Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N  173

 

гр. Сливен, 01.10.2010 г.

 

В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  открито заседание на двадесет и девети септември през двехиляди и десета година в състав:               

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                               МАРГАРИТА ДРУМЕВА

ЧЛЕНОВЕ:                                                           НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

                                                                                МАРТИН САНДУЛОВ

при участието на прокурора ……...………….и при секретаря М.Л., като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева въз.гр.  д.  N 295 по описа за 2010  год., за да се произнесе, съобрази следното:

Производството е въззивно – бързо, и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК във връзка с чл. 317 и чл. 310 от ГПК.

Обжалвано е от работодателя изцяло първоинстанционно решение № 90/28.04.2010г. по гр.д. № 174/10г. на НзРС, с което е признато дисциплинарно уволнение за незаконно и е отменена заповедта, с която е наложено, работникът е възстановен на предишната длъжност и е присъдено обезщетение за оставане без работа поради уволнението. Присъдени са съразмерно разноски и такси.

Във въззивната жалба ответникът в първоинстанционното производство развива съображения за незаконосъобразност – нарушени процесуални и материални правни норми, и произтекли от това необоснованост и неправилност. Заявява, че дисциплинарната процедура, предвидена в КТ по налагане на дисциплинарното наказание “уволнение” е изцяло и надлежно изпълнена, а доказателствата за това, макар и надлежно и своевременно посочени, не са събрани от първоинстанционния съд поради допуснати процесуални нарушения. Счита, че липсват основания за уважаване на исковете за отмяна на заповедта, възстановяване на работа и заплащане на обезщетение по чл. 225 от КТ. Поради това моли въззивния съд да отмени решението на СлРС и вместо това постанови ново, с което отхвърли тези претенции като неоснователни. Претендира разносксите за двете инстанции.

Във въззивната жалба е направено доказателствено искане пред въззивната инстанция, касаещо събиране на писмени доказателства, поискани в първоинстанционното производство, но несъбрани поради процесуално нарушение на  НзРС.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемата страна  не е подала писмен отговор, за да изрази становище по въззивната жалба.

В същия срок не е подала и насрещна въззивна жалба.

С определение, държано в з.з. въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 266 ал. 3 от ГПК се е произнесъл и по направеното доказателствено искание за събиране на писмени доказателства, като го е допуснал, поради прпоцесуално нарушение на решаващия районен съд.

С мотивирано определение в откритото съдебно заседание по реда на чл. 267 от ГПК, въззивният съд, при наличието на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, е приел въззивната жалба за редовна.

В с.з., въззивникът, редовно призован, чрез процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 3 от ГПК, поддържа въззивната жалба и моли съда да я уважи. Представя допуснатите от въззивния съд писмени доказателствени средства.

В с.з. въззиваемият, редовно призован, се явява лично и с процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, оспорва въззивната жалба и иска тя да бъде отхвърлена като неоснователна. Моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено. Претендира присъждане на обезщетение за оставане без работа вследствие на незаконното уволнение за още два месеца след приключване на производството пред РС. Не е претендирал разноски за тази инстанция.

След докладване на жалбата, страните не са направили нови процесуални искания.

Въззивният съд намира въззивната жалба за допустима, отговаряща на изискванията на чл. 262 от ГПК, същата е подадена в срок, от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед обхвата на  обжалването – и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение,  настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС и пред ОС доказателства, намира, че обжалваноторешение е и законосъобразно, поради което следва да бъде потвърдено.

Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея.

Също така въззивният състав споделя и правните изводи на РС, които са обосновани и намират опора в материалноправните норми, приложими към настоящия спор.

Изложените във въззивната жалба оплаквания са неоснователни.

На първо място, по отношение на констатацията на първоинстанционния съд, че е пропуснат двумесечният преклузивен срок от извършване на нарушението, в който работодателят може да наложи дисциплинарното наказание, настоящият състав счита следното, с оглед посочения в разглежданата заповед период – началото на отоплителния сезон на 2009г. /презумптивно приет като м.10./ до 08.12.2009г.:

 Тъй като, от една страна, не са фиксирани точни дати за отделните нарушения, а от друга е посочена  възможно най-късната такава, и заповедта е издадена на 28.12.2009г., то не може безрезервно и еднозначно да се приеме, че срокът е бил изтекъл към този момент.

Тази невъзможност, обаче, е резултат на вътрешно противоречие в действията на работодателя, съставляващо и друго, по-съществено нарушение на законовите изисквания относно съдържанието на заповедта за уволнение. Както се посочи вече, в нея е фиксиран период на извършване на “системни нарушения на трудовата дисциплина” от страна на работника – началото на отоплителния сезон – м.10.2009г. – 08.12.2009г. Всички дисциплинарни акции на работодателя, обаче, са свързани със събития и факти, настъпили в доста по-ранен момент – м. 08. 2009г. Писмото от 19.12.2009г., с което работодателят уведомява работника за откритата против него дисциплинарна процедура за налагане на дисциплинарно наказание и му определя срок за даване на писмени или устни обяснения, касае нарушения, за които се твърди, че са извършени в началото на м.08.2009г. Цитират се писма, сигнали и констатации от трети лица, постъпили при работодателя на 07., 10. и 24.08.2008г., отнасящи се за умишлени и увреждащи действия на работника именно към този и още по-ранен момент. Пак те се коментират и в последното писмо от 17.12.2009г.  от страна на “Кики КП” ООД. По същия повод е била провеждана проверка от работодателя по-рано, работникът е подал писмени обяснения от 03.11.09г., извън дисциплинарната процедура, точно за тези обстоятелства – повреждане на газова горелка, както и относно твърдяна кражба на гориво /която не е мотив в обжалваната заповед/.

Така, от една страна, въпреки, че в заповедта за уволнение, предмет на настоящото производство, са посочени като основания “системни нарушения на трудовата дисциплина”, и е отразено, че те “се изразяват в неизпълнение на работата, възложена с длъжностната характеристика по т.5.5. – осигуряване на дейностите по отоплението н РПЦ Баня и неспазване на техническите и технологичните правила по обслужването и следенето за техническата изправност на поверените му котли и горелки”, в действителност не са цитирани конкретни и индивидуализирани по време и вид действия на работника, за които се твърди, че представляват “увреждане на отоплителните съоръжения, от което са настъпили значителни щети”. Така на практика не е възможно да се установи, дали се касае за същите действия преди и през м. Август, за които се е водила оживена кореспонденция между трети лица и работодателя и подробно обследвани от него по-рано, през м.09-11, или в заповедта са визирани съвсем различни действия, осъществени от работника през периода, за който е издадена заповедта. Тъй като формалното съдържание на последната е задължително, а то включва посочване на вида, времето и мястото на извършване на нарушението, то следва неминуемо да се приеме, че неин предмет са действия, квалифицирани от работодателя като системни нарушения на трудовата дисциплина, извършени точно през описания  период – м. 10.09.-08.12.09г. В такъв случай, както вече бе посочено, е налице порок на обжалвания административен акт, свързан с неспазване на изискванията за конкретност, яснота и точност на съдържанието – не е назовано еднозначно нито едно отделно действие, не е описано как и кога е извършено и какви именно са увреждащите резултати произтекли от него. Общото номиниране на нарушенията създават несигурност както за работника, така и за съда, контролиращ действията на органа на дисциплинарна власт, и препятстват както провеждането на защитата, така и осъществяването на проверката за законосъобразност.

От друга страна, дори да би могло да се приеме, че нарушенията, маркирани в заповедта и послужили за основание за дисциплинарното уволнение, са тези, относно които се е водила кореспонденция и е искано обяснение от работника – действия на последния през първата половина на м.08.09г., и се пренебрегнат процесуалните дефекти на атакувания акт, то, от материалноправна страна следва да се отбележи, че по никакъв начин не са безспорно установени и доказани нито конкретните действия и броя им, нито, че те съставляват нарушение на трудовата дисциплина, нито че са извършени точно от работника. Всички писмени доказателства в тази насока, представени от работодателя, за да докаже тезата си, и на които е основал дисциплинарния си акт, представляват обикновени твърдения и хипотетични предположения на  трети лица, основаващи се в голямата си част на слухове, които работодателят безкритично е възприел. В писмата на “Кики КП” ООД и на главния секретар на ДАБ при МС, се сочи, че “...работникът твърдял, че не е пипал нищо, но явно не било така”, че “местните хора споделили със сервизните техници докато обядвали в ресторант в селото, че огнярът имал силно негативно отношение към новата техника”, че повредата в горелката била станала по “начин, невъзможен при каквито и да е обстоятелства по време на работа на котела” и това “потвърдило съмненията относно умишлените действия на огняра с цел спиране на нормалната работа на котела”. Тези констатации на търговеца-изпълнител били приети за достоверни и несъмнени от главния секретар на ДАБ и въз основа на тях и на “анонимни сигнали” той извел заключението че “повредите в оотоплителната инсталация се дължат на умишлените действия” на работника.

Не са извършени никакви други действия за независима и компетентна паралелна проверка на твърденията на изпълнителя /с които той обосновава отказа си да приложи правилата на гаранцията/, както и на поведението и действията на работника. От всичко това не може изобщо да се направи обоснован и категоричен извод, че фактите са осъществени именно по този начин и така работодателят закрепя в заповедта си едно теоретично фактическо положение, на което предава незаконосъобразни правни последици.

Така неспазването на изискванията на КТ за съдържанието на заповедта за дисциплинарно уволнение и фактическата липса на основание, са незаздравими дефекти, водещи до отмяна на актаа, като обективиращ незаконосъобразни действия на работодателя. Поради това главният иск се явява основателен и доказан и следва да бъде уважен.

Основателността на същия обуславя основателността и – съответно – уважаването – на допълнителните искове. Уволненият незаконно работник следва да бъде възстановен на заеманата преди уволнението длъжност. Основателен и доказан до уважения размер е и искът за заплащане на обезщетение за оставане без работа вследствие на незаконосъобразното уволнение. Доказването на този факт тежи върху работника или служителя, и в съответствие с процесуалните си задължения, ищецът е ангажирал съответните годни, допустими и относими доказателствени средства, установяващи основателността на претенцията му.

В с.з. пред въззивния съд той е направил искане за присъждане на обезщетение над присъденото му от РС такова за 4 месеца – за още 2 месеца оставане без работа, в рамките на допустимите от закона общо 6 месеца. Въпреки наличието на годни доказателства в тази насока, настоящият състав счита, че не може да уважи искането, тъй като въззиваемият не е обжалвал в тази част първоинстанционното решение /въпреки липсата на изричен отхвърлителен диспозитив волята на РС е недвусмислено формирана в мотивите/, нито с въззивна, нито с насрещна въззивна жалба, а и съгласно разпоредбата на чл. 271 ал. 1 от ГПК, при това положение не може да се влошава положението на жалбоподателя. Тъй като във въззивното производство СлОС е обвързан и ограничен по въпросите за законосъобразността и правилността на проверяваното решение с посоченото в жалбата, а с такава той не е сезиран относно размера на обезщетението, това оставя този въпрос извън обсега на въззивния контрол.

Така, след като крайните правни изводи на двете инстанции съвпадат, въззивната жалба се явява неоснователна и като такава не следва да се уважава.

Атакуваният акт следва да бъде потвърден в рамките на обжалването.

С оглед изхода на процеса отговорността за разноски и за тази инстанция следва да бъде възложена на въззивника и той следва да понесе своите, както са направени, а тъй като за тази фаза въззиваемият не е претендирал разноски, такива не следва да му се присъждат.

Ръководен от гореизложеното съдът

 

 

                                        Р     Е     Ш     И  :

                       

 

ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно решение № 90/28.04.2010г. по гр.д. № 174/10г. на НзРС.

 

Решението  подлежи на касационно обжалване пред ВКС РБ  в едномесечен срок от обявяването.

 

                             

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

ЧЛЕНОВЕ: