Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е   № 166

гр.Сливен, 19.10.2010 г.

В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в публично съдебно заседание на двадесет и първи септември през две хиляди и десета година в състав:

                                                     ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУМЯНА ИЛИЕВА

                                                       ЧЛЕНОВЕ: М. БЛЕЦОВА

                                                                         ПЕТЯ СВЕТИЕВА

при секретаря М.Т., като разгледа докладваното от съдия СВЕТИЕВА въззивно гражданско дело № 224 по описа за 2010 година, за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Обжалвано е изцяло първоинстанционно решение № 11/26.02.2010 година постановено по гражданско дело № 83/09г. на Котелски районен съд, с което е признато за установено по отношение на страните, че ищците са собственици на описания в съдебния акт недвижим имот, находящ се в с. Соколарци, община Котел, ответницата е осъдена да им предаде владението, отменен е констативен нотариален акт за собственост № 45/21.08.2008 година, т. ІІІ, нот. дело № 407/ 2008 година  на  Съдия по вписванията при РС Котел и са присъдени разноските по делото.

Въззивникът–ответник в първоинстанционното производство, обжалва решението изцяло, като го намира за незаконосъобразно, необосновано и неправилно, постановено при нарушение на материалните и процесуални норми. Счита, че решаващия състав на РС Котел е допуснал процесуални нарушения, свързани с непълен и некоректен анализ на събраните по делото доказателства, довел до неправилност на фактическите констатации, а от там и до незаконосъобразност и необоснованост на правните изводи, изложени в атакуваният съдебен акт. В подкрепа на оплакванията очертани в жалбата, въззивникът е посочил, че е владял описаната във въззивната жалба част от процесния имот от 1997 година, постоянно, непрекъснато, спокойно, явно и несъмнително кото своя, декларирал е частта от имота като своя и е заплащал консумативни разходи свързани с ползването му. Посочено е, че въззиваемите не са владели имота от 1989 г., тъй като са напуснали територията на страната. Намира изводите на КРС, че придобивната давност за ответницата, започва да тече от 2006 година, когато ищецът Я.А. се завръща в България и прави опит да се настани трайно да живее в имота, на което въззивницата–ответник се е противопоставила, демонстрирайки собственическо отношение към имота за неоснователни.

 От въззивният съд се иска да постанови решение, с което да отмени изцяло решението на РС – Котел и вместо него да постанови ново решение по същество, с което предявените искове да бъдат отхвърлени като неоснователни и недоказани. Претендира разноските за двете инстанции.

Във въззивната жалба е направено доказателствено искане за приемане на писмено доказателство, което е уважено. В жалбата не са направени други доказателствени или процесуални искания, освен уваженото.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК, от пълномощника на въззиваемите, е депозиран писмен отговор, съгласно който въззивната жалба се оспорва изцяло, като се твърди, че е неоснователна, а атакуваното решение не страда от посочените в нея пороци, и като такова е правилно и законосъобразно.

От СлОС се иска постановяване на решение, потвърждаващо атакувания първоинстанционен съдебен акт. Претендира се присъждане на разноските, направени пред настоящата инстанция.

Няма направени с отговора доказателствени и процесуални искания.

Насрещна въззивна жалба не е подадена в предвидения и предоставен срок.

В съдебно заседание, редовно призована въззивницата, не се явява лично. Представлява се от процесуален представител по пълномощие по чл. 32, т. 1 от ГПК, който поддържа въззивната жалба и моли съда да я уважи.

В съдебно заседание въззиваемите, редовно призовани, не се явяват лично. Представляват се, от процесуален представител по пълномощие по чл. 32, т. 1 от ГПК, който оспорва въззивната жалба като неоснователна, поддържайки изложените в отговора си съображения. Моли въззивния съд да потвърди атакуваното решение, което счита за правилно и законосъобразно.

След докладване на жалбата и отговора, страните не са направили възражения.

Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в срок, от процесуално легитимирани субекти, имащи интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК, настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед пълния обхват на обжалването – и допустимо.

При извършване на въззиваният контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящия съдебен състав, след преценка на събраните и от двете инстанции доказателства, намира, че обжалваното решение е законосъобразно и като такава следва да бъде потвърдено.

Настоящия съдебен състав на СлОС счита, че формираната и изложена в мотивите на решението от първоинстанционния съд фактическа обстановка е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, поради което и на основание чл. 272 от ГПК, препраща своята към нея. Споделя й правни изводи на решаващия състав на РС Сливен, които са обосновани и намират опора в материалноправните норми, приложими към настоящия спор.

Първоинстанционния съд, въз основа на изложените в обстоятелствената част на исковата молба като твърдения факти и обстоятелства, на които се основават ищцовите претенции правилно е дефинирал параметрите на спора и е дал съответстващата на твърдяните от ищците накърнени техни права, правна квалификация на исковите претенции, а именно такива по чл. 108 от ЗС във връзка с чл. 537 ал. 2 от ГПК.

Въззивната инстанция констатира законосъобразно процесуално процедиране, извършено от първоинстанционния съд, който е квалифицирал правилно предмета на спора, определил е подлежащите и неподлежащи на доказване относими факти, разпределил е правилно доказателствената тежест за тях и е дал възможност на страните да ангажират доказателства. Надлежно им е връчил преписи от писмения си доклад и им е осигурил в хода на процеса пълна и равна възможност за участие и защита.

Изтъкнатите във въззивната жалба оплаквания за допуснати от решаващия състав на РС-Котел процесуални нарушения, свързани с непълен и некоректен анализ на събраните по делото доказателства, довел до неправилност на фактическите констатации, а от там и до незаконосъобразност на правните изводи са неоснователни.

От анализа на събраните по делото доказателства, не би могло да се обоснове извод за основателността по следните съображения.

Ищците са посочили като основание за своята претенция възникването на право на собственост върху имота чрез наследяване. Несъмнено е установено, че ответницата, без да отрича съсобствеността на ищците спрямо имота им противопоставя възражение за изтекла в нейна полза придобивна давност. Правейки това си възражение изтъква, че началния момент на придобивната давност, на която се позовава е 1997 година. Чрез възражението за изтекла в нейна полза придобивна давност,ответницата противопоставя на ищците, като по-силно основание придобиването от нейна страна на същото вещно право спрямо част от имота посредством оригинерния способ на давностното владение, което изключвало право на собственост на ищците за съответната част от имота.

За да се отрече ищцовото право, е необходимо да са настъпили такива правоизменящи или правопрекратяващи факти, които правна норма да свързва със загубване правото на собственост. В тежест на ответницата е било да докаже двата обективни елемента, които следва да притежават и субективния признак, установени в нормите на ЗС, формиращи сложния и динамичен фактически състав, с който законът свързва придобиването на недвижим имот, респ. част от него по давностно владение. Това е способ за придобиване право на собственост върху чужда вещ, чрез фактическо упражняване на съдържанието на това право по определен начин, в продължение на определен от закона срок от време.

Въпреки носената от ответницата доказателствена тежест и дадените в тази насока от РС Котел указания, същата не е представила достатъчно и годни доказателства, чрез които да установи, че е осъществено от нейна страна придобиването на вещното право на собственост за частта от имота, чрез оригинерния способ на давностното владение, което да изключва право на собственост на ищците за съответната част от имота.

По делото няма ангажирани, респ. събрани  доказателства, чрез които по безспорен начин, посредством пълно и пряко доказване да се установява настъпването на правоизменящи или правопрекратяващи факти, които правна норма да свързва със загубване правото на собственост от ищците респ. доказателства за наличие на двата обективни елемента, формиращи сложния и динамичен фактически състав, с който законът свързва придобиването на недвижим имот, респ. част от него по давностно владение.

        По делото е категорично установено, че не са били налице условията за възникване на правото на собственост в патримониума на ответницата на основание на изтекла придобивна давност, нито към момента на съставяне на констативния нотариален акт от 21.08.2008 г., нито към момента на предявяване на иска – 11.06.2009 година, тъй  като и както  правилно  е  прието  в  акта  на  първоинстанционния съд, едва през  2006 година за пръв път, пряко и открито пред един от съсобствениците, ответницата демонстрира собственическото  си отношение спрямо част от имота и отрича правото на собственост на  ищците за съответната част, като отказва да допусне един от тях - Я.А. в имота, и от тогава не е изтекъл изискуемия от закона срок. Липсата му е абсолютна и достатъчна пречка, която обезсмисля изследването на другите предпоставки, заложени в ЗС.

Тъй като основното оплакване по жалбата, а и цялостната защитна теза на ответната страна се опира на владение, датиращо от по-ранен момент – още през 1997 година, то следва да се установи, от една страна – дали то е било упражнявано в отсъствието на собствениците против тях, или едновремено със собствениците с предадено владение, и от друга – че ищците не са упражнявали владение по същото време, или поне не е смущавано тяхното.

Тук е мястото да бъде отбелязано, че ако съсобствеността върху един недвижим имот е възникнала от наследяване, се приема, че упражнявайки фактическа власт върху целия имот, сънаследникът владее своята идеална част и държи частите на останалите сънаследници. В конкретния казус е важно да се акцентира върху правилото, че обикновеното неползуване на имота не води до изгубване на правото на собственост, тъй като неупражняването на фактическа власт върху съсобствения имот, само по себе си, не представлява отказ от права. Това правило се подчертава, за да се опровергае, въведеното от въззивника оплакване, аргументирано с факта, че ищците от 1989 г. не са владяли имота, тъй като били напуснали пределите на страната и се установили да живеят в Турция. Този аргумент се опровергава от установените от първоинстанционния съд факти, които в обобщен вид сочат, че във визирания период от 1989 година до 1997 година /когато с разрешение Х.И., починала на 30.04.1999 година, въззивницата е допусната временно да ползва имота/, и от 1997 година до 2006 година в имота винаги е имало ползващ го сънаследник, или такъв който го е посещавал/ Я.А./.Следователно през очертаните периоди от 1989 година до 1997 година и от 1997 г. до 2006 г.,поне за един от сънаследниците е важало правилото, че упражнявайки фактическа власт върху целия имот, сънаследникът владее своята идеална част и държи частите на останалите сънаследници. Наред с това е установено, че през времетраенето на втория период от 1997 г. до 2006 г. част от сънаследниците - ищци са изразявали несъгласие срещу оставането на въззивницата в имота и многократно я предупреждавали да го освободи.

 Във връзка с направено във въззивната жалба оплакване следва да се подчертае още, че манифестирането на намерението да се свои имот или част от него е същественият елемент от предвиденото в чл. 79 от ЗС придобивно основание. Промяната в намерението, следва да бъде демонстрирана по категоричен начин и не може да се предполага. То трябва да се противопостави на ищците като сънаследници респ. съсобственици, като в исковия процес следва да бъде установено, че противопоставянето е достигнало до знанието им. От събраните по делото пред първоинстанционния съд доказателства безспорно е установено, че през 2006 година ищецът Я.А., направил опит да се настани трайно да живее в имота, на което ответницата се противопоставила, като заявила, че имотът е неин. Именно към този момент ответницата, за пръв път чрез действията си е демонстрирала по категоричен начин собственическо отношение към имота. Другия извод до който се стига при анализа на установените факти, е че ответницата от 1997 г., когато е била допусната да живее в имота и до 2006 година не е демонстрирала по никакъв начин собственическото си отношения към  имота,  т. е  за  очертания  период  от  време,  не  са   налице   данни владението на  ответницата да е упражнявано в отсъствието на собствениците и против тях.

Що се отнася до останалите задължителни белези на владението като процес на упражняване на фактическа власт върху имота, при наличието в кумулативна даденост в продължение на 10 години на които, може да възникне правото на собственост – явно, несмущавано и непрекъснато – тяхното съществуване също не бе непререкаемо и несъмнено доказано. От доказателствата по делото се установява неравномерни и неравнотрайни прекъсвания във владението на ищците, но те са се дължали на причини, различни от дезинтересиране от собствеността или мълчаливо “признаване” на правото на ответницата върху имот – част  от  тях  се  задомяват и заживяват  в  друг имот  със  семействата  си,  друга  част  напускат  имота  и  се  установяват  да  живеят в РТурция, но има й такива от тях, които посещават наследствения имот и такива, които явно заявяват нежеланието си ответницата да продължава да го ползва. Всичко това не характеризира упражняването на фактическата власт от страна на ответниците върху процесния имот за периода от 1997 година до 2006 година, като “непрекъснато” или “несмущавано”. Не е доказано и че тя открито и недвусмислено е афиширали пред ищците намерението за своене на процесната част от недвижимия имот. Съществуването на намерението за своене в интровертна форма не е достатъчно, за да се приеме, че е налице предписаната от правната норма “явност”. За да е налица изменение на основанието на владеене, е необходимо да са предприети такива действия, които да отричат правото на съсобственици върху техните части, и те да са достигнали до тяхното знание. Тоест – анимусът за своене в подобна хипотеза, налага активни, интензивни, дори “агресивни” действия и поведение, което доминира, за да наложи ново фактическо положение, различно от правното, и в последствие, евентуално - да ги приведе в съответствие, като стабилизира фактическото положение и го превърне в правно. За да демонстрират своето ново, променено субективно отношение към правото на собственост и да превърне владението в самостоятелно, ответницата е следвало да отблъсне владението на ищците с недвусмислени действия, /каквито за пръв път предприема през 2006 г., спрямо един от съсобствениците, като не го допуска до имота/ като не е достатъчно да манифестира неопределено самостоятелност на владението, без да има дори ясна отправна начална точка във времето.

Следователно не е доказано установяване на владение от ответницата в смисъл на своене на процесния имот, от което до съставяне на констативния нотариален акт от 21.08.2008 г., или до предявяване на ревандикационния иск – 11.06.2009 година да са изтекли 10 години.

 Поради всичко изложено въззивният съд намира, че след като ответницата не е придобили право на собственост върху процесната наследствената част на ищците по твърдения от нея оригинерен начин, нито по някакъв друг, ищците са доказали напълно основанието на претенцията си на собственици върху процесния имот.

 След като е доказано, че процесната част от имот се владее от ответницата без основание, претенцията за предаване на владението на ищците е основателна и като такава следва да се уважи.

Като правна последица от разрешаването на спора за материалното право, законът предвижда и отмяна на нотариалния акт, касаеш процесния имот.

С оглед изложеното и при констатираното съвпадение на правните изводи на двете инстанции, въззивният съд счита, че липсват отменителни основания и въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение. Атакуваното решение следва да бъде потвърдено.

Районният съд е провел надлежно и пълно събиране на допустими и относими доказателства, въз основа на които е формирал обективни фактически констатации, които е привел правилно към съответните правни норми, като по този начин е достигнал до законосъобразни правни изводи.

Въззиваемата страна е претендирала и доказала направени пред настоящата инстанция разноски в размер на 800 лева, който следва да й се присъдят.

С оглед изхода  на  делото  и  по правилата на процеса  въззивницата следва да понесе своите разноски  така  както  ги  е  направила.

Ръководен от гореизложеното съдът

 

                                                 Р     Е     Ш     И  :

                                                          

ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно решение №11/26.02.2010 година по гражданско дело № 83/09 година на Котелски районен съд.

 

ОСЪЖДА С.З.А., с ЕГН ********** *** ДА ЗАПЛАТИ на Я.А.А. с ЕГН ********** *** направените разноски по делото за тази инстанция в размер на 800 лева /осемстотин лева/.

 

Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС на РБ в едномесечен срок от връчването му.

                                                         

    ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

                                                             ЧЛЕНОВЕ: 1.

 

 

                                                                                                      2.