Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е   № 169

гр.Сливен, 19.10.2010 г.

 

В   И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в публично съдебно заседание на двадесет и осми септември през две хиляди и десета година в състав:

                                                                ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ БЛЕЦОВА

                                                               ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА НЕЙЧЕВА

                                                                                 ПЕТЯ СВЕТИЕВА

при секретаря Е.Х., като разгледа докладваното от съдия СВЕТИЕВА въззивно гражданско дело № 330 по описа за 2010 година, за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Обжалвано е изцяло първоинстанционно решение № 308/14.05.2010 година по гр.д. № 164/2010 г. на Сливенски районен съд, с което е признато за установено по отношение на страните, че ищецът е собственик на описаните в съдебния акт движими вещи, ответникът е осъден да предаде държането им и са присъдени разноските по делото.

Въззивникът – ответник в първоинстанционното производство, обжалва решението изцяло, като го намира за незаконосъобразно и неправилно, постановено при нарушение на материалните и процесуални норми. Счита, че решаващия състав на РС Сливен е допуснал процесуални нарушения, свързани с непълен и некоректен анализ на събраните по делото доказателства, довел до неправилност на фактическите констатации, а от там и до незаконосъобразност на правните изводи, изложени в атакуваният съдебен акт. В подкрепа на очертаните в жалбата оплаквания, въззивникът е посочил, че от първоинстанционния съд неправилно се приема, че Бончо Бонев не би могъл да стане собственик на процесните движими вещи, след като фактура № 127/01.09.2005 година и ПКО № 44/01.09.2005 година са признати по НАХД № 1729/2008 година по описа на СлРС за неистински частни документи, тъй като няма законова забрана посоченото лице да е купувач на вещите. Счита, че ползвайки доказателствата по соченото НОХД, първоинстанционния съд е следвало да отчете, че наказателния състав на СлРС е приел извършената продажба за „нормална”. Обосновавайки  оплакването  си  признава  за  вярно, че  не  Бонев, а неговата съпруга по искане на първия е подписала фактурата като документ и е внесла цената на стоката и сочи ниска правна култура като причина за неизготвяне на документите на името на съпругата на Бонев. Счита, че след като никой съд не е прогласил недействителността на правната сделка /покупко-продажба на движима вещ, индивидуализирани във фактура № 127/01.09.2005 година, неправилно от първоинстанционния съд се приема, че към 01.09.2005 г. Бонев не бил станал собственик на движимите вещи.

От въззивният съд се иска да постанови решение, с което да отмени изцяло решението на РС – Сливен, като незаконосъобразно и неправилно. Претендира разноските за двете инстанции.

С въззивната жалба не са направени доказателствени или процесуални искания.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК, от пълномощника на въззиваемата страна, е депозиран писмен отговор, съгласно който въззивната жалба се оспорва изцяло, като се твърди, че е неоснователна, а атакуваното решение не страда от посочените в нея пороци, а е правилно и законосъобразно.

От СлОС се иска постановяване на решение, потвърждаващо атакувания първоинстанционен съдебен акт. Претендира се присъждане на разноските, направени пред настоящата инстанция.

Няма направени с отговора доказателствени и процесуални искания.

Насрещна въззивна жалба не е подадена в предвидения и предоставен срок.

В съдебно заседание, редовно призован въззивникът, не се явява лично. Представлява се от процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, който поддържа въззивната жалба и моли съда да я уважи.

 В съдебно заседание въззиваемата страна, редовно призована, се представлява от процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, който оспорва въззивната жалба като неоснователна, поддържайки изложените в отговора си съображения. Моли въззивния съд да потвърди атакуваното решение, което счита за правилно и законосъобразно.

 Подава и писмена защита по реда на чл. 149 ал. 3 от ГПК, с която излага подробно аргументация, на застъпената в отговора позиция.

След докладване на жалбата и отговора, страните не са направили възражения.

Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, тъй като същата е подадена в срок, от процесуално легитимиран субект, имащ правен интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед пълния обхват на обжалването – и допустимо.

При извършване на въззиваният контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящия съдебен състав, след преценка на събраните от първоинстанционния съд доказателства, намира, че обжалваното решение е законосъобразно и като такава следва да бъде потвърдено.

Настоящия съдебен състав на СлОС счита, че формираната и изложена в мотивите на решението от първоинстанционния съд фактическа обстановка е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, поради което и на основание чл. 272 от ГПК, препраща своята към нея. Споделя й правни изводи на решаващия състав на РС Сливен, които са обосновани и намират опора в материалноправните норми, приложими към настоящия спор.

Изтъкнатите във въззивната жалба оплаквания са неоснователни.

Първоинстанционния съд, въз основа на изложените в обстоятелствената част на исковата молба като твърдения факти и обстоятелства, на които се основават ищцовите претенции, правилно е дефинирал параметрите на спора и е дал съответстващата на твърдяното от ищеца накърнено право, правна квалификация на исковите претенции, а именно такива по чл. 108 от ЗС.

Въззивната инстанция констатира законосъобразно процесуално процедиране, извършено от първоинстанционния съд, който е квалифицирал правилно предмета на спора, определил е подлежащите на доказване относими факти, разпределил е правилно доказателствената тежест за тях и е дал възможност на страните да ангажират доказателства. Направил е надлежен доклад на делото, по който от страните не са направени възражения. Осигурил е на страните в развилото се производство пълна и равна възможност за участие и защита.

При иска за собственост по чл. 108 от ЗС е налице притежание на носителя на едно вещно право въз основа на съдебното доказване на това право да получи прекратяване на нарушеното и възстановяване на съответното право на владение. Предмет на исковете за собственост е защитата на вещно право, а не на фактическото отношение и тази защита се дава въз основа на съдебно установяване и признаване съществуването на това право.

 При ревандикационния иск ищецът трябва да докаже: че е собственик на вещта - предмет на иска; че вещта се намира във владение или държане на ответника и че ответникът владее или държи вещта без основание. За да възникне претенцията по чл. 108 от ЗС в полза на едно лице, то трябва да е титуляр на субективното вещно право, което е нарушено, т. е. да е активно легитимирано по правоотношението. Необходимо е да се знае срещу кое точно лице е насочена претенцията, от кого може да се иска връщане на вещта, респективно предаване на владението. Чл. 108 от ЗС определя като длъжник по притезанието - лицето, което към момента я владее или държи. Тези обстоятелства по делото сочат основателността на предявения иск и се обозначават като материалноправна легитимация на страните (активна и пасивна). В тежест на ищеца в исковия процес е да докаже обстоятелствата, на които основава своите искания.

Въведените в жалбата оплаквания са несъстоятелни.

От събраните пред СлРС доказателства и признание на факти е прието за установено и доказано, че ищецът е собственик на движимите вещи, а ответникът е техен държател. Спорен между страните е бил въпросът налице ли е правно основание за ответника да държи движимостите, ревандикация на които ищеца - въззиваема страна е претендирал.

Тъй като основното оплакване по жалбата, а и цялостната защитна теза на ответната страна се основава на държане, предоставено от купувач на вещите, то следва да се установи, наличие на твърдяното правоотношение – договор за покупко  продажба на движими вещи, по  който  праводателят  на  ответника   да  е  страна – купувач.

По правило договор за продажба е вид транслативен, двустранен, консенсуален, неформален, възмезден и комутативен договор. При тази правна сделка, ако не са уговорили друго, купувачът е длъжен да плати цената при предаването на стоката. Не рядко стоката се индивидуализира в документ на стоката, какъвто най-често е фактурата. Фактурата е частен свидетелстващ документ и установява извършването на доставката, а след като е подписана от получилия доставката, представлява негово признание, че доставката е надлежно получена и посочената в документа на стоката сума се дължи. Купувачът има основно две задължения: да плати цената на стоката и да я получи.

Безспорно по делото е установено, че фактура №0000000127/01.09.2005 година, както и ПКО № 44/01.09.2005 са признати за неистински частни документи, с влязло в сила решение постановено по НАХД 1729/2010 година. При това положения щом като единствените доказателства/ фактура №0000000127/01.09.2005 година, която както и ПКО № 44/01.09.2005/, сочещи наличие на правоотношение, произтичащо от договор за покупко продажба са обявени по надлежния ред за неистински, то неминуемо се налага извода, че за ответника не е налице правно основание да държи движимостите, ревандикация, на които ищеца - въззиваема страна е претендирал, тъй като по делото няма доказателства праводателят на държателя да е страна - купувач по договор за покупко продажба от 01.09.2005 година.

Друго правно основание, обосноваващо държането на ответника в развилото се производство по делото пред първоинстанционния съд, нито е твърдяно нито е доказвано.

Следователно доказано е, че осъществяваното от ответника държане на вещите е без правно основание. По този начин се установява и доказва наличието в кумулативна даденост на всички елементи от сложния фактически състав на чл. 108 от ЗС, който сочат на основателност на ищцовата искова претенция за ревандикация на собствените на кооперацията - ищец движими вещи, които ответникът държи без правно основание.

Щом правните изводи на двете инстанции съвпадат, въззивният съд счита, че липсват отменителни основания и въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение. Атакуваното решение следва да бъде потвърдено. Районният съд е провел надлежно и пълно събиране на допустими и относими доказателства, въз основа на които е формирал обективни фактически констатации, които е привел првилно към съответните правни норми, като по този начин е достигнал до законосъобразни правни изводи.

Въззиваемата страна е претендирала и доказала направени пред настоящата инстанция разноски в размер на 350 лева, който следва да й се присъдят.

С оглед изхода на делото и по правилата на процеса въззивникът следва да понесе своите разноски така както са направени.

Ръководен от гореизложеното съдът

 

                                                 Р     Е     Ш     И  :

                                              

ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно решение № 308/14.05.2010 година по гражданско дело № 164/2010 година на Сливенски районен съд.

 

ОСЪЖДА В.К.С. *** ДА ЗАПЛАТИ на ЗКПУ ”НАДЕЖДА КООП” с. Камен – в ликвидация направените разноски по делото за тази инстанция в размер на 350 /триста и петдесет/лева.

 

Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС на РБ в едномесечен срок от връчването му.

                                                         

    ПРЕДСЕДАТЕЛ:

                                                            

   ЧЛЕНОВЕ: 1.

 

                                                                               2.