоставката на последната с разпоредбата на чл. 372, ал. 4, пр. 1 от ГПК налага разграничаване на случаите, според това, дали вещта е възложена на взискателя и конкретната форма на недобросъвестност изразяваща се в знание, че вещта не принадлежи на длъжника. За разлика от чл. 372, ал. 6 от ГПК (отм.), който намира приложение извън нормата на чл. 374, ал. 4, пр. 1 от ГПК (отм.) разпоредбата на чл. 482, ал.4 от ГПК, поради липсата на възможност на собственика да иска връщане на вещта от взискателя, намира приложение във всички случаи, независимо от кого е получена вещта съгласно постановлението за възлагане и независимо от конкретната форма на проявена от взискателя недобросъвестност.

Недобросъвестността на лицата като участници в съдебно производство, каквото несъмнено е изпълнителното производство, независимо дали се провежда от държавен или частен съдебен изпълнител, е регламентирана в разпоредбата на чл. 3 от ГПК. Разпоредбата на чл. 3 от ГПК установява задължение за участващите в съдебните производства лица и техните представители, под страх на отговорност за вреди, да упражняват предоставените им процесуални права добросъвестно и съобразно добрите нрави. Установената с тази разпоредба деликтна отговорност по своята същност е гражданскоправен институт, а не само такъв на процесуалното право. Той почива на общия принцип да не се вреди другиму и отговорността ще е налице винаги, когато едно право – право на процесуално действие или бездействие, поначало може да се упражни в съгласие със закона, но това упражняване е без видима и действителна полза за носителя му.

В настоящия случай ищецът поддържа, че проявената форма на недобросъвестност от ответницата като взискател произтича от знанието, че вещта не принадлежи на длъжника. В писменото становище по чл. 149, ал. 3 от ГПК акцентира, че ответницата при всички случаи е знаела това преди влизане в сила на постановлението за възлагане. Това твърдение по основателността на предявения иск, отнесено към изяснената по-горе същност на деликтната отговорност по чл. 3 от ГПК, изисква кумулативно от останалите обстоятелства по делото да е възможно формирането на извод, че ответницата е упражнила свое процесуално право, с което разполагала без видима и действителна полза за себе си от това.

Твърденията в исковата молба, че ответницата е знаела, че товарен автомобил марка „Пежо”, модел „Боксер”, с рег. № С5323 МТ не принадлежи на никой от длъжниците към датата на извършване на описа по и.д. № 20077680400491 – 08.11.2007г. и към датата на издаване на постановлението за възлагане – 12.05.2008г., не се доказват по делото. Предвид изискването на закона вредите да са нанесени в посоченото процесуално качество, узнаването на същия факт след отпадане на качеството на взискател за ответницата, е без значение за ангажирането на отговорността й по чл. 482, ал. 4 от ГПК. Установеното по делото поведение на ответницата след датата на влизане в сила на постановлението за възлагане – 25.07.2008г.: отправяне на покана от нея към ищеца с писмо от 16.11.2009г. връчено с обратна разписка на 19.11.2009г.; бездействието й в отговор на връчената нотариална покана от 19.12.2008г., постъпките от нейна страна за пререгистрация на автомобила и отчуждаването му през 2010г., по изложените съображения няма отношение по въпроса за наличието на недобросъвестно процесуално поведение, нито от същите обстоятелства би могло да се извлече знание от нейна страна, че никой от длъжниците не е собственик на възложения й автомобил.

Извън гореизложеното от показанията на св. П., наред с показанията на св. М. и от останалите данни - извлечени от образуваните съдебни производства по чл. 435 и сл. от ГПК, по делото се установи, че все пак ответницата е разполагала с данни, от които да формира подобно знание преди датата на влизането в сила на постановлението за възлагане – 25.07.2008г. От анализа на показанията на св. П. във връзка с останалите данни по делото следва убедително извода, че ответницата е узнала преди тази дата за отношенията на длъжника „Женя – С” ЕООД и ищеца във връзка с договора за лизинг.

При това положение като съществен относно извода за проявена процесуална недобросъвестност се поставя въпроса, дали успоредно с това знание ответницата е имала определено право на процесуално действие или бездействие, което по начало да е упражнила в съгласие със закона, но това упражняване да е без видима и действителна полза за нея? На този въпрос по делото следва да се отговори положително.

В периода от 18.07.2008г. – деня, в който свид. П. е провела разговор с ЧСИ М. М. и е посочила като взискател „Общинска банка” – клон Сливен, чийто управител е ответницата, до 25.07.2008г. – деня на влизане в сила на постановлението за възлагане, е било висящо производството по ч.гр.д. № 771/08г. – образувано по жалбата на длъжниците – Ж.Ц. лично и в качеството й на управител на „Женя – С” ЕООД, срещу постановлението за възлагане от 12.05.2008г. Наличието на такова производство има отношение по въпроса за момента, от който взискателя, комуто автомобила е възложен, става собственик. Съгласно разпоредбата на чл. 496, ал. 2 от ГПК правото на собственост се придобива от купувача – в случа взискателя, от деня на постановлението за възлагане. Тази норма във връзка с разпоредбата на чл. 496, ал. 3, чл. 497 и чл. 498, ал. 1 от ГПК следва да се тълкува, че в случаите на обжалване на постановлението за възлагане, собствеността се прехвърля от деня на влизането му в сила. Иначе казано, при всички случаи преди 25.07.2008г. собствеността върху автомобила не би могла се счита прехвърлена върху ответницата поради обжалването на постановлението за възлагане от 12.05.2008г. Знанието на факта, препятстващ възможността й да придобие собствеността върху автомобила преди 25.07.2008г. в хипотезата на чл. 496, ал. 3 от ГПК и обуславящ придобиването му след тази дата само с оглед нормата на чл. 482, ал. 2 от ГПК формално не се свързва от закона с определено процесуално поведение на взискателя. В състоянието на висящност на процеса по обжалване на постановлението за възлагане ответницата все пак е разполагала с възможността да оттегли молбата си по чл. 382, ал. 1 от ГПК /отм./ и наред или извън това да доведе съответните факти до знанието на съда в качеството си на страна по ч.гр.д. № 486/08г. на ОС - Сливен, препятствайки по този начин прехвърлителния ефект по чл. 482, ал. 2 от ГПК. За нея като взискател поначало не е съществувало задължение да действа в полза на ищеца като действителен собственик на възложения автомобил, но с оглед правото му по чл. 482, ал. 3 от ГПК и под страх от отговорност за вреди съгласно чл. 3 от ГПК за нея не е налице и видима и/или действителна полза от процесуалното поведение на бездействие.

Именно това поведения на бездействие, правото на което е упражнила отвтницата според показанията на св. П., обуславя и ангажирането на отговорността й за вреди в случай, че по делото кумулативно бе доказано реалното настъпване на такива под формата на пропуснати ползи от наем за процесния автомобил в периода 23.12.2008г. – 23.04.2010г. С представените от ищеца доказателства – договори за концесия и посредничество, извлечение от одит за реализиране на приходи от такава ищецът не провежда успешно доказване на претендираните пропуснати ползи от наем на процесния автомобил.

Пропуснатата полза от наем на товарния автомобил е конкретно имуществено приращение, което ищецът вероятно би могъл да реализира за себе си при правомерно поведение на ответницата – в случая добросъвестно упражняване на процесуални права. Обикновената и обичайна вероятност обаче не е достатъчна и в тежест на ищеца е да установи като сигурно събитие реализирането на приходи от дейността по отдаване на автомобила под наем. Ищецът следваше да установи не само какво би било положението в случай, че е разполагал в своя полза  с товарния,  автомобил марка „Пежо”, модел „Боксер”, с рег. № С5323 МТ, но и това, че направил съответните постъпки да реализира приход и не е успял да изпълни задължението си да отдаде под наем автомобила именно с оглед поведението на ответницата при това за целия претендиран период от време. Не се представиха и доказателстав за наличие на причинно следствена връзка, а именно, пропускането на ползи да следва от поведението на ответницата, а не с оглед на други, определящи търговската му дейност фактори. Посочения принцип за репарация на реално претърпени вреди е в основата на деликтната отговорност по чл. 3 от ГПК и чл. 45 от ЗЗД. По делото не се представиха доказателства за настъпването на подобна полза като сигурно събитие, нито връзка между пропускането на такава полза и поведението на ответницата, поради което предявеният иск следва да се отхвърли.

Независимо от гореизложеното съдът следва да посочи, че възражението за пропускането на ползи от ищеца с оглед неизпълнението на паричното задължение по договора за лизинг също е недоказано и неоснователно. Такава полза би била налице, ако неизпълнението на задълженията по договора за лизинг е именно с оглед осъществената публична продан на имуществото по договора. Подобна причинно – следствена връзка между поведението на ответницата и неизпълнение на задълженията на страните по лизинговия договор не е налице. Същият не е развален в някоя от хипотезите на чл. 89 от ЗЗД, а в хипотезата на чл. 87, ал. 1 от ЗЗД – с оглед виновното неизпълнение на задълженията на „Женя – С” ЕООД като лизингополучател, поради което и на тази плоскост не следва да се ангажира отговорността на ответницата за вреди по чл. 482, ал. 4 от ГПК

По предявения иск по чл. 45 от ЗЗД.

И ищецът и ответницата в отговора на исковата молба посочват чл. 82 от ЗД като правна квалификация на иска за заплащане на законна лихва върху сумата от 1500лв., за периода от завеждане на делото до окончателното изплащане. Посочената норма намира приложение обаче само на плоскостта на договорната отговорност, докато заплащането от ищеца на сумата от 1500лв. не е обусловено от наличието на договорно отношение между ищеца и ответницата. Претенцията в исковата молба е обусловена от деликтната отговорност на ответницата. Липсва обаче твърдение и не се доказва конкретно противоправно поведение на ответницата. Извън деликтната отговорност на ответницата за вреди, претенциите на ищеца за обезщетение във връзка с направени от него деловодни разноски подлежат на удовлетворяване в хипотезата на чл. 78, ал. 1 от ГПК. Съгласно тази норма обаче ответникът отговоря за заплатените разноски, вкл. и във връзка с обезпечаването на предявените искове, но не и за пропуснати ползи във връзка с такива разноски, поради което предявеният иск за присъждане на законната лихва върху платената гаранция за допускане на обезпечението по гр.д. № 3688/10г. на ІІІ „б” състав на СГС следва да се отхвърли като неоснователен.

В съответствие с уважените главни искове, следва да се уважат и акцесорните претенции за лихва по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД – само върху главницата от 18000лв., като в останалата си част следва да бъдат отхвърлени.

На основание чл. 78, ал. 1 от ГПК в тежест на ответницата следва да бъдат възложени направените от ищеца разноски във връзка с предявения и уважен иск по чл. 482, ал. 3 от ГПК, а именно 720лв. от заплатената д.т., 40 лв. за допускане на обезпечението на този иск като бъдещ. Заплатените от ищеца разноски за експертизи не следва да се присъждат, т.к. същите са назначени във връзка с иска по чл. 482, ал. 4 от ГПК, който следва да се отхвърли снастоящото решение като недоказан и неоснователен. Във връзка с осъщественото процесуално представителство от пълномощник – адв. Т. съдът не следва да присъжда разноски, т.к. не са представени данни за залащането им. Следва обаче да се присъди юрисконсултско възнаграждение за осъщественото представителство от юриск. Николов съгласно чл. 7, ал. 2, т. 4 от НАРЕДБА № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.

В полза на ответницата не следва да бъдат присъждани разноски поради липсата на искане за това както в отговора на исковата молба, така и в устните състезания, като указания срок по чл. 149, ал. 3 от ГПк не е представена и писмена защита.

Водим от гореизложеното съдът

 

РЕШИ:

 

ОСЪЖДА М.М.А. ЕГН ********** *** да заплати на „СОФИЯ ФРАНС АУТО” АД, ЕИК 040823148 със седалище и адрес на управление: гр. С., бул. „Б. Ш.” № * сумата 18000лв. (осемнадесет хиляди лева), представляваща стойността до която е погасено вземането с оглед издаденото по и.д. № 20077680400491 по описа на ЧСИ М. М. с район на действие – ОС – гр. Сливен постановление за възлагане от 12.05.2008г. относно товарен автомобил марка „Пежо”, модел „Боксер”, с рег. № С5323 МТ – собственост на „София Франс ауто” АД, както и законната лихва върху главницата от 18000лв. считано от подаване на исковата молба – 23.04.2010г. до окончателното изплащане, както и сумата в размер на 1530лв., представляваща заплатени от ищеца деловодни разноски.

 

ОТХВЪРЛЯ предявените от „СОФИЯ ФРАНС АУТО” АД против М.М.А. искове за заплащане на сумата от 26000лв. като част от общия размер на претенцията от 42774лв., представляваща вреди от пропуснати ползи с оглед недобросъвестността на ответницата като взискател по и.д. № 20077680400491 по описа на ЧСИ М. М. с район на действие ОС – Сливен, заедно със законната лихва върху сумата от 26000лв. считано от подаване на исковата молаб до окончателното изплащане, както и претенцията за заплащане на обезщетение в размер на законната лихва считано от подаване на исковата молба до окончателното изплащане върху платената от „СОФИЯ ФРАНС АУТО” АД гаранция по чл. 391, ал. 2 от ГПК в размер на 1500лв. за допускане на обезпечение по гр.д. № 3688 на ІІІ „б” състав на СГС, както и претенцията за разноски над размера от 1530лв. като НЕДОКАЗАНИ И НЕОСНОВАТЕЛНИ.

 

Решението подлежи на въззивно обжалване в двуседмичен срок от връчването му на страните пред Апелативен съд – гр. Бургас!

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ: