Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N 140

 

гр. Сливен, 17.06.2010 г.

 

В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в открито заседание на шестнадесети юни през две хиляди и десета година в състав:

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:   МАРГАРИТА ДРУМЕВА

ЧЛЕНОВЕ: МАРТИН САНДУЛОВ                              Мл.с. МИРА МИРЧЕВА

                    

                                                                                       

при участието на прокурора ………и при секретаря Е.Х. , като разгледа докладваното от М. Сандулов гр.  д.  N 285  по описа за 2010   год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е по чл. 259 и сл. ГПК във вр. чл.17 от ЗЗДТ.

Обжалвано е решение № 391/17.05.2010г., постановено по гр. д. № 1457/2010 г. по описа на СлРС, с което районният съд е отказал да издаде заповед за защита срещу домашно насилие. Излагат се оплаквания за неправилност на решението, тъй като било постановено при неизяснена и противоречива фактическа обстановка и иска да бъде отменено от въззивния съд и молбата за издаване на заповед за защита  уважена.

 

Ответникът по жалбата счита същата неоснователна, а решението  правилно и иска да остане в сила.

 

Въззивният съд, след преценка на събраните доказателства, доводите на страните, намира за установено следното:

 

По делото е установено, че молителката е майка на ответника. С влязло в сила съдебно решение е бил уважен иск на молителката и нейния съпруг против ответника и неговата съпруга за предаване на владението на две стопански сгради и за признаване за установено, че молителката и съпругът й имат пожизнено учредено вещно право на ползване върху посочените сгради. Няколко години по-късно молителката заживяла в имота, но не в стопанските сгради, а в лятна кухня, която й била предоставена от нейния син – ответника. На 25.03.2010г. молителката решила да напусне, като се оплакала, че е изгонена от дома си и подала жалба в РПУ – Сливен, в която твърдяла, че е била изгонена от сина си. Не се установява обаче ответника да е обективирал такова поведение – да е обиждал и псувал, както и да е гонил майка си от имота.

Тази фактическа обстановка съдът намира за безспорно установена.

 

Районният съд е приел, че молбата за налагане на мярка по чл. 5, ал. 1, т. 3 ЗЗДН е неоснователна, тъй като не са събрани доказателства подкрепящи твърденията. Прието е и че декларацията по чл. 9, ал. 3 ЗЗДН няма характер на годно доказателствено средство и само въз основа на нея не може да бъде издадена заповед за защита срещу домашно насилие. Никой от свидетелите не е бил пряк очевидец на твърдения от молителката конфликт.По тези доводи е постановил отказ да издаде заповед.

 

Жалбата е неоснователна.

 

При напълно изяснена и правилно възприета от районния съд фактическа обстановка, правилно същият е приел, че от събраните по делото доказателства - писмени и гласни не може да бъде направен извод за основателност на искането за издаване на заповед за защита. Според разпоредбата на чл. 13, ал. 1 ЗЗДН в производството по издаване заповед за защита са допустими всички доказателствени средства по ГПК, а в ал. 3 е посочено, че когато няма други доказателства, заповедта се издава само на основание декларацията по чл. 9, ал. 3 от закона. Логиката на законодателя е била, че към издаване на заповед за защита въз основа на декларация се пристъпва само в случаите, в които няма други доказателства. В противен случай, декларацията се преценява в съвкупност с останалите събрани по делото доказателства. Твърдението на жалбоподателката в отправената до районният съд молба е било, че синът й и отправил жестоки обиди и псувни и я изгонил от без това скромното й жилище. В приложената декларация по чл. 9, ал. 3 ЗЗДН е посочено, че ответникът е осъществил акт на домашно насилие, като я подлагал на „ежедневен психически от м. септември 2009г. с обиди и заплахи за живота й” и „на 25.03.2009г. ме изгони от домът ми и се страхувам да се прибера, тъй като освен скандали, съм обиждана и блъскана. Има и отправена заплаха за живота ми, защото му преча в двора, който се налага да ползвам.”. Преценката на събраните по делото писмени и гласни доказателства, както и в съвкупност с декларацията по чл. 9, ал. 3 ЗЗДН от съда сочи на извод, че липсват предпоставките за издаване на заповед за защита срещу домашното насилие. Това е така, тъй като липсват доказателства по отношение на жалбоподателката да е упражнено психическо или друг вид домашно насилие, или да е направен опит за такова. Действително, само по себе си живеенето в едно жилище е било съпроводено с напрежение между страните, но по причини много различни от изложените и криещи се в поведение на молителката. Но така или иначе от показанията на свидетелите на страните не може да се направи извод за упражнено насилие. Представената декларация съставлява основание за издаване заповед за защита, както бе посочено по-горе, само ако липсват други доказателства. В случая, такива има, но същите не доказват твърденията по молбата.

С оглед на това, окръжният съд намира, че молбата е неоснователна, а решението на първоинстанционния съд е правилно, поради което същото следва да остане в сила.

 

Ръководен от гореизложеното съдът

 

 

 

Р     Е     Ш     И  :

 

         ПОТВЪРЖДАВА решение № 391/17.05.2010г., постановено по гр. д. № 1457/2010 г. по описа на Сливенския районен съд.

        

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.

 

 

 

 

                                                

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

                                                          

 

         ЧЛЕНОВЕ: